Филип Рийв
Смъртоносни машини (12)

11.
Еърхейвън

След като се изми и хапна, Том реши, че в крайна сметка авантюризмът може и да не е толкова лошо нещо. До изгрев-слънце той вече започваше да забравя злополучното си пътуване из калта и пленничеството в Спийдуел. Гледката, разкриваща се от предните прозорци на „Джени Ханивър“, докато корабът летеше между златни планини от огрени от зората облаци, беше достатъчна, за да притъпи дори болката от измяната на Валънтайн. На закуска, докато пиеше горещ шоколад с мис Фанг в пилотската кабина, той установи, че се забавлява.

Щом „Джени Ханивър“ се озова в безопасност извън обсега на ракетите на Спийдуел, авиаторката се бе превърнала в олицетворение на вежливостта. Тя остави кораба си да следва стабилен курс и се залови да намери на Том подплатено с вълна палто и да му оправи легло в склада, разположен високо в обшивката на кораба, претъпкан с тюленови кожи от Шпицберген. После заведе Хестър в лазарета и се зае да обработи ранения й крак. Когато Том надникна да я види след закуска на същата сутрин, момичето спеше непробудно под бялото одеяло.

— Дадох й нещо за болката — обясни мис Фанг. — Ще спи часове, но не бива да се тревожиш за нея.

Том се взря в лицето на спящата Хестър. Той някак очакваше да изглежда по-добре, след като бе измита и нахранена, а кракът й — превързан, но тя, естествено, бе отблъскваща както винаги.

— Направил я е на пихтия, твоят зъл господин Валънтайн — каза авиаторката, като го поведе към пилотската кабина, където изключи автопилота.

— Откъде знаеш за Валънтайн? — попита Том.

— О, всички са чували за Тадеуш Валънтайн — изсмя се тя. — Знам, че е най-великият лондонски историк, а също и че това е само прикритие за действителната му работа, като таен агент на Кроум.

— Това не е вярно! — понечи да възрази Том, все така инстинктивно защитаващ своя бивш герой. Но винаги се бяха носили слухове, че експедициите на Валънтайн са свързани с нещо по-тъмно от обикновена археология и сега, когато бе видял безмилостното произведение на този човек, той им вярваше. Изчерви се, засрамен заради Валънтайн, а и от себе си, заради това, че го бе обичал.

Мис Фанг го наблюдаваше с лека съчувствена усмивка.

— Хестър ми разказа доста неща снощи, докато обработвах раната й — каза тя меко. — И двамата сте извадили късмет, че сте още живи.

— Знам — съгласи се Том, но не можеше да не се чувства неспокоен заради факта че Хестър бе споделила тяхната история с тази непозната.

Седеше на мястото на помощник-пилота и изучаваше уредите за управление — озадачаваща поредица от копчета, ключове и лостове, надписани на някаква смесица от Еърсперанто, английски и китайски. Над тях, към преградата бе пригодено малко полирано светилище, украсено с червени панделки и снимки на прадедите на мис Фанг. Онзи усмихнат Манчу, въздушен търговец, сигурно беше баща й, предположи той. А дали онази червенокоса жена от Ледената Пустош не беше майка й?

— Е, Том, кажи ми — попита мис Фанг, насочила кораба по нов курс — накъде пътува Лондон?

Въпросът дойде неочаквано.

— Не зная! — отвърна той.

— О, със сигурност трябва да знаеш нещо! — засмя се тя. — Твоят град е напуснал скривалището си на запад, върнал се е на сухопътния мост, а сега се носи към централната част на Ловния Район „като прилеп, излязъл от шушулка“, както се казва. Трябва да си чул поне някакви слухове. Не си ли?

Издължените й очи се наведоха към Том, който нервно облиза устни, чудейки се какво да каже. Никога не бе обръщал внимание на глупавите приказки, които си разменяха останалите чираци за посоката, в която се движеше Лондон и наистина нямаше представа. А дори и да имаше, знаеше, че не е редно да разкрива плановете на града пред една загадъчна авиаторка от Ориента. Ами ако мис Фанг кажеше на някой голям град къде да се скрие и да чака Лондон, в замяна, на което да получи награда за това, че го е открила? Но от друга страна, ако не й кажеше нещо, тя можеше да го изхвърли от кораба си — вероятно без дори да си направи труда първо да кацне!

— Плячка! — изстреля той. — Гилдията на навигаторите твърди, че в централната част на Ловния Район има много, много плячка.

Червената усмивка стана още по-широка.

— Наистина ли?

— Чух от самия Главен навигатор — каза Том, набрал още повече смелост.

Мис Фанг кимна, сияеща от щастие. После дръпна един дълъг месингов лост. Газовите клапи отекнаха из фюзелажа и ушите на Том изпукаха, когато „Джени Ханивър“ започна да се спуска, гмуркайки се в гъст бял слой облаци.

— Нека ти покажа центъра на Ловния Район — изсмя се тя тихичко, поглеждайки в схемите, прикрепени към преградата до нейното светилище.

