Филип Рийв
Смъртоносни машини (14)

13.
Възкръсналият

През тъмната епоха преди зората на Транспортната ера, номадските империи се бяха сражавали помежду си из вулканичния лабиринт на Европа. Именно те бяха конструирали Преследвачите, извличайки мъртви бойци от бойните полета и съживявайки ги заедно със странни машини от Стара Техника в нервните им системи.

Империите отдавна бяха забравени, но не и ужасните Възкръснали. Том си спомняше как си е играл на такъв, когато бе дете в сиропиталището на Гилдията, стъпвайки тежко с протегнати напред ръце, викайки: „Аз съм Пре-сле-двач! У-ни-що-жа-вам!“, докато мис Плим не дойде да го предупреди да не вдига шум.

Но той никога не бе очаквал да срещне такъв.

Когато откраднатият балон се понесе на изток, благодарение на нощния вятър, той седна треперейки в люлеещата се кошница, извърнат странично, за да не може Хестър да види мокрото петно на панталона му, и каза:

— Мислех, че те са загинали преди стотици години! Мислех, че са унищожени в битки или че са полудели и сами са се разкъсали…

— Не и Шрайк — отвърна Хестър.

— А и той те познаваше!

— Разбира се — каза тя. — Ние сме стари приятели, Шрайк и аз.

* * *

Беше се запознала с него на сутринта след смъртта на родителите си, сутринта, в която се събуди на бреговете на Ловния Район под шепота на дъжда. Нямаше представа как се е озовала там, а болката в главата й бе толкова силна, че едва можеше да се движи или мисли.

Наблизо се намираше най-малкият и мръсен град, който някога бе виждала. Хора с големи плетени кошници на гръб излизаха от него по стълби и мостчета и пресяваха плаващи останки от потънали кораби, носени от прилива, преди да се върнат с кошници, пълни с отпадъци и речни наноси. Няколко от тях отнесоха гребната лодка на баща й и не след дълго откриха Хестър. Дойдоха двама мъже и я загледаха. Единият бе типичен клошар, дребен и мръсен, с остатъци от стара таратайка натрупани в кошницата му. След като я бе изучавал с поглед известно време, той отстъпи назад и каза на своя спътник:

— Съжалявам, господин Шрайк, мислех, че тя може да стане част от колекцията Ви, но е от плът и кръв…

Той се извърна и закрачи из димящите отпадъци, изгубил всякакъв интерес към Хестър. Искаше единствено неща, които би могъл да продаде, а от едно полумъртво дете нямаше полза. Стари автомобилни гуми — виж, това струваше нещо…

Другият мъж остана на мястото си, вгледан в Хестър. Едва когато протегна ръка и докосна лицето й, тя усети студеното твърдо желязо под ръкавиците му и осъзна, че изобщо не беше истински човек. Когато заговори, гласът му прозвуча като телена четка, жулеща черна дъска.

— НЕ МОЖЕШ ДА ОСТАНЕШ ТУК, ХЛАПЕ — каза той и я вдигна през рамо, като я заведе на борда на града.

Градът се казваше Строул и беше дом на петдесет закоравели, прашни клошари, които ограбваха места със Стара Техника, успяваха да намерят и отмъкваха промишлени отпадъци от останките на по-големите градове, когато не можеха да открият друго. Шрайк живееше с тях, но не беше клошар. Когато престъпници от големите градове на Транспортните зони бягаха в Отвъдната Страна, Шрайк ги проследяваше и отрязваше главите им, които внимателно запазваше. Щом отново прекосеше този град, той отнасяше главата на властите и си взимаше наградата.

Защо си направи труда да спаси Хестър тя така и не разбра. Не би могло да е от състрадание, защото той не бе в състояние да изпитва състрадание. Единственият признак на нежност, който тя бе забелязала у него, бе, когато бе зает с колекцията си. Той бе запленен от стари уреди и механични играчки и би купил всяка една, продадена му от минаващите клошари. Разнебитената му квартира в Строул беше пълна с такива вещи: животни, рицари с броня, навиващи се войници с ключета на гърба, дори и Ангел на Смъртта в реални размери, измъкнат от някакъв сложен стенен часовник. Но любимци му бяха всички деца и жени: красиви дами в проядени от молци рокли, и красиви момичета и момчета с порцеланови лица. По цели нощи Шрайк старателно ги разглобяваше и поправяше, изследвайки сложните механизми на сърцата им, сякаш търсеше своеобразен ключ към начина им на действие.

