Иван Вазов
Службогонци (2) (Станчо Квасников на гости у министъра
Комедия в две действия)

Явление 1

Баба Дона. Забравяш мари, Стоянке, забравяш много: къде ти е умът? Казвам ти: заключвай портите — ти ги оставяш като хан да зеят; пратим те на пазар да купиш овнешко месо, а ти купиш шаран и казваш, че и то било месо. Какво, гемии ли имаш на морето, та умът ти не стои в главата?

Стоянка. Ами прости сме, госпожо. Аз да имах повече ум, щях да стана майорка.

Баба Дона. Имаш ти, ама за дяволии. Кой е тоя вестовой, дето та иде често на гости?

Стоянка. Вестовоят на капитан Шийкова. Днес го уволниха.

Баба Дона. Защо иде?

Стоянка (срамежливо). Тъй…

Баба Дона (усмихнато). Да не би да се вземете?

Стоянка. Не, иска ми служба.

Баба Дона. Дай му. Каква служба?

Стоянка. Разсилен. Госпожо, помоли и ти господаря.

Баба Дона. Та аз само това правя я! Господарят ти няма мира от просители ни в министерството, ни у дома. Всичко гракнало за служба. А сърцето му милостиво. Кой се кашли там? Пак си оставила отворено. (Влиза Какавидов отдясно.)

Явление 2

Какавидов (кланя се). Добрутро, почитаема госпожо! (Подава си ръката.)

Баба Дона. Дал бог добро, господине. (Ръкува се.) Кой сте, ваша милост?

Какавидов. Кой? Аз ли?

Баба Дона. Да.

Какавидов (ухилено). Вий ме познавате, госпожо.

Баба Дона. Отде ви познавам?

Какавидов. Тая пролет се видяхме в Княжево.

Баба Дона. Тъй ли?

Какавидов. Вий вървяхте в кола из шосето край вадата, а пък аз минувах мостчето и се подхлъзнах и паднах във водата. А вие се изсмяхте и рекохте: „Тоя пък направи баня!“ Тогава аз ви са поклоних. Помните ли?

Баба Дона (усмихнато). Не помня. Вий кой бяхте?

Какавидов. Кой, аз ли?

Баба Дона. Да, вий.

Какавидов. Какавидов. Извинете… Пет дечица, госпожо, а жена ми е вече в трудно положение и едно скоро ще се осъществи.

Баба Дона. Как?

Какавидов. На път е тоест. Прощавайте. (Стоянка се смее.) С него ставаме осем гърла. А аз — тъй ме видиш: празен. При нашето учение няма да идем да копаем я… Госпожо, помолете господин министъра! Вий баща, вий майка. (Искай целуне ръка.)

Баба Дона (отдръпва си ръката). Недей, недей, добре. Ти познаваш ли се със сина ми?

Какавидов. Кой, аз ли? Как не? Познаваме се от Калково още. Когато минаха министрите оттам, аз ги посрещнах в селото и им държах слово.

Баба Дона. Ваша милост е оратор?

Какавидов. Дал ми господ дарец. Тогава ме уволниха. (Стоянка излиза.)

Баба Дона. Ха, вий там служехте?

Какавидов. Учител и псалт. Сега, видите? Гладувам. Тъй е писано: достойните хора да теглят.

Баба Дона. Каква служба искате?

Какавидов. Митничарят в Харманлий бере душа.

Баба Дона. Господ да си има милост за него. Роднина ли ви е?

Какавидов. Не е роднина.

Баба Дона. А вие каква служба искате?

Какавидов. Неговото място.

Баба Дона. Тъй ли? Че отбирате ли от тая работа?

Какавидов. Човек се учи, госпожо. Мечката е мечка, па и тя… Работата е да не стоим празни.

Баба Дона (става). Добре. Ще поговоря на сина си.

Какавидов. Славна госпожо, станете ми спасител! Станете ми баща! (Иска да й целуне ръката.)

Баба Дона. Добре, добре.

Какавидов. Благодарим. (Покланя се и излиза.)

Баба Дона (сама). Това нещо няма край. Никола се е уплашил от просители. Па все при мене идат най-напред. Завчера думаше: „Искам да бягам някъде! Искам да зарежа!“

Явление 3

Аничка. Бабо, отивам у госпожа Шийкова, има журфикс днес. (Взима си цвете из цветарника.) Мама се отказа да дойде, че е неразположена. Няма ли да дойдеш?

