Филип Рийв
Смъртоносни машини (17)

16.
Отходната канализация

Лондон продължаваше да се движи ден подир ден, проправяйки си път из континента, някога известен като Европа, сякаш някъде напред го очакваше фантастична награда. Но единственото, което наблюдателните постове съзряха, откакто градът погълна Солтхук, бяха няколко миниатюрни клошарски градчета, а Магнъс Кроум дори не промени курса, за да ги залови. Хората започнаха да се тревожат и се питаха помежду си на какво си мисли, че си играе кметът. Никога досега не бе предвиждано Лондон да стигне толкова далече и при това толкова бързо. Плъзнаха слухове за недостиг на храна, а горещината от двигателите проникваше през платформите, докато хората започнаха да говорят, че можеш да си изпържиш яйца по тротоарите на Шести етаж.

Долу в Подземието горещината беше ужасяваща и когато Катрин слезе от елеватора на Тартаръс Роу, се почувства така, сякаш току-що е влязла във фурна. Никога преди не бе влизала толкова навътре в Подземието и за известно време остана да мига на стълбите на входа на елеватора, замаяна от шума и тъмнината. Беше оставила греещото над Съркъл Парк слънце горе на Първи етаж, както и хладния ветрец, поклащащ розовите храсти. А тук долу групи мъже тичаха насам-натам, свиреха клаксони и огромни цистерни с гориво пъплеха около нея на път към пещите.

За момент й се дощя да си отиде вкъщи, но знаеше, че трябва да направи онова, заради което бе дошла тук, заради баща си. Тук долу никой не я позна. Минувачите се цупеха, щом ги помолеше да я упътят, а някакви работници, излезли в почивка, се излежаваха по тротоарите, подсвиркваха, когато мина покрай тях и извикаха:

— Здрасти, бебчо! — И: — Откъде си купи тази шапка?

Як бригадир я избута встрани, за да мине група оковани затворници. От храмовете под тръбите за гориво злокобно се хилеха статуи на Черния Пит, гърбавият бог на машинните отделения и комините. Катрин вдигна брадичка и продължи да стиска здраво каишката на Куче, щастлива, че е тук, за да я пази.

Но тя знаеше, че това е единственото място, където можеше да се надява да открие истината. Сега, когато баща й бе заминал, Том бе изчезнал или мъртъв, а Магнъс Кроум отказваше да говори, в Лондон бе останал само един човек, който би могъл да знае тайната на белязаното момиче.

Оказа се много трудно този човек да бъде открит, но за щастие служителите в архива на Гилдията на спасителите, огнярите, техниците и Обединените подземни работници бяха много щастливи да услужат на дъщерята на Тадеуш Валънтайн. Ако онази нощ е имало чирак инженер близо до отходната канализация, казаха те, сигурно е надзиравал работници в каторгата, а ако го е правил, трябва да е дошъл от експерименталния затвор на инженерите в Дълбокото Подземие. Още няколко въпроса и един подкуп, даден на бригадир от Подземието, и тя узна името на човека, когото търсеше: чирак инженер Под.

Сега, близо седмица след срещата й с кмета на Лондон, тя беше на път да говори с него.

* * *

Затворът в Дълбокото Подземие беше комплекс от сгради колкото малък град, струпани около основата на огромен подпорен стълб. Катрин следваше указателните табели към блока на администрацията — сферична метална сграда, издигната върху проядени от ръжда метални подпори, която се въртеше бавно, за да могат надзирателите да гледат от прозорците си и да наблюдават блоковете с килии, и да поддържат дворовете и фермите за водорасли в състояние на непрекъснато въртене. Във фоайето светеха неонови лампи, огрявайки акри бял метал. Един инженер плавно се приближи до Катрин, когато тя влезе вътре.

— Забранено е за кучета — каза той.