Спускаха се надолу и надолу, а после облакът изтъня и се раздели и Том видя огромната Отвъдна Страна, простираща се пред него като смачкан лист сиво-кафява хартия, прорязана от дълги сини сенки, които представляваха наводнените очертания на безбройните градове. За първи път, откакто корабът бе излетял от Стейнс, той се почувства уплашен, но мис Фанг промърмори:

— Няма от какво да се боиш, Том.

Той се успокои и се взря в удивителната гледка. Далече на север се виждаше студеният блясък на Ледената Пустош и тъмните конуси на огнените планини на Танхойзер. Той потърси Лондон и накрая реши, че го е видял, миниатюрно сиво петънце, вдигнало облак прах зад себе си, което се носеше напред, много по-далече, отколкото се бе надявал. Имаше и други малки и големи градове, осеяли тук-там равнината, или спотайващи се в сенките на полуерозирали планински вериги, но не бяха чак толкова много, колкото бе очаквал. На югоизток нямаше никакви градове, само мръсен слой мъгла над широка област от мочурища, а отвъд всичко това се виждаше сребристата трепкаща светлина на вода.

— Това е великото вътрешно море Казак — каза авиаторката, когато той го посочи. — Сигурна съм, че си чувал старата песничка за земята — и тя затананика с висок глас: — Пази се, пази се от Казашкото море, защото градът, доближил се до него, нивга не ще се завърне…

Но Том не слушаше. Той бе забелязал нещо много по-ужасяващо от което и да било вътрешно море.

Непосредствено под тях, сред трепкащите сенки на „Джени Ханивър“, спуснали се над скелетните му трегери, се простираше мъртъв град. Той се издигаше върху терен, белязан от следите на стотици по-малки градове, наклонен под странен ъгъл, и докато корабът се спускаше, за да хвърли поглед отблизо, Том осъзна, че коловозите и основният корпус са изчезнали и платформите са оголени от рояк малки градове, изпълнили сенките на ниските етажи, откъсващи огромни ръждиви участъци с челюстите си и приземяващи спасителни отряди, чиито горелки светеха и мятаха искри в сенките между етажите, подобно на магическите светлини върху Куъркова елха.

От един от градовете излезе облаче дим и една ракета се насочи към въздушния кораб, като се взриви на няколкостотин фута под тях. Ръцете на мис Фанг се движеха бързо из контролния панел и Том усети как корабът се издига отново.

— Половината от клошарите в Ловния Район работят из останките на Моторополис — каза тя. — Завистлива пасмина. Стрелят по всеки, който се доближи, а когато никой не го прави, се стрелят помежду си.

— Но как е станало това? — попита Том, взрян назад в огромния скелет, докато „Джени Ханивър“ го отвеждаше нагоре и надалече.

— Умрял е от глад — отвърна авиаторката. — Горивото му е привършило и докато е стоял там неподвижен, глутница по-малки градове са започнали да го разкъсват. Тази гастрономическа лудост е продължила месеци и предвиждам, че скоро ще дойде друг град, за да довърши работата. Както виждаш, Том, в централната част на Ловния Район няма достатъчно плячка — така че не това е причината, извела Лондон от скривалището му.

Том се извърна, за да гледа как мъртвият град изчезва в далечината. Група хищни предградия опустошаваха градовете на клошарите в северозападната страна, подбирайки най-слабите и най-бавните, преследвайки ги, но преди да ги заловят, „Джени Ханивър“ отново се издигна в чистия, ясен свят над облаците и трупът на Моторополис се изгуби от погледа им.

Когато мис Фанг го погледна отново, тя продължаваше да се усмихва, но в очите й имаше странен блясък.

— Значи, ако това не е плячката, която Магнъс Кроум преследва, — каза тя — каква може да е тя?

Том поклати глава.

— Аз съм просто един чирак историк — призна той. — Трета степен. Всъщност не познавам Главния навигатор.

— Хестър спомена нещо — продължи авиаторката. — Онова, което Валънтайн е откраднал от родителите й. МЕДУЗА. Странно име. Чувал ли си го? Знаеш ли какво представлява?

Том поклати глава, а тя го наблюдаваше неотклонно, взираше се в очите му, докато той не почувства, че надниква право в душата му. После се засмя.

— Е, няма значение. Трябва да ви закарам до Еърхейвън и ще намерим някой кораб, който да ви заведе вкъщи.

* * *

Еърхейвън! Това бе един от най-прочутите градове в цялата Транспортна ера и когато чуруликането на местния сигнален фар се чу в радиостанцията вечерта, Том се втурна към пилотската кабина. Срещна Хестър на стълбата, водеща към кабината пред лазарета, разрошена, сънена и накуцваща. Ана Фанг бе свършила отлична работа с ранения й крак, но това не бе подобрило състоянието на момичето. Тя скри лицето си щом видя Том, и само го изгледа свирепо и изсумтя, когато той я попита как се чувства.

В пилотската кабина авиаторката се извърна с лъчезарна усмивка да ги поздрави.