Баба Дона (усмихната). Сега пък на мода журфиски.

Аничка (усмихната). Журфикс, а не журфиск.

Баба Дона. На старо време и аз се поевропейчих. Снощи ме пък водихте на танцувалната вечеринка. Кой беше оня младеж, с когото се въртяхте толкова?

Аничка. На валса ли?

Баба Дона. На валса и на всичките игри.

Аничка. Господин Хоров.

Баба Дона. Много се сприятелихте?

Аничка. Да, симпатичен момък. (Влиза Стоянка отдясно.)

Стоянка (на баба Дона). Госпожо, дойде гост и влезе в стаята ти.

Баба Дона. Право в моята стая? Кой е той?

Стоянка. Не знам. Изглежда вънкашен.

Баба Дона. Кой ще бъде? (Излиза отдясно.)

Аничка (на себе си, като си бодва цвете на гърдите). И на баба е обърнал вниманието. Мустачета… хубав… маниери светски, симпатичен… Но аз да вървя. (На Стоянка.) Каква картичка държиш?

Стоянка. Един млад господар я даде. (Подава я.)

Аничка (гледа картичката.) Ах, господин Хоров! Покани го. (Стоянка излиза.) Сякаш вече не съм равнодушна… И защо го поканих, като тате е занят? (Поправя се. Хоров влиза.)

Явление 4

Хоров (кланя се приветливо.) Аз може би ви обезпокоих?

Аничка (подава му ръка). Никак, никак. Седнете, моля. (Показва му стол.)

Хоров. Благодаря. (Сядат.)

Аничка. Вие за тате?

Хоров. По-напред за вас. Аз се счетох длъжен да ви поднеса почитанията си и съм признателен на щастливия случай… Как сте? Трябва да сте уморени от снощи?

Аничка. Никак, господин Хоров. Танците, напротив, ме освежават. Само мама се чувствува поуморена днес.

Хоров. Да, вечеринката излезе прекрасна. Общество, тоалети блестящи… А вие, позволете, бяхте… charmante!

Аничка (усмихнато). Вие всякога имате богат запас от комплименти. Вий познавате душата на нашия беден и слаб пол.

Хоров. Нито беден, нито слаб. Жената днес — това е вселената. Тя дава украшение и сила на живота. Какво е человечеството без жената? Труп без душа. Разбира се, аз разбирам хубавите: грозните за мен не съществуват.

Аничка (усмихната). Вий сте жестоки… Казвахте, швейцарките не са красиви?

Хоров. Аз и не гледах на тях. В замяна на това аз се възхищавах на други хубавици, в тях бях влюбен.

Аничка. Чужденки?

Хоров. Тамошни. Горди, непристъпни. (Усмихва се знаменателно.) Но за мене бяха пристъпни всичките.

Аничка (учудена). Да?

Хоров. Алпите! В тях бях влюбен.

Аничка (смее се). Ах! Алпите? А аз помислих… Каква прелест!… Вие сте поет тогава?

Хоров (кланя се). Имам суетността да се мисля такъв.

Аничка. Вий сте печатали стихове?

Хоров. Да, в илюстрацията Светлина.

Аничка. А как не съм срещала вашето име?

Хоров. Пишех под псевдоним: Барон де Бюрг.

Аничка (усмихнато). А, понеже сте от Бургас… Вие по литературата свършихте?

Хоров (мръщи се). Не, земледелческо училище… Свърших, тъй да се каже, против волята си. Такава само стипендия имаше свободна. Па и тате упорствуваше: имаме чифлик… Но про-заическите занятия са чужди на моята душа, вие разбирате. После и провинцията — ужас! Само в столицата се диша човешки. А от снощи чувствувам, че тя ме приковава с магическа сила.

Аничка (посмутена). Ако бъдете любезни да ми прочетете нещо?

Хоров. С най-голямо удоволствие. Желаете? Една елегия, посветена на mademoiselle Rose-Adéline de Noireville.

Аничка. Коя е тя?

Хоров. Сестра на един конт, роднина на президента Карно. От аристократическия свят. Запознахме се с нея на връх Монблан.

Аничка. Моля, господин Хоров, прочетете.

