Оле Лунд Киркегор
Гумения Тарзан (4)

Четвърта глава

На Иван Олсен му беше мъчно, че го наричат Гумен Тарзан. Та нали не беше направен от гума…

Той бе само едно съвсем обикновено дребничко момче, което твърде често пердашеха и още по-често му наливаха вода в панталоните.

Но ето че един ден Иван Олсен реши да научи нещо.

Нещо, с което да надмине всички.

„Най-напред — мислеше си Иван, — най-напред ще се науча да играя футбол като другите момчета.“

И той отиде на игрището, да се научи да играе футбол. Игрището беше една голяма зелена ливада. Там имаше много момчета, които тичаха и непрекъснато се въртяха около една топка.

— Виж ти, Гумения Тарзан е дошъл! — извика едно от децата. — Какво ли търси тук?

— Ами че — измънка Иван, — намислил съм да се науча да играя футбол.

Момчетата престанаха да ритат топката и дойдоха при него.

— Какво, казваш, си намислил? — попитаха те.

— Намислил съм да се науча да играя футбол — отвърна Иван.

— А можеш ли да засичаш и да избиваш? — обади се едно високо слабо момче.

— Какво, какво? — попита Иван, защото изобщо не знаеше що е това избиване.

— Можеш ли да вкарваш голове? — намеси се друго момче.

— Хм — рече Иван Олсен. — Да вкарвам…

— Уф! — казаха момчетата. — Та ти май си нямаш и понятие от футбол, а?

— Не-е — отвърна Иван Олсен.

— Ами да го оставим поне да опита — предложи високото слабо момче. — Нека видим за какво го бива Гумения Тарзан.

— Дадено — съгласи се едно от момчетата. — Хайде, ритни топката бе, дребосък!

Топката лежеше в тревата пред момчетата.

— Засили се! — обади се някой.

Иван Олсен реши да се засили здравата, затича се от седем-осем метра разстояние и ритна топката с все сила.

Но изобщо не я уцели.

Само направи силен ритник във въздуха. Гуменият му ботуш литна нагоре, а той се просна по гръб на земята — туп!

Ето как изглеждаше:

— Ох — изпъшка Иван Олсен.

— Ти ставаш за циркаджия, а не за футболист — заявиха момчетата и запратиха ботуша върху главата на Иван Олсен. — Никога няма да се научиш, Гумен Тарзане.

— Не-е — каза Иван. — Ясно е, че няма.

И другите момчета продължиха да играят, а Иван се затътри обратно.

 

 

После Иван реши да се научи да кара колело.

Но Иван си нямаше колело, затова изнесе от мазето високото черно дамско колело на майка си.

Иван подпря колелото на оградата и го огледа отдолу нагоре.

„Дали ще мога да карам такова голямо колело?“ — помисли си той.

Иван се покатери на оградата, а оттам — на високото черно колело.

„Леле-мале! — рече си той и погледна надолу към земята. — Височко е. Чак свят ми се зави.“ Иван Олсен все още седеше на високото черно дамско колело, когато едно от големите момчета мина покрай него.

— Хей, дребосък! Гумен Тарзане! — извика голямото момче. — Какво правиш там горе?

— Карам — каза Иван.

— Ха-ха-ха — изсмя се голямото момче. — Ти на това каране ли му викаш? Та ти стоиш на едно място бе, човек!

— Е, да — рече Иван. — То е, защото не мога да го подкарам.

— Голям загубеняк си! — каза голямото момче. — Трябва да завъртиш педалите бе, човек!

— Да-да — потвърди Иван. — Много добре ми е известно.

— Ами че направи го де! — подкани го голямото момче.

— Да-да — каза Иван. — Цялата работа е там, че не мога да достигна педалите. Краката ми са много къси.

Докато обмисляше положението, голямото момче бавно запали цигара.

И без да се бави, блъсна с все сила високото черно колело напред.

— Много бла… бла… го… даря — заекна Иван Олсен и полетя надолу по улицата, като се притискаше към кормилото.

Той се носеше покрай електрически стълбове и улични табели, леки коли и кучета и дори профуча край една възрастна дама, която отскочи встрани и си спаси живота.

— Обесник! — извика възрастната дама и размаха след него чадъра си. — Хулиган, непрокопсаник, убиец, битник…

— Да, да — измърмори Иван и продължи да лети с такава скорост, че въздухът свистеше в ушите му.

Его как дамата крещи след Иван:

„Ох — мислеше си Иван. — Че то било страшно трудно да караш колело.“

Но го очакваха още по-лоши неща.

Най-напред колелото и Иван прекосиха градския парк с розите.

Градският парк с розите беше много представително място. Това личеше и от табелките, поставени из целия парк.

„ЗАБРАНЕНО ЗА ДЕЦА“ — гласяха табелките.

Иван Олсен прекоси парка с всичките му рози точно по средата.

— Ей ти, къде гледаш? — извика един мъж, който вървеше с гребло в ръката сред розите. — Какво си въобразяваш?

И се затича след Иван с греблото.

— Проклето хлапе! — кресна той и размаха греблото. — Веднага се разкарвай оттук!

— Добре де — каза Иван, изхвръкна от парка и нахълта в една тясна и стръмна уличка, която водеше надолу към пристанището.

Отгоре Иван успя да види, че улицата свършва с дълъг, издаден в морето кей, на който с въдици в ръка бяха застанали двама любители рибари.

Те стояха мирно и тихо, пушеха си лулите и си приказваха за времето, когато Иван връхлетя с голяма скорост върху им.

— Пази се! — извика Иван. — Пази се, че ида…

Като видяха как Иван лети насреща им, рибарите сериозно се уплашиха.

— Господи! — разкрещяха се те. — Тоя ще ни прегази! Помощ!

И като захвърлиха въдиците, лулите и шапките си, скочиха във водата с главите надолу.

Ето, виж как:

Иван Олсен премина с лъкатушене по кея.

— Ох — простена той, — сега вече сигурно ще се удавя.

И в следващия миг цопна във водата заедно с голямото черно колело.

Чу се само цоп!…

— Бълбук-бълбук — долетя откъм Иван Олсен. — Бълб… бъл…

Но Иван не се удави.

Единият от рибарите го улови с въдицата си, Иван увисна на куката и от него почна да се изцежда вода:

— Кап-кап, кап, кап-кап…

— Я погледни тук — каза рибарят и изправи Иван пред една табелка, поставена край кея. — Не можеш ли да четеш бе, момче?

— Не-е — отвърна Иван.

Ето как държат Иван Олсен пред табелката:

— Така ли? — каза рибарят. — Тогава ще ти го прочета. Тук пише: „Забранено за велосипедисти!“.

— А, това ли било — рече Иван.

— Да — каза другият рибар и се покатери на кея. — Днешните деца не знаят да четат. В училище не се занимават с нищо друго, освен с игри.

Първият рибар пусна Иван да стъпи на кея.

— От теб не става колоездач — заяви той. — Не ти ли се струва, че трябва да се посветиш на нещо по-разумно?

— Да — отвърна Иван. — И това ще стане.

 

 

Същия ден, когато Иван се прибра у дома с мокри дрехи, от които още се стичаше вода, и с мокро колело, от което още капеше, майка му дълбоко въздъхна.

— Ти май вече прекали с тази вода — промърмори тя. — Не можеш ли да измислиш нещо друго?

Господин Олсен също въздъхна.

Неговата шумна въздишка можеше да се чуе чак на другия край на улицата.

— Да те залеят с вода чак до перчема — мърмореше той. — Това е прекалено!

— Да — отговори Иван. — Наистина е прекалено.