— Това не е куче, а вълк — отвърна Катрин с най-чаровната си усмивка и мъжът отскочи назад, когато Куче подуши гуменото му яке. Той имаше спретнат вид, с тънка, нацупена уста с поразени от екзема участъци по плешивата си глава. На табелата върху якето му пишеше: подземен надзирател Нимо. Катрин му се усмихна и преди да успее да повдигне други възражения, му показа златния си пропуск и добави:

— Тук съм, за да изпълня поръчка на баща ми, Главния историк. Трябва да видя един от вашите чираци, момче на име Под.

Надзирател Нимо примигна насреща й и каза:

— Но… но…

— Идвам направо от кабинета на Магнъс Кроум — излъга Катрин. — Обадете се на секретарката му, ако искате да проверите…

— Не, сигурен съм, че всичко е наред… — изломоти Нимо. Никой извън пределите на Гилдията не бе проявявал желание да разпита чирак досега и това не му харесваше. Сигурно имаше правило, което да го забранява. Но не му се щеше да спори с някой, който познава кмета. Той помоли Катрин да изчака и забързано се оттегли, като изчезна зад един кабинет със стъклени стени в далечния край на фоайето.

Катрин чакаше, галейки главата на Куче, усмихвайки се любезно на плешивите минувачи, облечени в бели якета. Скоро Нимо се върна.

— Открих къде се намира чирак Под — обяви той. — Преместен е в Секция 60.

— О, браво, господин Нимо — усмихна се лъчезарно Катрин. — Бихте ли могли да го пратите горе?

— Категорично не — отвърна инженерът, който не беше сигурен, че му харесва да получава заповеди от някаква си дъщеря на историк. Но ако тя желаеше да види Секция 60, той щеше да я заведе там. — Следвайте ме — каза той и я поведе към малък елеватор. — Секция 60 се намира на долните платформи.

Долните платформи бяха мястото, където се помещаваше водопроводната канализация на Лондон. Катрин бе чела за нея в учебниците си от училище, така че бе подготвена за дългото спускане, но нищо не би могло да я подготви за миризмата. Тя я удари в носа още в мига, когато елеваторът стигна дъното и вратата се отвори с плъзгане. Сякаш вървяха из стена от отходни води.

— Това е Секция 60, едно от нашите най-интересни звена за експериментална дейност — каза Нимо, който сякаш не забелязваше миризмата. — Затворниците, разпределени тук, подпомагат развиването на някои много вълнуващи нови начини за рециклиране на отпадъчните продукти от града.

Катрин отстъпи встрани, стиснала носната си кърпичка пред носа. Тя се озова изправена в огромно, слабо осветено пространство. Пред нея имаше три резервоара, всеки от които бе по-голям от Клио Хаус, заедно с всичките й градини. От лабиринт тръби, прикрепени към ниския таван в резервоарите се процеждаше воняща жълтеникавокафява мръсотия, а хора, облечени в оцапани сиви затворнически комбинезони газеха из нея, затънали до гърдите, изследвайки повърхността й с гребла с дълги дръжки.

— Какво правят? — попита Катрин. — Какво е това?

— Детрит, госпожице Валънтайн — отвърна Нимо, а в гласа му звучеше гордост. — Отходни води, изхвърлени вещества. Човешки хранителни отпадъци.

— Искате да кажете… фекалии? — каза Катрин ужасена.

— Благодаря Ви, госпожице Валънтайн, май това беше думата, която се опитвах да намеря. — Нимо я изгледа свирепо. — Няма нищо отблъскващо в това, уверявам Ви. Всички ние… ааа… използваме тоалетната от време на време. Е, сега знаете къде отиват Вашите… хммм… фекалии. „Не пилей и не искай“ — това е девизът на инженерите, госпожице. Правилно преработените човешки отпадъци се превръщат в много полезно гориво за двигателите на нашия град. А в момента провеждаме експерименти как да ги превърнем във вкусна и питателна храна. Храним затворниците си единствено с това. За жалост те продължават да умират. Но това е само временно препятствие, сигурен съм.