Хоров (става и вади ръкописа). Имайте предвид, че това е просто фантазия… (Чете с декламация.)

Каква ти подлост? О, душата ми ридай,

битьето ми убива, нямам сила вече.

Какво в сърце ми има? Що? Ни дума рече.

Мълчи, кървй се бясно, чезне и не трай.

А ази нищо не сторих досѐга.

С децата дете бях в полето и в лесът,

не смятах нищо и на нищичко весът:

не спекулирах в глад ил’ в студ, или пък в жега.

И Алпи — мрачни! Черно, черно ми навред!

И ти, що любех, в стадия ме хвърли черна,

и сещам трансформация безмерна…

Една усмивка дай ми, кат звезда напред!

Аничка (усмихнато). Хубавичко.

Хоров. Може да ви се види малко тъмно?

Аничка. Да, малко тъмничко, тоест до трансформацията, а после вече е ясно. Но аз не съм компетентна.

Хоров. Само дълбокото е тъмно. А истинската поезия трябва да бъде малко тъмна. Но аз злоупотребих с вашето великодушие и ви задържах. Но това беше plus fort que moi. (Става.)

Аничка. Извинете, никак. (Става.)

Хоров. Когато един човек дотегне другиму, това е дебелащина; и когато този друг е едно очарователно същество — то е престъпление. А с господин баща си говорихте ли?

Аничка. Да, да, и той пожела да ви види… За жалост, е занят сега. Заповядайте по единайсет часа.

Хоров. Благодаря, благодаря! Mille merci, до свиждане… (Целува й ръка и излиза.)

Аничка (сама). Каква светкост! Колко симпатичен! Наистина, жалко ще бъде такъв образован младеж да се зарови в някой чифлик по селата. (Мисли малко.) Но тая мадмуазел де Ноарвил?… Дали е много хубава?… Ах, боже, аз се забави? (Излиза отдясно. Балтов влиза отляво.)

Явление 5

Балтов (извръща се към вратата). Стоянке, кажи на останалите да ме чакат в министерството и заключи вратнята не пускайте вече. (Сяда.) Решително, аз съм обезкуражен. Просители, просители, наводнение! Една полуда. Цяла България сякаш се е спуснала за служби. Нито вкъщи имам ш нито в министерството мога да работя. Става несносна тиранията на положението ми. Да не беше малодушие, щях откажа още първата неделя. Докторът ми не позволява да изляза извън; но и тука съм в обсада. (Влиза Квасников с запалена цигара в ръка.)

Явление 6

Квасников. Помози бог, Николчо.

Балтов (става). О, дядо Станчо, добре дошъл! От много години не бяхме се виждали! (Ръкува се.) Седнете. (Посочва му стол.)

Квасников. Добре заварил, Николчо. Дойдох да повидя Софията, па рекох и вас да обиколя, роднина сме: ще ме пита бабата за вази. Побъбрахме си вътре и с кака Дона. (Сяда и си туря шапката на масата.)

Балтов (сяда). Как си със здравето?

Квасников (шеговито). Видиш ме, жълт съм като керемида във вода. Много ти здраве. (Сериозно.) Какви са тия хора долу? И в коридора, и на улицата.

Балтов (натъртено). Кандидати за държавната трапеза, просители за служба.

Квасников. Та тъй разваляте нашите българи я! Нека работят, джанъм!

Балтов. Ела, та им кажи. Чакат все на улицата, трупат се в коридорите на министерството, пълнят двора ми, мяркат се пред трапезата ми, кога обядвам. Нямам мирен залък. Това е само у мене, представи си какво е и другаде! Обаждат се никога неподозирани роднини и роднини на роднините им, откриват се безчислени приятели, от които за пръв път узнавам за някакви някъде техни услуги, на мене или на баща ми, или на дяда ми. Препоръки, картички от депутати, които обещавали служби при изборите, валят, по грамади всеки ден събирам. А сега, откак временно управлявам още две министерства — то е ужас.

