Филип Рийв
Смъртоносни машини (11)

10.
Елеваторът на Тринайсетия етаж

Тази нощ над Лондон валя дъжд, но до изгрев-слънце небето бе ясно и бледо като застинала вода, а пушекът от двигателите на града се издигаше право нагоре в безветрения въздух. Мокрите платформи светеха, посребрени от изгряващото слънце и всички знамена на Първи етаж висяха отпуснато и неподвижно на пилоните. Беше прекрасна пролетна сутрин — сутринта, на която се бе надявал Валънтайн и от която Катрин се страхуваше. Времето бе идеално за летене.

Въпреки че бе толкова рано, по периферията на Първи етаж се бяха струпали тълпи от хора, за да наблюдават как се издига елеваторът. Докато Генч возеше Катрин и баща й към въздушния кей, тя видя, че и Съркъл Парк е пълен с хора; по всичко личеше, че целият Хай Лондон се е стекъл, за да окуражи Валънтайн в неговия път. Никой от тях не знаеше къде отива той, разбира се, но докато Лондон набираше скорост на изток, фабриката за клюки в града работеше денонощно: всички бяха сигурни, че експедицията е свързана с някакъв огромен трофей, който кметът се надяваше да залови някъде в централната част на Ловния Район.

Бяха издигнати временни платформи за Съвета и Гилдиите и след като тя и Куче се сбогуваха с баща й сред шумящите силуети в хангара, Катрин отиде да заеме мястото си сред историците, притисната между Чъдли Помрой и доктор Аркънгарт. Навсякъде около нея се виждаше цветът на Лондон: тъмните черни роби на Гилдията на баща й и пурпурните одежди на Търговската Гилдия, мрачните навигатори с техните спретнати зелени туники и един ред Инженери, облечени в бял каучук и с качулки, поради което приличаха на някакъв вид нови гумички за триене. Дори Магнъс Кроум се бе изправил на крака по този повод, а старата служебна верижка на кмета висеше на тънкия му врат, блещукайки.

Катрин желаеше всички да си бяха останали вкъщи. Беше трудно да се сбогуваш с някого, когато си част от огромна скандираща тълпа, в която всички размахваха знаменца и пращаха въздушни целувки. Тя погали грапавата глава на Куче и му каза: — Виж, ето го татко, сега се изкачва по мостчето. След миг ще запалят двигателите.

— Надявам се само нищо да не се обърка — промърмори доктор Аркънгарт. — Човек чува какви ли не истории за тези въздушни кораби, които се взривяват без причина внезапно.

— Може би трябва да застанем малко по-далече? — предложи мис Плим, чуруликащата отговорничка за мебелировката.

— Глупости — отвърна им сърдито Катрин. — Нищо няма да се обърка.

— Така е, млъкни, Аркънгарт, стари глупако — съгласи се Чъдли Помрой, с което я изненада. — Не се страхувайте изобщо, госпожице Валънтайн. Баща Ви разполага с най-добрия кораб и най-умелите пилоти в света: нищо не може да се обърка.

Катрин му се усмихна с благодарност, но въпреки това не спря да стиска палци, а Куче се зарази от нейното настроение и започна тихичко да скимти.

От вътрешността на хангара долитаха звуци от затварящи се капаци и тракане на бордови стълби, които приближаваха с влачене. Над платформите настана изпълнена с очакване тишина. По периферията на етажа Хай Лондон бе затаил дъх. После, когато оркестърът засвири „Рул Лондиниум“, наземният екипаж на Валънтайн затегли Елеватора на Тринайсетия етаж навън към слънчевата светлина — лъскаво черно копие, чиято бронирана обвивка блестеше като коприна. Валънтайн стоеше на откритата платформа на контролната гондола и махаше с ръка. Той поздрави наземния екипаж и покритите със знамена платформи, а после се усмихна на Катрин, съзрял лицето й сред всички останали без дори моментно колебание.

Тя махаше като обезумяла, а тълпата надаваше пресипнали възторжени викове, докато двигателите на Елеватора на Тринайсетия етаж се завъртяха в стартова позиция. Наземният екипаж отстрани котвените въжета, витлата започнаха да се въртят и вихрушки от конфети се завъртяха по течението, докато огромната машина се издигаше във въздуха. Няколко чирака историци развяха знаме, на което пишеше „Честит Валънтайн!“, а възторжените викове не спираха, сякаш тълпите смятаха, че единствено тяхната любов държи Валънтайн във въздуха.

— Ва-лън-тайн! Ва-лън-тайн!

Но Валънтайн не обръщаше внимание на шума или знамената. Той стоеше и гледаше Катрин, вдигнал една ръка за сбогом, докато корабът се издигна високо и се отдалечи толкова, че тя вече не го виждаше.

Накрая, когато Елеваторът се превърна просто в петънце на източното небе, и платформите започнаха да се опразват, тя избърса сълзите си, взе каишката на Куче и понечи да си тръгне към къщи. Баща й вече й липсваше, но сега тя имаше план. Докато него го нямаше, щеше да проведе свое разследване и да открие кое е онова загадъчно момиче, както и защо бе уплашило баща й толкова много.