Филип Рийв
Смъртоносни машини (15)

14.
Залата на Гилдията

Катрин реши да започне от най-високото ниво. В деня след отпътуването на баща й, тя изпрати съобщение по системата от пневматични тръби до кабинета на кмета на Лондон от терминала в стаята на баща си и след половин час получи отговор от секретарката на Кроум, че кметът ще се срещне с мис Валънтайн по обяд.

Катрин отиде в своята съблекалня и облече най-деловите си дрехи — тесен черен панталон и сиво палто с дълъг ръкав. Прибра косата си назад с една шнола, изработена от задните фарове на древна кола и извади една стилна шапка с предизвикателна периферия, която си бе купила преди шест седмици, но още не се бе наканила да сложи. Начерви устните си и добави леки продълговати очертания високо на скулите, а между веждите си нарисува малък син триъгълник, шеговито подобие на знака на Гилдията, носен от модерните дами. Намери тетрадка и молив и ги пъхна в едно от авторитетно изглеждащите куфарчета на баща й, заедно с пропуска, който й бе дал на петнадесетия й рожден ден — златен пропуск, осигуряващ й достъп до почти всяка част на Лондон. След това внимателно огледа отражението си в огледалото, представяйки си как след няколко седмици ще отиде да посрещне завръщащата се експедиция. Щеше да може да каже на татко си:

— Вече всичко е наред, разбирам всичко, вече няма от какво да се страхуваш…

В дванадесет без петнадесет тя отиде с Куче до елеваторната станция на Куърк Съркъс, наслаждавайки се на погледите, които й хвърляха хората, докато минаваше.

— Ето я мис Катрин Валънтайн — представяше си, че казват те. — Тръгнала е да се срещне с кмета…

Служителите от елеватора до един я познаваха по физиономия, усмихнаха се и казаха:

— Добро утро, мис Катрин — и потупаха Куче, без да си правят труда да поглеждат пропуска й, докато се качваше на борда на елеватора за 11:52 часа за Последния етаж.

Елеваторът се изкачи с тихо мъркане. Тя енергично се отправи към Патерностер Скуеър, където Куче замислено зяпаше обикалящите гълъби и наостри уши при звука на ремонтните работи, извършващи се в катедралата „Свети Павел“. Не след дълго вече се изкачваше по стълбите на Залата на Гилдията, след което бе въведена в миниатюрен вътрешен елеватор и в дванайсет часа без една минута я въведоха през кръглата бронзова врата на личния кабинет на кмета.

— А, мис Валънтайн. Подранили сте с една минута. — Кроум вдигна поглед към нея от далечния край на огромното си бюро и се върна към доклада, който четеше. Зад главата му имаше кръгъл прозорец с изглед към катедралата „Свети Павел“, която изглеждаше вълнообразна и нереална през дебелото стъкло, подобно на потънал храм, гледан през бистра вода. Слънцето огряваше едва доловимо полираната бронзова ламперия по стените на кабинета. Нямаше картини, висящи орнаменти или друг вид украса, а подът бе от гол метал. Катрин потръпна, усетила студа да прониква през подметките на обувките й.

Кметът на Лондон я остави да почака петдесет и девет безмълвни секунди, които сякаш се проточиха вечно. Тя вече се чувстваше крайно неудобно, когато той остави доклада. Той се усмихна едва доловимо, подобно на човек, който никога не е виждал усмивка, но е прочел книга с упътване как се прави това.

— Ще се зарадваш, като чуеш, че току-що получих кодиран радиосигнал, изпратен от експедицията на баща ти малко преди да отлетят извън обхват — каза той. — Всичко е наред на борда на Елеватора от Тринайсетия етаж.

— Хубаво — каза Катрин, тъй като знаеше, че това ще е последното нещо, което ще чуе за баща си, докато не потегли към къщи; дори инженерите никога не бяха успявали да пращат радиосигнали на повече от няколкостотин мили разстояние.

— Има ли още нещо? — попита Кроум.