Квасников (пуши). Мързеливи години, никой не ще да работи. На̀, и моят чапкънин Пенчо…

Балтов (пресича го). Наплашил съм се и в улицата, когато вървя. Има един Какавидов: завчера на Дондуков булевард ме нападна с един рояк деца, разпискаха се, задърпаха ми полите. Баща им ги учеше и насъскваше така… На̀, там в двора има един Зурлов. Знам го берберин. Иде за служба горски стражар или пък економ в пансиона при девическата гимназия. Защо? Че бръснал някога баща ми. Друг пък — един бакалин, понеже се подслоних веднъж в дюкяна му, че липна дъжд, вече ме не оставя на мира, станах му длъжен; иска да затваря дюкяна, да стане чиновник. Там пък друг, селянин, мой избирател. Напуснал нивата, иска разсилен… Абе защо бе, бай Стойчо? „Аз, каже, знам писмо.“ Изгубиха се у нас, дядо Станчо, старите добродетели. Освободихме се, ама се и разпасахме. Бягаме от работа. Работят и богатеят у нас чужденците, а ние ставаме службаши, докат достигнем да им станем слуги… Цял ден такива ми са гостите: все службогонци. Ти си може би първият, който ми идеш на гости не с тая цел.

Квасников (пуши силно). Сакън, аз дойдох само за любов, Балтов. И благодаря ти. (Стиска му ръката). А вие как се поминувате в Харманлий?

Квасников. Ех, тъй. Гледаме си там нивиците и лозята, храним бубици, търговийка правим, сбираме двата края… Ами остаряхме… (Влиза баба Дона.)

Явление 7

Квасников. Ела, како Доне. Какво те бяха загракали ония жени в стаята?

Баба Дона (усмихната). Ами не знайте ли? Защо съм майка на министър?

Квасников. Тъй, тъй, както света Богородица и пред Исуса Христа: риджаджийка…

Баба Дона. Дойде и госпожа Терзийска да моли нещо.

Балтов. Мамо, недей вече!… Ти все ги обнадеждюваш, а аз имам главоболие.

Баба Дона. Има човеци, дето не можеш да ги върнеш без една блага дума барем.

Квасников. То се знае. Една блага дума на министъра държи влага шест месеца.

Баба Дона. На, одеве тук плака и други един.

Балтов. Кой?

Баба Дона. Какавидов.

Балтов. Тоя ужасен Какавидов!

Баба Дона. Дай му пък служба.

Балтов. Не можа. Тоя глупец ни сконфузи по един без образен начин. Той не за учител, а за училищен метач не го бива.

Баба Дона. Че какво е сгрешил?

Балтов. Кога отивахме за Самоков, аз и други министри, и минавахме през село Калково, той ни посрещна със селяните и с учениците си, държа ни слово и ни нарече „шестокрили серафими“!…

Баба Дона (подсмихва се). Ех, попрехвалил ви е малко.

Квасников. И аз мисля, че шестокрили серафими не е докачително. Нали и в черквата го пеят: „Ангели херувими, иже без сравнения серафими“? И аз понякога държа страна.

Балтов. Чакайте. Нарече ни после „славни народни пирати“!

Квасников. А! Последнето е лошо. Какво значи то?

Балтов. „Пирати“ значи морски разбойници.

Квасников. А! Тука му се пада въже.

Баба Дона. Той, горкият, ще отбира от тия политически думи, колкото и баба му Дона. Той ми се видя простичък.

Балтов. За да се отърва, издействувах му работа в Джояновата тютюнева фабрика със седемдесет лева заплата… Не ще! Не щял да посрамява учението си! Дядо Станчо, извини ла прочета тия писма. (Вади из пазвата си писма и ги чете.)

Баба Дона. Станчо, слисаха ме ония, та забравих да те питам за децата.

Квасников. Добре са, како Доне. Най-големият, Тодор, е офицерин. Стефанчо е мировий; Кръстьо — тъй… Пенчо таз година свърши занаятчийско училище.

Баба Дона. Ами Николчо? Нали той беше петият?

Квасников. Николчо е даскал — не знам какъв даскал е: все бягаше от школото и котките бесеше… Не оставяше котка в махалата… А пък Димо е писар при началника в Сливен. Ама така лошо пише, како Доне, щото, когато чета негово писмо, турям си краката в студена вода. (Балтов се изсмива.) На Аврамча му изработихме в богословското училище, ще го направим владика. Има глас херувимски: като писне, сто зурли заглушава.

Баба Дона. Хубаво, вие сте и от попски род.

