Филип Рийв
Смъртоносни машини (16)

15.
Мочурищата с ръждива вода

Том и Хестър вървяха цяла нощ и когато бледото плоско слънце изгря иззад слоевете сутрешна мъгла, те продължиха да вървят, като спираха от време на време да си поемат въздух. Този пейзаж доста се различаваше от калните полета, които бяха прекосили преди няколко дни. Тук непрекъснато се налагаше да заобикалят блата и локви солена вода и макар понякога да навлизаха в дълбоките, запълнени с водорасли следи от стари градове, беше ясно, че от много години по тези места не е минавал град.

— Виж как са израсли храстите — каза Хестър, сочейки цели коловози, пълни с къпини и склонове, позеленели от млади дръвчета. — Дори и някой малък полустатичен град би могъл да изсече тези фиданки за гориво.

— Може би тукашната почва просто е прекалено мека — предположи Том, като за двайсети път потъна до кръста в гъста кал. Той си припомняше огромната карта на Ловния Район, която висеше във фоайето на Лондонския музей и грамадната шир на блатната местност, простираща се навсякъде от централните планини до бреговете на Казашкото море, миля подир миля, покрити с тръстика и малки сини заливчета, като върху всички бе отбелязано: Неподходящо за малък или голям град. Той каза: — Мисля, че това трябва да е краят на Блатата с ръждива вода. Наричат ги така, защото се предполага, че водата е оцветена в червено от ръждата от градовете, заблудили се насам и потънали по тези места. Само най-дръзкият кмет би преместил града си тук.

— В такъв случай Рийлънд и Ана Фанг са ни довели много по на юг, отколкото предполагах — прошепна Хестър на себе си. — Лондон вече трябва да е почти на хиляда мили разстояние. Ще ни трябват месеци, за да го настигнем отново и Шрайк ще бъде по петите ни през целия път.

— Но ти го заблуди! — припомни й Том. — Ние избягахме!

— Няма да остане дълго в заблуда — отвърна тя. — Скоро отново ще открие следите ни. Защо мислиш го наричат Преследвач?

* * *

Тя го водеше все по-далече, влачейки го из хълмове и блата, и по долини, където въздухът бе почернял от рояци жужащи, жилещи мухи. И двамата се умориха и изнервиха. Веднъж Том предложи да седнат да починат малко, а Хестър му се сопна: — Прави каквото искаш. Какво ми пука? — След това той продължи да стъпва тежко в мълчание, беше й сърдит. Какво ужасно, грозно, зло, самосъжаляващо се момиче беше тя! След всичко, през което бяха преминали, и след като й бе помогнал в Отвъдната Страна, тя все още бе готова да го изостави. Щеше му се Шрайк да я бе хванал, а той да бе избягал с мис Фанг и Кора. Те биха му позволили да отмори болящия го крак…

Но щом се смрачи и гъсти кълба мъгла се издигнаха откъм блатата като духове на мамути, а всяко шумолене в храстите звучеше като стъпките на Преследвача, беше доволен, че Хестър е до него. Тя откри едно място, където можеха да пренощуват, приютени под няколко повалени дървета и по-късно, когато внезапният писък на ловуващ бухал го накара да изскочи и прекъсна неспокойния му сън, той я намери, седнала на пост до него като дружелюбно страшилище.

— Няма нищо — успокои го тя. И след миг, в прилив на един от онези пристъпи на нежност, който бе забелязвал и преди, му каза: — Липсват ми, Том. Мама и татко.

— Знам — отвърна той. — И моите ми липсват.

— Нямаш ли някакви роднини в Лондон?

— Не.

— Никакви приятели?

— Той се замисли. — Не съвсем.

— Кое беше онова момиче? — попита тя след малко.

— Кое? Къде?

— В Подземието онази нощ, с теб и Валънтайн.

— Това беше Катрин — отвърна той. — Тя е…, ами, тя е дъщеря на Валънтайн.

Хестър кимна.

