Филип Рийв
Смъртоносни машини (13)

12.
Мехът и гондолата

Гостоприемницата бе голяма, мрачна и оживена. Стените бяха украсени с макети на въздушни кораби, поставени в бутилки и с витлата на прочути древни небесни клипери, чиито имена бяха старателно изписани върху остриетата: Надежна, Небесна мишка и Невидим червей. Около металните маси се трупаха авиатори, разговарящи за товари и цената на газа. Сред тях имаше хора от Джейн, Тибет и Хоза, Инюит и Еър-Туарег, както и облечени в кожа исполини от Ледената Пустош. Едно момиче от Югур свиреше „Въздушна серенада“ на четирийсет струнната си китара, а от време на време по един високоговорител съобщаваха:

— Пристигащи на платформа три. „Идиът Уинд“ директно от Нуево-Майанските Палатинати, натоварен с шоколад и ванилия — или: — Всички пътници да се качат на платформа седем; „Май Широна“ отпътува за Архангел…

Ана Фанг спря при малък олтар точно до вратата и отправи благодарностите си към боговете на небето за благополучното пътуване. Богът на Авиаторите беше дружелюбен на вид тип — обемистата червена статуя при олтара напомняше на Том за Чъдли Помрой, но неговата съпруга, Дамата на Високите Небеса, бе жестока и коварна. Ако я обидеха, тя бе в състояние да докара урагани или да взриви мях с газ. Ана й направи дар от оризови сладки и пари за късмет, а Том и Хестър кимнаха в знак на благодарност просто за всеки случай.

Когато вдигнаха поглед, авиаторката вече се отдалечаваше от тях, забързана към група авиатори, седнали на маса в ъгъла.

— Кора! — извика тя и докато успеят да я настигнат, един красив африканец вече я въртеше около себе си, говорейки бързо на Еърсперанто. Том бе почти сигурен, че я чу да споменава МЕДУЗА, когато погледна назад към него и Хестър, но докато те се приближиха, разговорът вече се водеше на английски и африканецът казваше:

— Движехме се със силен попътен вятър през целия път от Загуа! — като отърси червен пясък от Сахара от каската си, за да го докаже.

Това беше капитан Кора от бойния кораб „Мокеле Мбембе“, който идваше от един статичен анклав в Лунните Планини, съюзник на Антитранспортната лига. Сега пътуваше за Шан Гуо, за да започне служебна обиколка из огромната крепост на Лигата в Батмунк Гомпа. Първоначално Том бе шокиран от факта, че седи на една маса с войн от Лигата, но Кора изглеждаше добър човек, мил и любезен, както и самата мис Фанг. Докато тя поръчваше храна, той им представи приятелите си — високият мрачен мъж бе Нилс Линдстром от Гардън Еърплейн Трап, а красивата смееща се арабка бе Ясмина Рашид от палмирския капер „Зайнаб“. Не след дълго всички авиатори се смееха в един глас, припомняйки си битки от Стоте острова и пиянски празненства в авиаторския квартал на Панцерщат-Линц, а между тези истории Ана Фанг побутваше чиниите към гостите си.

— Още малко съселче в тесто, Том? Хестър, опитай малко от този дяволски прилеп!

Докато Том ровеше из тази странна чуждоземна храна в чинията му с двете дървени пръчки, дадени му вместо нож и вилица, Кора се наведе по-близо и каза тихо:

— Та значи ти и приятелката ти пътувате с „Джени“, така ли?

— Не, не! — побърза да го увери Том. — Тоест, не, тя не ми е приятелка и не, ние сме просто пасажери… — Той ровичкаше из някаква каша от скакалец и попита: — Познавате ли добре мис Фанг?

— О, да! — изсмя се Кора. — Цялата въздушна гилдия я познава. А също и цялата Лига, естествено. В Шан Гуо я наричат Фенг Хуа, Горската съсънка.

Том се чудеше защо мис Фанг има специално име в Шан Гуо, но преди да успее да попита, Кора продължи:

— Знаете ли, че тя сама построи „Джени Ханивър“? Когато бе малко момиченце, тя и родителите й бяха сполетени от лошия късмет да живеят на борда на един град, погълнат от Архангел. Принудиха ги да работят като роби във въздушните корабостроителници там и с течение на годините тя успя да отмъкне един двигател, после и лост за управление, докато не построи със собствени усилия „Джени Ханивър“ и не избяга.

Том беше впечатлен.

— Не ни го е казвала — промърмори Том, вече гледащ на авиаторката с други очи.

— Тя не говори за това — отвърна Кора. — Родителите й не доживяха да избягат с нея. Видя ги да умират в робските зандани.

Том изпита прилив на съчувствие към бедната мис Фанг, сираче като него самия. Затова ли се смееше непрекъснато, за да прикрие мъката си? И затова ли бе спасила Хестър и него, да ги избави от участта на родителите си? Той й се усмихна възможно най-мило. Тя улови погледа му и се усмихна в отговор, подавайки му чиния с извити черни крачка.