Квасников. Тъй, та и на чича поп Аврама го кръстихме. Ама какъв поп ще стане, не знам. Дойде си през ваканцията: цял Гарибалди. Пее Ботевите „православни скотове“, съдра на майка си щамбата от свети Ивана Рилски. Късо — в пъкъла ще води всинца ни.

Баба Дона. Глупави.

Квасников. А Павли е телеграфист.

Баба Дона. И той на работа? Имаш си помощници.

Квасников. Върбова огрявка.

Баба Дона. Ех, аз тях ги още не зная. Да ти ги поживи господ.

Квасников. А осмият — Скобелчо — е в четвърто отделение. Умът му реже като бръснач. Тая година ще изкласи.

Баба Дона. Какво рече?

Квасников. Ще изкласи, санким ще мине в първия клас. А Марийчето и Кунка по ризи ходят, из барите цапат като патарочета.

Баба Дона (усмихната). А! Имате и моми?

Квасников. Само двенки. Ама като гургувички. Кунка е пък много мурафетлийка: каквато дрипа намери, прави си кукла.

Баба Дона. У, честит баща!

Квасников. Закачи ми глава чеснов лук, да не урочасам. А Асенчо — той е като лешник.

Баба Дона. Ух-ух-ух! То се наспорило!

Квасников. Господ, когато дава, не пита чий си син… А, пък Крумчо…

Балтов (оставя писмата, засмян). Още ли има, дядо Станчо?

Баба Дона (усмихната). Чакай, сега захващат царетата.

Квасников. Подир Крумча иде още едно, изтърсакът. Ама го не знам още капитан ли ще бъде, или госпожица… Какво се смейте? Ние там в провинцията друга работа нямаме, с това се залисваме. Из улиците вървиш и деца от камънето повече. (Влиза Стоянка.)

Явление 8

Стоянка (на Балтова). Един господин даде това. (Подава му картичка.)

Балтов (гледа картичката и се мръщи). Отде е влязъл тоз? Нали ти казах да не пущаш?

Стоянка. Вратата е заключена, но този се промъкнал през задния стобор, през една отпрана дъска.

Балтов. Кажи му, че ме няма.

Стоянка. Баба Гана му обадила, че си тука.

Балтов (сърдито). Нали предаде заповедта ми на готвачката да казва, че ме няма?

Стоянка. Казах й. Но тя не смеела да излъже, че говяла, да се причести.

Балтов (сърдит, става). Чорт!… Тоз господин ме е задрънкал за служба, няма избава…

Квасников. Какъв е той?

Балтов. Един халосник и развейпрах. Представи ми се по едно време за поборник, за опълченец. Но документите му излязоха лъжливи… Той бил само пожарникар в Букурещ през Руско-турската война. Но в ума му се е втълпило, че е проливал кръв за България, и навред се оплаква, че отечеството не го наградявало за заслугите му. Преди месец извади револвер в министерството да се убие пред мене. „Дето, каже, ще мра от глад, по-добре е да умра от куршум, честно!…“

Квасников. Бре! И уби ли се?

Балтов. Дадох му пет лева и той се съгласи да се не убива.

Баба Дона. Кой е той?

Балтов (гледа картичката). Някой си Страхил Божидарович Боздугански.

Квасников. Страшни имена.

Баба Дона. Сега пак иде!

Квасников. Пращай ги да работят!

Балтов (усмихнато). Смея ли? Само един път се осмелих да кажа на един терзия това. И той извади револвера.

Квасников. Да се убий?

Балтов. Не, насочи го в гърдите ми.

Квасников (кръсти се). Да пази бог! Всякакъв свят има тука. Е, окайвам те, Никола. Слушай, едно зло куче що не пуснеш в двора?

Балтов (на Стоянка). Разсилният върна ли се? Отпрати оногова да дойде утре в министерството… Слушай! Отвори си хубаво ушите: днес не приемам. Никого няма да пуснете.

Стоянка. Бива.

Балтов. Казвай, че ме няма вкъщи.

Стоянка. Ама те не вярват.

Балтов. Отговаряй, че ме няма в София, че съм тръгнал за Пловдив, за Америка, за Божигроб!

Стоянка (изсмяна). Те са дяволи, няма да повярват.

Балтов (нетърпеливо). Тогава кажи им, че съм болен, че съм умрял, че са ме закопали в Орландовци.

Стоянка (засмива се). Ами като не си умрял?