— Вижте, милички! — каза тя, сочейки напред през големите прозорци. — Еърхейвън!

Те се приближиха и застанаха зад нейната седалка и го видяха далече, през морето от облаци и отблясъците на клонящото на запад слънце, върху един-единствен етаж, направен от олекотена сплав и ореол от ярко оцветени мехове за газ.

Преди много време градчето Еърхейвън бе решило да избяга от изгладнелите градове, поемайки към небето. Сега представляваше търговски център и сборен пункт за авиатори, носещ се над Ловния Район през цялото лято, а през зимата поемаше на юг към по-топлите места. Том си спомни как веднъж бе хвърлил котва над Лондон за цяла седмица, как панорамните балони се бяха издигнали нагоре, после надолу от Кенсингтън Гардънс и Съркъл Парк и колко завиждаше на хора като Мелифънт, които бяха достатъчно богати, за да си позволят пътуване с един от тях и да се върнат, пълни с истории за плаващия град. Сега той самият отиваше там и не просто като турист! Каква ли история щеше да разкаже на останалите чираци, когато се прибереше вкъщи!

Корабът се издигна бавно към града и, когато слънцето леко докосна облаците на запад, мис Фанг угаси двигателите и го остави да се понесе към една коса пристанищна подпора, докато служителите на пристана, облечени в тъмносини ливреи размахваха многоцветни знаменца, за да указват пътя за безопасно кацане в нишата. Пристанът зад тях беше препълнен с туристи и авиатори и дори малка група любители на кораби, които чинно записаха номера на „Джени Ханивър“ в тетрадките си, докато съоръженията за акостиране се задействаха.

След няколко мига Том излизаше сред здрача и хладния, ефирен въздух, взрян във въздушните кораби, които пристигаха и отпътуваха — елегантни кораби за височинно летене и ръждиви шлепове, изящни малки въздушни скутери с прозрачни обвивки и атрактивни товарни кораби за подправки с тигрови шарки от Стоте острова.

— Вижте! — каза той, сочейки върховете на покривите. — Ето я флотската борса, а това е църквата „Свети Майкъл Небесни“, има такава картина в Музея! — Но мис Фанг я бе виждала много, много пъти, а Хестър само се намръщи на тълпите върху кея и скри лицето си.

Авиаторката заключи „Джени“ с ключа, висящ на каишка на врата й. Когато едно малко босоного момче изтича към тях, дръпна палтото й и каза:

— Да Ви пазя ли кораба, госпожо? — тя се засмя и пусна три квадратни бронзови монети в дланта му.

— Няма да позволя на никого да се навърта наоколо! — обеща момчето, заемайки поста си край мостчето. Появиха се униформени пристанищни служители, които се усмихнаха на мис Фанг, но огледаха подозрително новите й незначителни приятели. Те се увериха, че новодошлите нямат метални бомбета на обувките си или запалени цигари в ръце, после ги поведоха към офиса на пристанището, където огромни, некрасиво написани табели настоятелно призоваваха:

„Пушенето забранено“.

„Изключете всички електрически уреди“.

„Не предизвиквайте отделянето на искри“.

Искрите бяха кошмарът на аеронавтиката, защото имаше опасност да подпалят газа в обвивките на корабите. В Еърхейвън дори прекалено интензивното ресане на косата бе сериозно престъпление и всички новопристигнали трябваше да подписват строги споразумения за безопасност и да убедят управителя на пристанището, че няма вероятност да се подпалят.

Накрая им позволиха да се качат по метална стълба към Търговската улица. Единствената главна улица в Еърхейвън представляваше обръч от платформи от олекотена сплав, оградени от магазини и сергии, бакалии, кафенета и авиаторски хотели. Том се въртеше непрекъснато в опит да погълне всичко и да се увери, че ще го запомни завинаги. Върху всеки покрив видя въртящи се турбини, които преработваха вятъра, за да захранват главната електроцентрала и механици, катерещи се като паяци по огромните корпуси на двигателите. Въздухът направо тежеше от екзотичните миризми на чуждестранна храна и накъдето и да погледнеше, виждаше авиатори, крачещи с предпазливата увереност на хора, прекарали целия си живот в небето, чиито дълги палта се развяваха зад тях като кожени криле.

Мис Фанг посочи завоя на Търговската улица и една сграда с табела с формата на въздушен кораб.

— Това е „Мехът и гондолата“ — каза тя на своите спътници. — Ще ви купя обяд, а после ще намерим някой дружелюбен капитан, който да ви закара до Лондон.

Запътиха се нататък. Авиаторката ги водеше, а Хестър се криеше от света зад вдигнатата си ръка. Том все така се оглеждаше учудено и смяташе, че е жалко, дето приключенията му скоро щяха да приключат и дори не забеляза един „Гошоук 90“, който кръжеше сред пасаж от по-големи съдове, в очакване на свободна ниша. Но дори да го бе забелязал, нямаше да успее да разчете регистрационния му номер от това разстояние, или да види обозначителните знаци върху обвивката, които изобразяваха червеното колело на Гилдията на инженерите.