— Ето, Том, опитай тарантула соте…

— Пристигане на платформа четиринайсет! — изрева високоговорителят над главите им. — Въздушен кораб от Лондон GE 47, превозващ само пасажери.

Том скочи на крака и столът му се катурна назад с трясък. Той помнеше малките бързи разузнавачески кораби, с които Инженерите проучваха коловозите на Лондон и повърхностната му структура, и си припомни, че бяха безименни, имаха само регистрационни кодове и всички започваха с GE.

— Пратили са хора по петите ни! — изпъшка той.

Мис Фанг също се изправяше на крака.

— Може да е просто съвпадение — каза тя. — Сигурно има много кораби от Лондон. А и дори Валънтайн да е пратил някого по петите ви, тук сте сред приятели. Ние сме повече от достойни за вашите ужасни бийфбургери.

— Бийфитъри — поправи я Том механично, макар да знаеше, че тя умишлено бе допуснала тази грешка, просто за да намали напрежението. Видя, че Хестър се усмихна и се зарадва, че тя е тук, твърдо решен да я защити.

После осветлението угасна.

Последваха викове, дюдюкания, трясъци от падаща стъклария в кухните. Прозорците се превърнаха в замъглени мрачни сенки, изрязани от тъмнината.

— Електричеството угасна в целия Еърхейвън! — каза Линдстром с мрачния си глас. — Сигурно има авария в електроцентралата!

— Не — каза бързо Хестър. — Този номер ми е добре известен. Целта е да се създаде хаос, който да ни попречи да избягаме. Някой е дошъл тук за нас… — В гласа й прозвуча паническа нотка, каквато Том не бе чувал преди, дори и по време на преследването в Стейнс. Внезапно той изпита силен страх.

От далечния край на стаята, откъдето навън излизаха тълпи от хора на осветената от луната Търговска улица, се чу внезапен вик. Последва друг, както и продължителен трясък от чупещо се стъкло, писъци, псувни, тракане на столове и падащи маси. Над тълпата лъснаха две зелени лампи подобно на мъртвешки фенери.

— Това не е бийфитър! — каза Хестър.

Том не можа да разбере дали е уплашена или изпълнена с облекчение.

— ХЕСТЪР ШОУ! — изскърца един глас, като резачка, пробиваща метал. Над вратата внезапно се появи облак от пара, от който излезе един Преследвач.

Беше висок седем фута, а под палтото му проблясваше метална броня. Кожата на лицето му беше бледа и лъщеше от плужекоподобна слуз, а на места през нея прозираха сиво-бели остри издатъци от кости. Устата му представляваше отвор, пълен с метални зъби. Носът и горната част на главата му бяха покрити с дълга метална обвивка, от която се спускаха тръбички и кабели, приличащи на дълги плитчици, чиито краища бяха включени в отверстия върху гърдите му. Кръглите му стъклени очи му придаваха учуден вид, сякаш така и не бе преодолял ужасната изненада от онова, което бе станало с него.

Защото именно това бе най-лошото при Преследвачите: някога те са били хора и някъде под тази метална обвивка бе впримчен човешки мозък.

— Това е невъзможно! — простена Том. — Преследвачите не съществуват! Всички са били унищожени преди векове! — Но Преследвачът си стоеше там, ужасяващо истински. Том опита да отстъпи назад, но не можа да помръдне. Нещо се стичаше по краката му, горещо като разлят чай, и той разбра, че се е подмокрил.

Преследвачът се приближи бавно, бутайки настрана празни столове и маси. Паднали чаши се чупеха под краката му. Някъде от сенките един авиатор замахна към него с меч, но острието отскочи от бронята му и той отнесе човека настрани с един помитащ удар на огромния си юмрук, без дори да си направи труда да погледне назад.

— ХЕСТЪР ШОУ — каза съществото. — ТОМАС НАТСУЪРТИ.

То знае името ми — помисли си Том.

— Аз… — поде мис Фанг, но дори и тя изглежда с мъка намираше думи. Бутна Том назад, докато Кора и останалите извадиха мечовете си и застанаха между съществото и неговата плячка. Но Хестър се промуши покрай тях. — Всичко е наред — каза тя, а гласът й бе странен. — Познавам го. Нека поговоря с него.

Преследвачът отмести мъртвешки бледото си лице от Том към Хестър, а в механичните му очи лещите се завъртяха.

— ХЕСТЪР ШОУ — каза то, нежно изричайки името й с глас, наподобяващ съскане на изтичащ газ.

— Здравей, Шрайк — каза Хестър.

Огромната глава се наклони, за да я погледне. Една метална ръка се вдигна във въздуха, той се поколеба, после докосна лицето й, оставяйки дири от грес.