Квасников (на Стоянка). Ти много не бъбри, слушай какво те учат. Па кога ще се комка Гана? (Стоянка излиза. Към Балтова.) Аз довечера ще си бягам… Ами една думица, Николчо…

Баба Дона. Че постой още в София.

Квасников. Тегли ме към нас, како Доне. Тука ми е чуждо. Нали го рекли? „Дето се окучило, там се научило.“ Ха, чакай, дохожда ли Поликсена наша? Тя е тука.

Баба Дона. Тук ли е? Не е дохождала.

Квасников. Иде да моли да я направят учителка. Ама каква учителка? Ще плаши децата… Тя по-добре да се ожени… Остана стара мома.

Баба Дона. Кой ще я вземе?

Квасников. Абе никой няма да я вземе тъй… Хем дърта, хем гола, хем грозна. Господ не я надарил с хубостчица: дундеста като каче, едното око черно, другото сиво, па и кривоока: тебе гледа, мене види. Пък зла, зла! Усойница цяла. (Към Балтова.) Аз викам, Никола, да я оженим, докат си министър.

Балтов (усмихнато). Че кой ще се полакоми за твоята роднина?

Квасников. Моя, пък и твоя… Абе дай някому една служба за зестра, па ще я вземе… Тя ли е крива, като е кривоока? (Баба Дона се смее.) Защо се смейте? Сега тъй става… Нали главният секретар Луков така изжени шестте си сестри? Направи чиновници мъжете им. (Влиза Аничка от дясната врата.)

Явление 9

Балтов (на дъщеря си). Аничке, познаваш ли дяда си Станча?

Аничка (весело). Добре дошъл, дядо Станчо. Вие сте все млад. (Ръкуват се.)

Квасников (шеговито). Ти и да ми кажеш, че съм стар, не те вярвам… А ти каква си гиздосия!… Да те заплюй човек, да не урочасаш. Помна те, кога беше такова ей чирепче още и спеше с куклите си.

Аничка. Ще се видим пак, дядо Станчо! (Тръгва наляво.) Тате, не забравяй каквото ми обеща за господин Хоров. Най-горещо го препоръчвам на твоето великодушие. Той ще дойде.

Балтов. Добре. (Аничка излиза.)

Квасников (изглежда подире й: На Балтова) Само един царски син е достоен за такова момиче. Не харесахте ли още някого?

Балтов. По тоя въпрос съм и оставил съвършено самостоятелна, дядо Станчо. Казал й съм го: когото си избере ще го одобря. Не искам да изнасилям сърцето й. Но нека да гледа щото оня, който й поиска ръката, да стори това за нея, а не за баща й, че е министър. Умна е, да си отваря очите.

Квасников. Е, тука не скланям. Най-умните жени са глупави. Покажи им едно шарено дрипелче — очите им лъсват на всичките. Коса дълга — ум къс, рекли са го хората… Моята Нонка знаеш ли как ме взема? Би я баща й, па я годи за мене. Той по отбираше. А тя лудееше за един чапкънин, който сега подлага ръка. А сега — честита, дядо ти Станчо пръв в Харманлий и с дванайсет деца челядник.

Балтов (усмихнато). Тринайсет ги броихме, дядо Станчо.

Квасников. И аз съм забравил сметката им.

Балтов (сее се.) Да те поживи господ! Дядо Станчо, извини. (Излиза.)

Баба Дона (гледа подире му). Пак го подириха няколко души в коридора. Никола днес не е здрав, па и много работа има, а не го оставят да си отдъхне. Цяло наказание.

Квасников. Имам десет ли, единайсет ли сина, колко са… Като си ида, клетва ще им дам: министър никой да не става! (Влиза госпожа Терзийска.)

Явление 10

Баба Дона. Заповядайте, госпожо.

Г-жа Терзийска. Аз пак ви безпокоя. Госпожицата тук ли е?

Баба Дона. Тука е, седнете. (На Квасников.) Г-жа Терзийска, приятелка Аничкина от училището. (Г-жа Терзийска се кланя и сяда.)

Квасников (ниско). Не е лоша.

Баба Дона. Син ми е много улисан сега, подиробед е по-свободен… Та мъж ви е без служба пак?

Г-жа Терзийска. Да, госпожо. Представете си нашето плачевно положение. И с деца! (Продължава да й говори тихо.)