— Да… — каза Катрин, но се поколеба, уплашена, че ще прозвучи глупаво. Изправена лице в лице в студения кабинет на Кроум срещу още по-студената му усмивка, тя установи, че й се щеше да не бе слагала толкова много грим или да не бе обличала тези неудобни официални дрехи. Но в крайна сметка, беше дошла именно заради това, така че изстреля: — Искам да разбера повече за онова момиче и защо се опита да убие баща ми.

Усмивката на кмета изчезна.

— Баща ти така и не сметна за уместно да ми каже коя е. Нямам представа защо е толкова твърдо решена да го убие.

— Мислите ли, че има връзка с МЕДУЗА?

Погледът на Кроум стана с няколко градуса по-студен.

— Този въпрос не те касае! — озъби се той. — Какво ти е казал Валънтайн?

— Нищо! — отвърна Катрин, като се смути. — Но виждам, че е уплашен и искам да зная защо, тъй като…

— Чуй ме, дете — каза Кроум, изправяйки се и приближавайки се до нея, като заобиколи бюрото. Тънките му ръце обвиха раменете й. — Ако Валънтайн има тайни от теб, то е с основателни причини. Има някои аспекти от работата му, които не би могла да разбереш. Не забравяй, че той е започнал от нищото; бил е просто един клошар от Отвъдната Страна, преди да проявя интерес към него. Нима искаш отново да го докараш до това положение? Или дори до по-лошо?

Катрин се почувства така, сякаш я бе зашлевил. Лицето й почервеня от яд, но тя се овладя.

— Иди си у дома и чакай да се върне — нареди Кроум. — И остави делата на възрастните на онези, които ги разбират. Не говори с никого за момичето или за МЕДУЗА.

Делата на възрастните? — помисли си гневно Катрин. — На колко години си мисли, че съм? — Но сведе глава и каза кротко:

— Да, господин кмете — и добави: — Хайде, Куче.

— И повече не довеждай това животно на Последния етаж — извика Кроум, а гласът му я съпроводи до външния кабинет, където секретарките се обърнаха и се втренчиха в разгневеното й, обляно от сълзи лице.

Качвайки се отново на Елеватора до Куърк Съркъс, тя прошепна в ухото на вълка:

— Ще му дадем да разбере, Куче!

* * *

Вместо да си отиде направо вкъщи, тя се отби в Храма на Клио в края на Съркъл Парк. Там, сред аромата на мрака, се успокои и се опита да си изработи стратегия.

Откакто Никълъс Куърк бе провъзгласен за бог, повечето лондончани бяха престанали да обръщат внимание на някогашните богове и богини, така че Катрин бе единственият посетител в храма. Тя харесваше Клио, която бе богинята на майка й в Пуерто Анджелис и чиято статуя малко приличаше на нея, с милите тъмни очи и търпелива усмивка. Тя си спомни на какво я бе учила майка й, за това как бедната богиня била тласкана непрекъснато напред към бъдещето от бурята на прогреса, но как понякога успявала да се върне назад и да вдъхнови хората да променят целия ход на историята. Вдигнала поглед към благото лице на статуята сега, тя каза:

— Какво трябва да направя, Клио? Как мога да помогна на татко, ако кметът не ще да ми каже нищо?

Тя съвсем не очакваше да получи отговор и такъв наистина не последва, така че изрече бърза молитва за баща си и още една за горкия Том Натсуърти, остави даровете си и си тръгна.

Едва бе преполовила пътя на връщане от Храма на Клио, когато я осени идея, една толкова неочаквана мисъл, че би могла да й е изпратена от самата богиня. Спомни си как, докато тичаше из празните тръби през нощта, когато Том падна, бе минала покрай човек, поел в обратната посока. Един млад чирак инженер, толкова блед и шокиран, че тя бе сигурна, че е станал свидетел на всичко случило се.

Отправи се забързано към дома си през огрения от слънцето парк. Онзи млад инженер щеше да знае отговора! Щеше да се върне в Подземието и да го открие! Щеше да разбере какво става, без помощта на злия стар Магнъс Кроум!