Понякога на Хестър й се струваше, че и тя самата е част от колекцията му. Дали му напомняше за раните, които бе получил на бойните полета в забравени войни, когато все още е бил човек?

Живя в дома му цели пет дълги години, като междувременно лицето й заздравя, превръщайки се в трайна зловеща гримаса и спомените бавно се възвръщаха. Някои бяха стряскащо ясни, вълните по бреговете на Оук Айлънд, гласът на майка й, вятърът от тресавищата, лъхащ на мокра трева и животински тор. Други бяха неясни и трудни за разбиране; те проблясваха в съзнанието й, точно когато се унасяше в сън, или я хващаха неподготвена, докато се скиташе сред притихналите механични фигури в къщата на Шрайк. Кръв по звездните карти. Метален звук. Красиво продълговато мъжко лице с морскосиви очи. Това бяха откъслечни спомени и трябваше да бъдат внимателно събирани и сглобявани, точно като частите от машини, откривани от клошарите.

Едва когато чу някакви мъже да разказват истории за великия Тадеуш Валънтайн, тя започна да проумява всичко. Установи, че това име й е познато: беше името на мъжа, убил майка й и татко й, а нея самата превърнал в чудовище. Тя знаеше какво трябва да направи, без дори да се замисля. Отиде при Шрайк и му каза, че иска да тръгне по петите на Валънтайн.

— НЕ БИВА — бе единственото, което каза Преследвачът. — ЩЕ ТЕ УБИЯТ.

— Тогава ела с мен! — беше го помолила тя, но той не пожела. Беше чувал за Лондон и страстта на Магнъс Кроум към техниката. Смяташе, че ако отиде там, Гилдията на инженерите ще го хване и разреже на части, за да ги проучва в секретните си лаборатории. — НЕ БИВА ДА ХОДИШ — бе единственото, което каза.

Но така или иначе, тя отиде, изчаквайки го да ангажира вниманието си с неговите уреди, после се промъкна през прозореца и се озова в Строул, след което пое из ветровитата Отвъдна Страна с откраднат нож, затъкнат в колана й, в търсене на Лондон и отмъщение.

* * *

— Оттогава не съм го виждала — каза тя на Том, потрепервайки в кошницата на откраднатия балон. — Строул се намираше на брега на Английско море, когато заминах, но ето го Шрайк, който вече работи за Магнъс Кроум и иска да ме убие. В това няма никаква логика!

— Може би си го наранила, когато си заминала? — предположи Том.

— Шрайк няма чувства! — отвърна Хестър. — Изтрили са всичките му спомени и чувства, когато са го превърнали в Преследвач.

Звучи така сякаш му завижда, помисли си Том. Но поне звукът на гласа й му помагаше да се успокои и той бе престанал да трепери. Седеше и слушаше полъхващия вятър, проникващ през такелажа на балона. Над облаците на запад имаше черно петно и той си помисли, че това е пушекът от Еърхейвън. Дали авиаторите бяха успели да потушат огъня, или градът им бе унищожен? Какво бе станало с Ана Фанг? Той осъзна, че Шрайк вероятно я бе убил, заедно с всичките й приятели. Тази мила, засмяна авиаторка бе мъртва, както и собствените му родители. Сякаш бе прокълнат да унищожава всеки, който проявеше внимание към него. Само да не се бе запознавал с Валънтайн! Да си бе останал в Музея, където му бе мястото!

— Може би е добре — внезапно каза Хестър, сякаш отгатнала мислите му. — Мисля, че Шрайк само си играеше с нея, не извади ноктите си или нещо подобно.

— Той има нокти?!

— Стига да не го е ядосала много, вероятно няма да си губи времето да я убива.

— Ами Еърхейвън?

— Предполагам, че ако наистина е лошо увреден, ще спре някъде за ремонт.

Том кимна. После го споходи радостна мисъл.

— Мислиш ли, че мис Фанг ще ни последва?

— Не знам — отвърна Хестър. — Но Шрайк със сигурност ще го направи.

Том отново погледна през рамо ужасен.

— И все пак — каза тя, — поне се движим в правилната посока към Лондон.

Той предпазливо надникна над ръба на кошницата. Облаците се стелеха под тях като бял пухен юрган, проснат над земята, скрил всичко онова, което би могло да им подскаже къде се намират или накъде пътуват.

— Откъде знаеш? — попита той.