— Красива е.

След това той спа по-спокойно и сънува, че Катрин идва да ги спаси с въздушен кораб, отнасяйки го отново в кристалната светлина над облаците. Когато отново отвори очи, се разсъмваше и Хестър го разтърсваше.

— Чуй!

Той се ослуша и долови звук, който не бе като този от гората или водата.

— Дали е град? — попита с надежда.

— Не — Хестър наклони глава, за да усети по-добре звука. — Това е аеродвигател Ротванг…

Звукът се усилваше, вибрирайки откъм небето. Над виещата се мъгла проблесна лондонски разузнавателен кораб.

Те замръзнаха на място, надявайки се, че влажният кафез от клони над главите им ще ги скрие. Тътенът от въздушния кораб утихна и после пак се усили, кръжейки.

— Шрайк ни вижда — прошепна Хестър, взряна в непрогледната бяла мъгла. — Усещам, че ни наблюдава…

— Не, не — настоя Том. — Щом ние не виждаме кораба, как е възможно той да ни вижда? Няма логика…

* * *

Но високо над главите им Възкръсналият настройва очите си на ултрачервено виждане и включва сензорите си за топлина, виждайки два светещи човешки силуета сред меката неподвижна сивота на дърветата.

— ПРИБЛИЖЕТЕ МЕ — заповядва той.

— Като ги виждаш толкова ясно — ръмжи пилотът на кораба, — жалко е, че не можа да познаеш, че онзи надут балон е празен, преди да се впуснем да го преследваме из половината Ловен Район.

Шрайк не отвръща нищо. Защо да дава обяснения на този хленчещ Простосмъртен? Беше видял, че балонът е празен веднага щом отново се появи над облаците, но бе решил да запази това за себе си. Беше доволен от бързата мисъл на Хестър Шоу и реши да я остави да живее още няколко часа за награда, докато този бавноразвиващ се инженер авиатор преследва празния балон.

Превключва очите си към нормалната им настройка. Ще преследва Хестър по трудната процедура, с мирис, звук и нормално виждане. Извиква в съзнанието си спомена за лицето й и го оставя да кръжи там, докато корабът се носи надолу сред мъглата.

* * *

— Бягай! — извика Хестър. Корабът изплува от белотата на няколко метра от тях, приближавайки се към земята, а роторите му разбиваха мъглата като перки на миксер. Тя поведе Том от безполезното им скривалище нататък към подгизналата земя, осеяна с корени на дървета. При всяка стъпка бликваха фонтанчета бяла вода, а в ботушите им клокочеше черна тиня. Тичаха напосоки, докато Хестър спря толкова рязко, че Том се блъсна в гърба й и двамата се проснаха на земята.

Бяха обикаляли в кръг. Корабът бе надвиснал точно над главите им и един огромен силует препречи пътя им. Два светлозелени лъча ги пронизаха, изпълнени с игриви водни капчици.

— ХЕСТЪР — обади се стържещ метален глас.

Хестър потърси нещо, което да използва като оръжие и намери старо дълго чворесто парче дърво.

— Не се приближавай повече, Шрайк! — предупреди го тя. — Ще извадя красивите ти зелени очи! Ще ви пръсна мозъците!

— Хайде! — изпищя Том, дърпайки я за палтото в опита си да я дръпне надалече.

— Накъде? — попита Хестър, рискувайки да хвърли един бърз поглед назад към него. Тя стисна още по-силно импровизираната бухалка и остана на мястото си, докато Шрайк се приближаваше.

— СПРАВИ СЕ ДОБРЕ, ХЕСТЪР, НО ПРЕСЛЕДВАНЕТО ПРИКЛЮЧИ. — Преследвачът се движеше предпазливо по мократа земя. Всеки път, когато стъпваше с металните си крака, нагоре със съскане се издигаше венец от пара. Той вдигна ръцете си и остриетата, наподобяващи животински нокти, се показаха.