Катрин отиде до ръба на най-близкия резервоар. „Дошла съм в Страната, неогрявана от слънце! — помисли си тя. — О, Клио! Това е страната на мъртвите!“

Но дори и Неогряваната от слънце страна не бе толкова ужасна, колкото това място. Нечистотиите клокочеха и се движеха, пляскаха из стените на резервоара, когато Лондон мина през верига от неравни хълмове. Под сводестия покрив жужаха гъсти рояци мухи и кацаха по лицата и телата на работниците. Обръснатите им глави лъщяха из слабо осветеното помещение, по лицата им бяха застинали безстрастни изражения, докато отделяха гъстата кора от повърхността и я прехвърляха във вагонетките, които останалите затворници превозваха по релси от двете страни на резервоара. Чираци инженери със зловещо изражение на лицата ги надзираваха, размахвайки дълги черни палки. Само Куче изглеждаше щастлив. Той опъваше каишката си, махаше опашка и от време на време поглеждаше нетърпеливо към Катрин, сякаш да й благодари, че го е довела на място, което мирише толкова интересно.

Тя потисна чувството на повдигане в стомаха си и се обърна към Нимо.

— Горките хора! Кои са?

— О, не се притеснявайте за тях — отвърна надзирателят. — Те са затворници. Престъпници. Заслужават го.

— Какво са направили?

— О, това-онова. Дребни кражби. Не са си плащали данъците. Критикували са нашия кмет. Дори се отнасяме много добре към тях, имайки предвид всичко това. Сега да видим дали ще можем да открием чирак Под…

Докато той говореше, Катрин наблюдаваше най-близкия резервоар. Един от мъжете, които го обработваха, бе спрял да се движи и бе пуснал греблото си. Той се хвана за главата, сякаш му се виеше свят. Едно момиче-чирак също го бе забелязало и като отиде до ръба на резервоара побутна мъжа с палката си. На мястото, където го бе докоснала, изхвърчаха сини искри и той започна да се мята, виеше и се мъчеше да се изправи, докато накрая изчезна под надигащата се повърхност. Останалите затворници гледаха към мястото, където бе потънал, твърде уплашени, за да отидат да му помогнат.

— Направете нещо! — изпъшка Катрин, обръщайки се към Нимо, който като че ли не бе забелязал нищо.

Друг чирак се затича към ръба на резервоара, крещейки на затворниците отдолу да помогнат на своя другар. Двама-трима от тях го изтеглиха нагоре, а той се наведе в резервоара и го издърпа навън, като се изпръска с тиня, докато го правеше. Носеше малка марлена маска, както и повечето от надзирателите, но Катрин бе сигурна, че го е познала и чу до себе си Нимо да крещи:

— Под!

Те забързаха към него. Чирак Под бе довлякъл полуудавения затворник до металната пътека между резервоарите и опитваше да отмие тинята от лицето му с вода от една от близките тръби. Другият чирак, момичето, първо бутнало нещастника, наблюдаваше, а по лицето му се четеше погнуса.

— Пак разхищаваш вода, Под! — каза тя, докато Катрин и Нимо тичаха към тях.

— Какво става тук, чираци? — попита гневно Нимо.

— Този човек се скатаваше — отвърна момичето. — Просто опитвах да го накарам да работи малко по-бързо.

— Той има треска! — каза чирак Под и жално вдигна поглед, целият покрит с воняща слуз. — Нищо чудно, че не е могъл да работи.

Катрин коленичи до него и той я забеляза едва сега, а очите му се разшириха от изненада. Бе успял да измие по-голямата част от тинята от лицето на човека и тя се протегна и сложи ръка на мокрото чело. Дори и по стандартите на Дълбокото Подземие то беше горещо.

— Наистина е болен. Трябва да отиде в болница…

— Болница? — отвърна безизразно Нимо. — Тук долу нямаме болница. Това са затворници, госпожице Валънтайн. Престъпници. Не им е необходима лекарска помощ.

— Скоро ще се превърне в още един случай за Отдел К — отбеляза момичето-чирак, а в гласа й се долавяше досада.