Квасников (ниско). Не се види плачевно положение по премените й… Но кой знае, човек се лъже отвън. Нали има дума: коприна носи, коприва яде. Лъжлив свят днешният.

Баба Дона (високо). Ще помоля и аз Никола, ще свършим, не се грижете.

Г-жа Терзийска (бърше си очите с кърпица).

Квасников. Не плачи, госпожо. (Ниско.) Когато видя млада жена, че плаче, и мен ми дохаждат сълзи на гърлото и тогава нищо не можа да й откажа.

Г-жа Терзийска. Скокнах и дойдох самичка да потропам. Господин министъра нямам чест да познавам, но го знам, че е великодушен към нещастните. Имам и картички от няколко влиятелни депутати. (Пак си брише очите.)

Квасников (ниско). Аз съм уверен, че тая дяволка ще намери на мъжа си служба. Мъж с хубава жена не остаят на пътя. (Влиза Стоянка и носи на блюдо кафета и три чаши с бенедиктин.)

Баба Дона (на г-жа Терзийска). Вие имахте и сестра? Де е?

Г-жа Терзийска (взима кафето). Госпожа Домузова? Тя е сега учителка в Трън.

Квасников. Че дава ли воля законът такова име в училището — Домузова? (Изпива чашка бенедиктин и взима кафето си.)

Г-жа Терзийска (усмихната). Това не е кусур.

Квасников (сърба шумно). Аз знаех една в Харманлий, ама такова едно чудато име носеше, да те досрамее: Безгащева. Еле се прекръсти, та остана само Гащева.

Г-жа Терзийска (изсмива се).

Квасников. Накара я общината. (Клати чашата с кафето и пак сърба.) А господин Домузов дека е?

Г-жа Терзийска. От три години учител в Добрич.

Квасников. Той в Добрич, а тя в Трън. На двата края. Е че виждат ли се понякога?

Г-жа Терзийска. Пишат си само.

 

Квасников. Ударили го на кярове. Че как могат тъй?… Аз моята баба от вратата навън я не пущам сама, дето се вика — без нея не може един ден.

Г-жа Терзийска (усмихната). Вие голямо недоверие имате към жените.

Квасников. Не им вярвам, правото да си кажа Жена и кокошка синор нямат.

Г-жа Терзийска (смее се). Тъй, тъй, господине Има и друга дума: „Ако ти е драга, не я пущай през прага.“ То било едно време.

Квасников. Как едно време? Г-жа Терзийска. Когато жените са били робини… А сега е нов век и жените са свободни човеци.

КвасниковПрощавайте, ама господин Терзийски трябва да бъде мухльо?

Г-жа Терзийска. Защо?

Квасников. Защото виждам, че у вас кокошката пее.

Г-жа Терзийска (смее се). Стига са пели петлите.

Квасников. Е, аз не бих пуснал мойта булка да ми търси служба… Пребил бих я.

Г-жа Терзийска (смее се). Вие сте ревниви като турчин. Квасников. Под кофа̀р жената, под кофа̀р жената! Г-жа Терзийска. Ех, ще я изядат ли мъжете?

Квасников (пуши). Абе няма да я изядат, коя са изяли?…

Баба Дона (на Квасникова). Станчо, сега е друг светът…Пък ние си харесваме все старото време…

Г-жа Терзийска (става). Аз тогава ще дойда следобед, госпожо, и Аничка да видя… Сбогом. (Отива до вратата и се обръща към Квасникова.) Сбогом, господин Квасников, па и вие походатайствувайте за нас пред господин министъра.

Квасников. Добре, добре, госпожо. (Кланя й се.)

Баба Дона. Да те изпратя. (Излиза с Терзийска.)

Явление 11

Квасников (на себе си). Аз, чини ми се, много се вгледах в нейна милост. Какво ли си рече кака Дона: „На бивола окото все в просото.“ (Сръбва от другата чаша бенедиктин.) Мцъ! Това нещо хем па̀ри, хем гъделичка гърлото, хем сладй душата. (Повдига чашата.) Тоя цвят — божигробски кехлибар. (Допива чашата.) Мцъ! Да купя армаган едно шише на бабата. Дали ще е скъпо?

Стоянка (влиза отдясно). Един господар даде тая картичка. (Подава му картичка.)