— Какво те накара да промениш решението си относно Лондон, Шрайк? — извика гневно Хестър. — Как така се превърна в човек за извънредни поръчки на Кроум?

— ТИ МЕ ДОВЕДЕ В ЛОНДОН, ХЕСТЪР. — Шрайк замълча и безизразното му лице се разшири в стоманена усмивка. — ЗНАЕХ, ЧЕ ЩЕ ОТИДЕШ ТАМ. ПРОДАДОХ КОЛЕКЦИЯТА СИ И НАЕХ ВЪЗДУШЕН КОРАБ, ЗА ДА МОГА ДА СТИГНА ТАМ ПРЕДИ ТЕБ.

— Продал си хората с часовников механизъм? — Хестър звучеше учудена. — Шрайк, ако толкова много си искал да се върна, защо просто не ме проследи?

— РЕШИХ ДА ТЕ ОСТАВЯ САМА ДА ПРЕКОСИШ ЛОВНИЯ РАЙОН — отвърна Шрайк. — ТОВА БЕШЕ ТЕСТ.

— Издържах ли го?

Шрайк не й обърна внимание.

— КОГАТО ПРИСТИГНАХ В ЛОНДОН, МЕ ЗАВЕДОХА НАПРАВО В МАШИННОТО ОТДЕЛЕНИЕ, КАКТО И ОЧАКВАХ. ПРЕКАРАХ ОСЕМНАЙСЕТ МЕСЕЦА ТАМ В ОЧАКВАНЕ ДА ПРИСТИГНЕШ. ИНЖЕНЕРИТЕ МЕ РАЗГЛОБЯВАХА И СГЛОБЯВАХА ДЕСЕТКИ ПЪТИ. НО СИ СТРУВАШЕ. СКЛЮЧИХ СДЕЛКА С МАГНЪС КРОУМ. ТОЙ МИ ОБЕЩА ОНОВА, КОЕТО ЖЕЛАЕШЕ СЪРЦЕТО МИ.

— О, добре — каза Хестър немощно, чудейки се за какво, по дяволите, говори той.

— НО НАЙ-НАПРЕД ТИ ТРЯБВА ДА УМРЕШ.

— Но защо, Шрайк?

Отговорът се изгуби сред плътно бучене, което накара Том да си зададе въпроса дали корабът на Преследвача нямаше да отпътува без него. Вдигна поглед към него. Той продължаваше да си стои на предишното място, но постоянното бръмчене на витлата бе изместено от новия шум — тътнещ, приближаващ се грохот, който се усилваше с всяка изминала секунда. Дори Шрайк изглеждаше обезпокоен: очите му трепнаха и той наклони глава на една страна, ослушвайки се. Земята под краката им се разтресе.

Откъм мъглата зад Преследвача избухна стена от кал и вода, извиваща се в горния край, покрита с бяла пяна. Зад нея се появи град — съвсем малък, старомоден град, носещ се върху осем дебели колела. Хестър запълзя назад, а Шрайк видя израза на лицето й и се обърна да види какво го е причинило. Том се втурна настрани, сграбчи Хестър за врата и я избута на безопасно място. Корабът опита да промени посоката си на движение, но колелата на приближаващия град го настигнаха и го взривиха, заравяйки ослепителните останки в калта. Миг по-късно те чуха как Преследвачът изрева ХЕСТЪР, докато огромното предно колело го размазваше.

Те се вкопчиха един в друг, преобръщайки се няколко пъти, когато градът мина покрай тях — трептяща смесица от спици и бутала, ослепителна светлина, озаряваща метал, миниатюрни фигурки, гледащи надолу от наблюдателни платформи, дългият, протяжен стон на клаксон, отекващ из мъглата. После, също толкова внезапно, както се бе появил, градът изчезна. Въздухът натежа от вонята на дим и горещ метал.