— Мълчи! — просъска бързо Нимо.

— Какво иска да каже с Отдел К? — попита Катрин.

Нимо не пожела да отговори. Чирак Под я гледаше втренчено и тя реши, че вижда по лицето му да се стичат сълзи, макар че би могло да бъде и пот. Погледна затворника, който изглежда бе изпаднал в състояние на полусън. Металното покритие изглеждаше ужасно твърдо и водена от някакъв внезапен импулс, тя свали шапката си, сгъна я и я пъхна под главата му като възглавница.

— Не трябва да остава тук! — каза тя гневно. — Прекалено е слаб, за да работи във вашите отвратителни резервоари!

— Ужасно е — съгласи се Нимо. — Затворниците, които ни пращат напоследък, са прекалено немощни. Ако в Гилдията на търговците бяха положили повече усилия да разрешат проблема с недостига на храна, може би щяха да са по-добре със здравето, или ако навигаторите се бяха размърдали, за да открият малко прилична плячка поне веднъж… Но мисля, че видяхте достатъчно, госпожице Валънтайн. Ако обичате, попитайте чирак Под за онова, което би желал да знае баща Ви и ще Ви заведа отново до елеваторите.

Катрин погледна Под. Той бе свалил маската си и се оказа неочаквано красив, с големи тъмни очи и малка съвършена уста. Тя го погледа един миг, чувствайки се глупаво. Той си стоеше там, смел, опитващ да помогне на този окаян човек, а тя му досаждаше с нещо, което внезапно се оказа съвсем банално.

— Вие сте госпожица Валънтайн, нали? — каза той нервно, когато Куче се отърка о него, за да подуши пръстите на болния мъж.

Катрин кимна.

— Видях Ви в Подземието онази нощ, когато погълнахме Солтхук — каза тя. — Долу при отходните тръби. Мисля, че сте видели момичето, което се опита да убие баща ми. Можете ли да ми разкажете всичко, което си спомняте?

Момчето се втренчи в нея, пленено от дългите тъмни кичури коса, спускащи се през лицето й, след като вече си бе свалила шапката. После очите му бързо се отместиха от нея и се насочиха към Нимо.

— Нищо не съм видял, госпожице — отвърна той. — Тоест, чух викове и се затичах да помогна, но при целия този дим и така нататък… Не видях никого.

— Сигурен ли сте? — настоя умолително Катрин. — Може да се окаже ужасно важно.

Чирак Под поклати глава, без да среща погледа й.

— Съжалявам…

Мъжът на платформата внезапно се размърда и въздъхна тежко и всички погледнаха надолу към него. На Катрин й отне една секунда, за да разбере, че е мъртъв.

— Видяхте ли? — каза момичето-чирак самодоволно. — Казах ви, че е за Отдел К.

Нимо ръгаше тялото му разтревожено с върха на ботуша си.

— Изнесете го, чирак.

Катрин трепереше. Щеше й се да заплаче, но не можеше. Само ако можеше да направи нещо, за да помогне на тези окаяни хора! „Ще разкажа всичко на татко, щом се прибере вкъщи — обеща си тя. И когато разбере какво става на това ужасно място…“ Щеше й се никога да не бе идвала тук. Чу Под до себе си, който отново каза:

— Съжалявам, госпожице Валънтайн — и не беше сигурна дали той съжалява задето не може да й помогне, или изпитваше съжаление към нея заради това, че бе научила истината за това какъв е животът под Лондон.

Нимо ставаше раздразнителен.

— Госпожице Валънтайн, настоявам да си тръгнете незабавно. Не бива да стоите тук. Баща Ви щеше да изпрати официален член на Гилдията си, ако имаше някаква работа с този чирак. А и без това, какво се е надявал да научи от момчето?

— Идвам — каза Катрин и направи единственото, което можеше да стори за затворника: протегна ръка и нежно затвори очите му.

— Съжалявам — прошепна чирак Под, докато я извеждаха навън.