— По звездите, естествено — отвърна Хестър. — Мама ме научи. И тя беше авиатор, забрави ли? Беше пътувала из целия район. Веднъж бе ходила дори до Америка. Налага се да използваш звездите, за да се ориентираш на такива места, където няма карти или други белези. Виж, това е Полярната звезда, а онова съзвездие е било наричано от древните Голямата мечка, но повечето хора в днешно време го наричат Градът. И ако държим курс дясно на борд спрямо това съзвездие, можем да сме сигурни, че се движим на североизток…

— Но те са толкова много! — каза той, стараейки се да следва пръста й. Тук, над облаците, без димните завеси и прах от Отвъдната Страна, който да го скрива, нощното небе искреше, озарено от милиони светещи точици. — Никога преди не съм знаел, че има толкова много звезди!

Том вдигна поглед към светещия мрак.

— А това какво е? — попита той, сочейки една ярка звезда ниско долу на запад.

Хестър я погледна и усмивката й изчезна. Той видя как ръцете й се свиват в юмруци.

— Онази ли? — каза тя. — Това е въздушен кораб, който е по петите ни.

— Може би мис Фанг е дошла да ни спаси? — каза Том с надежда.

Но далечният кораб напредваше бързо и след още няколко минути те видяха, че е малък разузнавателен съд, конструиран в Лондон — или „Спийдбъри Сънбийм“, или „Гошоук 90“. Те почти усетиха зелените очи на Шрайк, наблюдаващи ги през небесната пустош.

Хестър се зае да бърника из ръждясалите колела и лостове, които контролираха налягането на газа в балона. След няколко секунди тя откри онова, което търсеше и над главите им се разнесе пронизително свистене.

— Какво правиш? — изпищя Том. — Ще изпуснеш газа! Ще се разбием!

— Укривам балона от Шрайк — каза момичето и отвори клапата още повече. Отправил поглед нагоре, Том видя как газосъдържателят се свива. Той погледна назад към приближаващия се кораб, който набираше скорост, но все още се намираше на няколко мили разстояние. Надяваше се, че от това разстояние ще изглежда, че с балона е станала злополука. Надяваше се, че Шрайк няма да разгадае плана на Хестър. Надяваше се малкият му кораб да не е въоръжен с ракетни снаряди…

И после те потънаха сред облаците и не виждаха нищо, освен вихрещи се тъмни талази, а понякога зърваха луната, носеща се едва видима над главите им. Кошницата изскърца и обвивката плющеше, а газовата клапа съскаше като разгневена змия.

— Когато се приземим, излез от кошницата възможно най-бързо — каза Хестър.

— Да — отвърна той, — но… искаш да кажеш, че ще изоставим балона?

— Нямаме шансове срещу Шрайк във въздуха — обясни тя. — Дано на земята да го надхитрим.

— На земята? — проплака Том. — О, не отново Отвъдната Страна!

Балонът се спускаше бързо. Те видяха черният пейзаж да изплува отдолу, тъмните петна растителност и няколко тънки лунни лъча. Над тях гъстите облаци препускаха на изток. Нямаше и следа от кораба на Шрайк. Том обгърна с ръце тялото си. Земята бе на сто фута, после на петдесет, после на десет. Няколко клона изтракаха и застъргаха по кила, а кошницата се заклещи и потъна, удряйки се о калната земя и подскачайки към небето, после надолу и пак нагоре.

— Скачай! — извика Хестър следващия път, когато докоснаха земята. Той скочи и се претърколи из дращещите клони в мек дюшек от кал. Балонът отново се издигна нагоре и за миг той се уплаши, че Хестър го е изоставила да загине на голата земя. — Хестър! — А после се чу шумолене в храстите от лявата му страна и тя закуцука към него. — О, слава на Куърк! — прошепна той.

Очакваше, че тя ще спре, за да си почине малко и да благодари на боговете, че са ги приземили на меката, мокра земя, вместо на твърди камъни. Вместо това, Хестър мина право покрай него, накуцвайки в североизточна посока.

— Спри! — извика Том, все още прекалено премръзнал от вятъра и треперещ, за да може дори да стои на крака. — Почакай! Къде отиваш?

Тя го погледна, сякаш бе полудял.

— В Лондон.

Том се преобърна по гръб и изстена, събирайки сили за поредното уморително пътуване пеша.

Над него, освободен от тежестта им, балонът се издигаше обратно в небето, една тъмна сълза, бързо погълната от стомаха на облаците. След няколко мига той чу шума на двигатели, докато корабът на Шрайк забързано го последва. После останаха само нощта и студеният вятър, и късчетата лунна светлина, носещи се из хълмовете.