Те се изправиха. Парчета от въздушния кораб се носеха надолу и блещукаха игриво. На мястото, където бе стоял Преследвачът, една следа от колело бързо се пълнеше с черна, лъскава кал. Нещо, което вероятно представляваше желязна ръка, стърчеше от тинята, а във въздуха над нея се издигаше блед облак пара и бавно чезнеше.

— Той… мъртъв ли е? — попита Том, а гласът му трепереше от страх.

— Току-що през него мина град — отвърна Хестър. — Не бих допуснала, че е много добре…

Том си зададе неясния въпрос какво бе имал предвид Шрайк под „желанието на сърцето му“. Защо би продал безценната си колекция, за да преследва Хестър, ако единственото, което е искал да направи, е било да я убие? Вече нямаше как да разбере.

— А и горките хора на кораба… — прошепна той.

— Те са били изпратени да му помогнат да ни убие, Натсуърти — каза момичето. — Не хаби съжаленията си за тях.

Те замълчаха за миг, вгледани в мъглата. После Том каза:

— Питам се от какво бягаше.

— Какво искаш да кажеш?

— Онзи град — отвърна Том. — Движеше се толкова бързо… Нещо трябва да го е преследвало…

Хестър го погледна и бавно осъзна за какво говори.

— О, по дяволите! — каза тя.

Вторият град ги връхлетя почти веднага. Беше по-голям от първия, с огромни, подобни на бурета колела. Върху зейналите му челюсти някой шегобиец бе нарисувал озъбена усмивка и думите: „ЧЕСТИТО ИЗЯЖДАНЕ“.

Нямаше време да избягат встрани от пътя му. Този път Хестър сграбчи Том и той видя, че тя вика нещо, но заради пронизителния грохот на двигателите я разбра едва след известно време.

— Можем да скочим! Прави като мен!

Градът се претърколи над тях, а колелата му минаха от двете им страни, поради което те бяха повдигнати като две мравки, застанали на пътя на плуг, издигнаха се сред вълна от кал, която едва не ги премаза в напредващия с грохот търбух над главите им. Хестър се приведе на гребена на вълната като сърфист, а Том се клатушкаше покрай нея, очаквайки всеки момент да бъде пометен и убит от някой минаващ кран или да бъде хвърлен под колелата. Хестър пак му крещеше нещо и сочеше. Един ауспух мина светкавично край тях, подобно на чудовищна змия и на ослепителния блясък на светлината от пещите, разположени по долната страна на града, той различи парапета на една поддържаща платформа. Хестър се закрепи за него и го сграбчи силно, като се изтика нагоре, а Том се втурна след нея. За миг ръцете му яростно стискаха нищото, после под пръстите му се появи ръждиво желязо, което едва не изтръгна ръцете му от мишниците, а Хестър се протегна и здраво стисна колана му, издърпвайки го в безопасност.

Мина много време, преди да спрат да треперят и с мъка да се изправят на крака. И двамата изглеждаха сякаш бяха направени надве-натри от калта в Отвъдната Страна; тя покриваше дрехите им, сплъстяваше косите им и бе омазала лицата им. Том се смееше неудържимо от облекчение, че се бяха отървали на косъм и поради откровената изненада от факта, че е жив, а Хестър се смееше заедно с него. Никога преди не я бе чувал да се смее и никога не се бе чувствал толкова близък с някого, колкото с нея в този момент.

— Ще се оправим! — каза тя. — Вече ще се оправим! Да се качим горе и да видим кого сме спрели на автостоп!

* * *

Какъвто и да бе градът, беше малък, всъщност бе само предградие. Том се забавляваше, опитвайки да разбере какъв точно е, докато Хестър разби ключалката на една входна врата, водеща към вътрешността на кораба, и го поведе нагоре по дълго стълбище, заобиколено от стени, покрити с ръжда и запотени от горещината на двигателите. Той си помисли, че мястото му прилича малко на Кроли или Пърли Споукс, предградия, които Лондон бе построил някога, през доброто старо време, когато имаше толкова много плячка, че градовете можеха да си позволят да изграждат малки сателитни градчета. Ако това бе наистина така, градчето вероятно разполагаше със свои търговски въздушни кораби, лицензирани да търгуват с Лондон.

