Оле Лунд Киркегор
Гумения Тарзан (5)

Пета глава

През следващите няколко дни Иван Олсен направи опит да се научи на други неща.

Понякога, когато минаваше покрай големите момчета, той ги виждаше как стоят на тротоара и се състезават кой ще плюе най-далеч.

Те бяха пъхнали ръце в джобовете и се перчеха.

Някои от големите момчета можеха да плюят чак до отсрещната страна на улицата.

Други пък уцелваха с плюнката си електрическия стълб от осем метра разстояние. А това беше голямо постижение.

Ето как големите момчета се състезават в плюене на дълго разстояние:

„Нещо такова и аз бих могъл да науча“ — помисли си Иван.

И той се опита да изпрати една плюнка на отсрещния тротоар.

Но и този път нищо не се получи.

Слюнчиците на Иван Олсен бяха съвсем мънички и бели, целите на мехурчета, и се стичаха надолу по ризата му.

— Я слушай, момче — извика баща му, като подаде глава през прозореца. — Ти май си застанал там, за да си цапаш дрехите, а?

— Да, точно това правя — отговори Иван и се отдалечи. Запъти се надолу към езерото.

Защото баща му никога не ходеше там.

 

 

В клонака край езерото пееха птички.

На една вейка точно над Иван Олсен беше кацнал скорец и чуруликаше.

„Е-хе — помисли си Иван и приседна в тревата. — Струва ми се, че ще мога да се науча да свирукам.“

Както си седеше и се упражняваше в свирукане, край него мина, куцукайки, една стара жена.

Тя имаше много странен вид.

На главата й беше кацнала гарга, а в устата й стърчеше само един зъб.

— Добра среща — каза старицата.

— Добър ти ден — отговори Иван.

— Не се ли страхуваш от мен? — попита старицата.

— Не-е — отвърна Иван. — Страх ме е само да не ми налеят вода в гащите, да не ми разбият носа или нещо от този род. Но от тебе не ме е страх.

— Чудна работа — рече старицата. — Защото аз съм вещица, разбираш ли?

— О-хо! — възкликна Иван и погледна старата жена с гаргата на главата. — Досега не съм виждал истинска вещица. Баща ми казва, че изобщо не съществуват вещици.

— Тъй ли? — рече старицата и присви едното си око. — Баща ти наистина ли казва така?

— Да — отвърна Иван. — Той казва, че всичките тези вещици и тем подобни са чиста измислица.

Старицата се засмя, тъй че Иван можа да види зъба й.

— Твоят баща сигурно е един нищо и никакъв стар мухльо — каза тя. — Но ще има да види чудесии!

— Той и на мене ми е сърдит, защото не ме бива много да уча букви, да се катеря по дърветата или да играя футбол — рече Иван.

Старицата кимна.

— Вярно е — каза тя. — Такива са всички стари мухльовци. Слушай сега. На тебе може да ти се сбъдне едно желание.

— Едно желание ли? — попита Иван. — Как така едно желание?

— Ей така — отвърна старицата. — Когато човек срещне вещица, може да поиска да му се изпълни едно желание. Можеш да поискаш всичко.

„Дръж се, момче — каза си Иван Олсен. — Днес имаш късмет.“

— Тогава бих си пожелал един…

— Стой, стоп — заяви старата жена. — Когато ти позволят да си пожелаеш нещо, желанието ти трябва да бъде сериозно. Да не е просто колело или ново пиано, или пък херметичен часовник. За подобни дреболии и сам можеш да си спестиш пари. Върви си у дома и добре размисли до утре. Ще се срещнем пак тук.

— Слушам — каза Иван.

После се прибра у дома и започна да мисли.

 

 

Цялата нощ Иван лежа буден и обмисляше какво да поиска от вещицата на другия ден. Ето го тук Иван как мисли:

„Мога да поискам сто крони — разсъждаваше той. — Или хиляда крони — или може би седем милиона. Бих могъл също да пожелая да стана спец по футбол. Или в надплюването на дълги разстояния. Но това са все обикновени желания.“

Иван Олсен лежеше в тъмното — което беше нещо необичайно за него — и така усилено мислеше, че чак леглото му скърцаше.