— Съжалявам, че нямах възможност да се сбогувам с теб…

— СЕГА РАБОТЯ ЗА КМЕТА НА ЛОНДОН — отвърна Шрайк. — ТОЙ МЕ ИЗПРАТИ ДА ТЕ УБИЯ.

Том отново изстена. Хестър се засмя кратко и пискливо.

— Но… ти няма да го направиш, нали, Шрайк? Не би ме убил?

— ДА — отвърна Шрайк безизразно, като не спираше да я гледа втренчено.

— Не, Шрайк! — прошепна Хестър и мис Фанг се възползва от шанса, който й бе предоставен. Тя извади от един от джобовете си малък ветрилообразен къс метал, скрит в ръкава на палтото й и го запрати с въртене към гърлото на Преследвача. То издаваше зловещ стенещ звук, докато летеше, разгъвайки се под формата на лъскав диск с острие като на бръснач.

— Фризби от битката при Нуево-Майа! — ахна Том, който бе виждал подобни оръжия, съхранявани само в стъклени кутии в отдела за оръжия и бойни принадлежности в Музея. Той знаеше, че те могат да разчленят човешко гърло от шейсет крачки разстояние и настръхна в очакване черепът на Преследвача да падне от раменете му — но фризбито само удари бронираното гърло на Шрайк с трясък и остана там, вибрирайки.

Процепът, който имаше за уста се разтегна в дълга усмивка и Преследвачът се втурна напред, бърз като гущер. Мис Фанг отстъпи встрани, скочи покрай него и го ритна с високо вдигнат крак, но той бе прекалено бърз за нея.

— Бягайте! — извика тя на Хестър и Том. — Върнете се при „Джени“! Аз ще дойда!

Какво друго можеха да направят? Побягнаха. Чудовището се опита да ги сграбчи, когато минаха покрай него, но Кора стисна здраво ръката му, а Нилс Линдстром размаха меча си пред лицето му. Преследвачът метна Кора встрани и вдигна ръка; появиха се искри и пронизителен звук от метал, удрящ се о метал и Линдстром изпусна счупения меч, нададе протяжен вой и хвана ръката си. Съществото го метна встрани и повдигна Ана във въздуха, щом тя отново се приближи, запращайки я към Кора и Ясмина, докато те й се притичаха на помощ.

— Мис Фанг! — извика Том. За момент той обмисли идеята да се върне, но знаеше достатъчно за Преследвачите, за да разбере, че не може да направи нищо. Побягна след Хестър, прескачайки купчина тела на вратата и излезе навън в сенките и здрача, сред уплашената, събираща се тълпа. Една сирена виеше печално. В бриза се усещаше остър дим и откъм електроцентралата той видя трепкащия пламък на онова, от което всички авиатори се бояха най-много: огън!

— Не разбирам — изохка Хестър, говорейки си сама, не на Том. — Той не би ме убил, не и мене! — Но не спираше да тича и те се втурнаха заедно към Кей седем, където ги очакваше „Джени Ханивър“.

Но Шрайк вече се бе погрижил малкият кораб да не пътува тази нощ. Обвивката бе повредена, кожухът на двигателя в десния борд бе разбит и зееше подобно на стара консерва, а изпокъсаните жици, разпилени по кея, наподобяваха спагети. Сред тях лежеше изпотрошеното тяло на момчето, на което мис Фанг бе платила да охранява кораба.

Том стоеше взрян в останките от кораба. Зад него се чуха слабо приближаващи се стъпки, ечащи по металната платформа: бум, бум, бум.

Той се огледа за Хестър и откри, че я няма. Видя я да куца из пристана и да бяга надолу и осъзна, че въздушният град застрашително се накланя. Том извика името й и се затича подире й до съседния пристан. Един опърпан на вид балон току-що бе пристигнал там, а от него се изсипаха група стреснати туристи, които не бяха сигурни дали тъмнината и виковете означаваха извънреден случай или бяха някакъв карнавал. Хестър си проби път с рамене през тълпата и сграбчи пилота на балона за очилата, като го повдигна от мястото, където седеше. Кошницата се отдръпна от кея, когато тя скочи вътре.

— Спрете! Крадци! Похитители! — крещеше пилотът, но Том чуваше единствено слабото, ужасяващо бум, бум, бум, което бързо се приближаваше по Търговската улица.

— Том! Хайде!

Той събра цялата си смелост и скочи след Хестър. Тя бърникаше из котвените въжета, когато той се приземи на пода на кошницата.

— Изхвърли всичко през борда — извика му тя.

Той направи това, което му бе казано и балонът се издигна нагоре, изравнявайки се с прозорците на първия етаж, после с покривите и със заострения връх на Сейнт Майкълс. Скоро Еърхейвън се превърна в неясна поничка, отдалечаваща се зад тях и потъваща долу, и Шрайк бе само едно петънце, а зелените му очи светеха, докато се промъкваше по кея, гледайки как се отдалечават.