Но нещо не спираше да терзае съзнанието му. Само най-дръзкият кмет би довел града си тук…

Защо, за Бога, Кроли или Пърли Споукс биха преследвали градче до страховитите Мочурища с ръждива вода?

Те продължиха да се изкачват по стълбите, докато стигнаха до втора ключалка. Вратата не беше заключена и се отвори, за да им даде път към горната палуба. Студен вятър вееше мъглата между металните сгради и платформите се тресяха и олюляваха, докато предградието стремително се носеше напред. Улиците изглеждаха безлюдни, но Том знаеше, че малките градчета често имат едва неколкостотин жители. Може би всички бяха ангажирани в машинните отделения или чакаха в домовете си в безопасност преследването да приключи.

Но имаше нещо в това място, което не му харесваше. То определено не бе онова спретнато малко предградие, на което се бе надявал. Платформите бяха ръждясали и осеяни с вдлъбнатини, а порутените къщи бяха засенчени от огромни помощни двигатели, свалени от други градове и монтирани безразборно към този. Те бяха свързани с главните двигатели долу на палубата посредством сложна плетеница от огромни тръби, опасали сградите и заровени в земята през дупки, изрязани в платформата. Отвъд тях, там, където Том бе очаквал да види паркове и наблюдателни платформи, краят на предградието бе обграден от някаква смесица от оръдейни платформи и дървени палисади.

Хестър му направи знак да мълчи и го поведе към обвитата в мъгла кърма, където видя висока сграда, която би трябвало да бъде Градският съвет. Щом се приближиха, те прочетоха табелата над входа, която гласеше:

Добре дошли в

ТЪНБРИДЖ УИЙЛЗ

Население: 500 467 212

И продължава да нараства!

Над нея се вееше черно-бяло знаме с ухилен череп и две кръстосани кости.

— Велики Куърк! — ахна Том. — Това е пиратско предградие!

И внезапно, откъм мъгливите странични улички около тях, започнаха да прииждат мъже и жени, опърпани, както и самия град, мършави, жестоки и със свиреп поглед, а в ръцете си носеха най-големите пистолети, които някога бе виждал.

* * *

С отпътуването на пиратското предградие, над Ръждивата вода отново става тихо. Тишината е нарушавана единствено от звуците на малки животинки, движещи се сред тръстиката. После тинята в една от дълбоките следи от колело започва да клокочи, надига се и избълва нагоре гърчещия се врат на Шрайк.

Той е отнесен надълбоко в тинята като пищящо колче за палатка, смлян е, стрит и усукан. Цялата му лява ръка виси на няколко разнищени жици; десният му крак отказва да му служи. Едното му око е тъмно и сляпо, а образът, който другото вижда, е замъглен, поради което той непрекъснато трябва да тръска глава, за да го проясни. Част от паметта му е изгубена, но останалата е непокътната. Докато излиза от следите от колелата на предградието, той си припомня древните войни, за които е бил създаден. При Хил 20 оръдията Тесла пукаха като ледени светкавици, обгръщайки го в огън, докато плътта му започна да цвърти върху железните кости. Но той оцеля. Той е последният от Бригадата „Лазарус“ и винаги оцелява. Ще е нужно много повече от това да бъде прегазен от няколко градчета, за да бъде унищожен.

Бавно, бавно, той си проправя път към по-твърда почва, души, разузнава и оглежда наоколо, докато се уверява, че Хестър се е отървала жива. Той много се гордее с нея. Желанието на сърцето му! Скоро пак ще я открие и това ще сложи край на самотата на вечния му живот.

Предградието е оставило дълбоки бразди из околността. Ще бъде лесно да ги проследи, дори ако кракът му само се влачи безполезно, дори без едно око и с изневеряващ ум. Преследвачът отмята глава назад и изревава своя ловен вик сред пустите мочурища.