„Мога също да поискам да стана силен като Тарзан — каза си той. — Тогава бих могъл да прасна няколко юмрука по кратуните на големите момчета. Но дали Тарзан го бива да плюе от едната страна на улицата до другата? А? Тц, сигурно не го бива. Те там, в джунглата, не се надплюват много. Баща ми обаче ще бъде страшно доволен, ако стана силен като Тарзан.

Защо да доставя това удоволствие на баща си?

Той самият никога не ми доставя удоволствие.“

Иван Олсен въздъхна и се обърна на другата страна.

„Мога да си пожелая да стана съвсем обикновено момче, което рядко яде бой или не му наливат вода в гащите — мислеше си Иван. — Или всички да престанат да ме наричат Гумения Тарзан. Но мога да си пожелая само едно нещо.“ 

Тази нощ Иван Олсен разбра колко трудно е да решиш какво да си пожелаеш.

Той мисли, мисли и едва когато започна да се развиделява и на съседния покрив запя един кос, Иван внезапно се сети какво да поиска от старата жена.

Скочи от леглото — ето така

нахлузи дрехите си и хукна надолу към езерото.

— Откри-и-х — викаше той, докато тичаше презглава нататък. — Открих. Знам какво да си поискам!

Старата жена не се виждаше никъде и Иван започна да я търси.

Най-сетне я намери.

Тя стоеше пред един стар фургон и видът й беше много сънлив.

— Боже мой! — възкликна тя и си разтърка очите. — Ти здравата си подранил!

— Тъй вярно! — извика Иван. — Защото вече знам какво да поискам.

— Какво ще поискаш? — попита старицата и се прозя.

— Искам всички мои желания да се сбъдват — извика Иван Олсен.

Старицата престана да се прозява и го погледна силно изплашена.

— Какво? — попита тя. — Я го повтори още веднъж!

— Добре — каза много гордо Иван. — Искам всички мои желания да се сбъдват.

— Аки-паки, света Богородичке — промърмори старицата. — Всички твои желания, казваш…

— Точно така — отвърна Иван Олсен. — Всичките до едно.

— Леле-мале, недей така! — рече старицата и приседна на стълбичката пред фургона. — Това е най-голямото желание, което съм чула през целия си живот на магьосница.

— А-ха-а — каза Иван още по-гордо. — Ама и аз цяла нощ си блъсках главата, докато го измисля!

Старицата така се почеса по главата, че гаргата се вдигна във въздуха.

Ето как:

— Мога да изпълня такова сложно желание, но ще важи само за един ден — каза тя. — Почакай малко. Трябва да проверя какво пише в Справочника за вещици.

Тя измъкна от фургона една оръфана книга и започна да я прелиства.

— Необикновени желания… — мърмореше тя. — Необикновени… Необикновени… аха, ето ги тук. Необикновени желания… страница сто седемдесет и шеста.

— Ценно желание, няма що — каза Иван. — Страшно ценно желание, нали?

Старицата кимна, постави една черна тенджерка над огнището и накладе огън.

— Извънредно ценно — потвърди тя.

Когато от тенджерката заизскачаха мехури, вещицата надонесе различни неща и ги сипа вътре с една лъжица.

Както виждаш, започна да се кълби отвратителен дим и гаргата в косите й се разкашля.

— Какво слагаш в тенджерката? — попита Иван и коленичи до нея.

— Ами от всичко по малко — отвърна старицата. — Змийска кожа — ние, вещиците, винаги я използваме, после омайно биле, жабешко краче, миша опашка, котешки мустак и коледна бира. Това са все неща, които старите вещици постепенно събират, докато обикалят нагоре-надолу.

— Такива работи значи… — каза Иван. — А как е на вкус?

— Гадост — рече старицата и се засмя. — Гадост. Ям я само когато имам гости. Обикновено предпочитам каша, пържена херинга, понякога и чашка коняче. А сега да опитаме буламача.

И тя пъхна под носа на Иван Олсен голяма лъжица, пълна с мътна жълтеникава супа.

— Пфу… ай… уф! — възкликна Иван и преглътна. — По дяволите, ама че противно!

— Е — рече вещицата, — това са все силни маго-препарати. Сега вече можеш да си пожелаеш всичко, каквото душа и сърце ти искат. Но помни какво ти казах: само днес!

— Да — потвърди Иван Олсен. — Само днес!