Квасников. Че нали не пускате никого?

Стоянка (като дига блюдото). Госпожата за него заръча да го пуснем, когато дойде.

Квасников (гледа картичката). Това е по френски. Остави тука да го не разлееш. (Взима от Стоянка блюдото и го оставя пак на масата.) Твоят юнак ще го направим разсилен, каза ми баба ти Дона. Защо се така изчерви като кюстендилска ябълка? Да вземе човек да я хрусне тая пущина. (Стоянка отстъпва срамежливо.) Не се бой мари! Па ще се ожениш, нали?

Стоянка (лукаво). Че знам ли?

Квасников. Па да се трудите и вие колкото можете, че на царщината трябват солдати. На дяда ти Станча дузина ги даде господ, ама и дядо ти Станчо не дрема. (Стоянка избягва.) Та тия дяволи шопи нямат нужда от съвети: вчера един четеше във вестника, че една радомирченка родила три изведнаж. (Погледва към вратата.) А! Влезте, влезте. (Влиза Хоров.)

Явление 12

Хоров (кланя се вежливо). Имам чест да се представя.

Квасников (взира се в него). Вие нали сте Жечко, на Димитра Бухалът момчето?

Хоров. Да. (Ниско.) Познавал се с баща ми!… Каква безцеремонност.

Квасников (сяда). Порасъл си бе!

Хоров (ниско). И ръка не подаде!

Квасников. Баща ви държи ли чифлика още?

Хоров. Държи го. (Ниско.) Не ме кани да седна!

Квасников. Как е чифликът? (Изпива третата чашка.)

Хоров. Аз не ходих в Бургас, а ида от Швейцария право, господин министре.

Квасников (ниско, усмихнат). Той ме взима за министър! (Високо.) Там какво учихте.

Хоров (ниско). Чудно! Тя ми каза, че му е говорила. (Високо.) Както мисля да знаете, свърших земледелческото училище в Лозана.

Квасников (задоволен). А! Това е добро. Добре че не е адвокатлък. Аз мразя адвокатите. Всичките са мюзефири От сламката планина правят. (Посочва му стол.) Седнете.

Хоров. Благодаря. (Сяда.)

Квасников (пуши няколко време). Там евтино ли е?

Хоров. Доста евтин живот.

Квасников. Житата станаха ли тая година?

Хоров. Не съм обърнал внимание. Та Швейцария е повече планинска страна, както знаете.

Квасников. Знам, знам. (Пуши и мисли.) А сега ще идете на чифлика да помагате на баща си? Радвам се.

Хоров (с принужден вид). Аз собствено…

Квасников (пресича го). Уважавам ония младежи, които бягат от чиновничеството. Днес кьорав и сакат службаш иска да стане, тъй ли?

Хоров (със същия вид). Собствено аз мисля…

Квасников (пресича го). Знам, и вие мислите като мене. Затова ви почитам, а има други… На, одеве това приказвахме тука: берберин хвърлил бръснача, търговецът аршина, селянинът ралото — искат служби. Всичките искат търтеи да бъдат на народния гръб. Ами кой ще работи тогава? Кой ще поддържа държавата? Поздравете баща си.

Хоров. Аз по-после ще го заобиколя. А сега съм в намерение да остана тука.

Квасников. Ще останете тука?

Хоров. Тъй мисля. Това, което говорихте, е вярно… Аз обаче не чувствувам призвание към това поприще и желая да остана в София, като един културен център, вий разбирате… (Брише си челото.)

Квасников. Че тук има ли по земледелието нещо?

Хоров. Как по земледелието?

Квасников. Тъй, земледелческа работа.

Хоров (ниско). Как се втелява! (Високо.) Не, някоя служба, разумява се… нещо по-съответствено с природата ми. (Ниско.) А тя ми каза, че му е говорила! (Брише си потта.)

Квасников (ниско). И тоя иска служба и ме взима за министър! И тая хубава! Нека му не обаждам. Чакай да по-изповядам тоя лорд Горчаков. (Високо.) А каква служба желаете, господин Дворянски?

Хоров. Как?

Квасников. Сбърках нещо… Каква служба да ви дадем?

Хоров. Има сега длъжност началник на вероизповедния отдел в управляваното от вас сега Министерство на външните работи.

Квасников. Има. Харесва ли ви се?

Хоров. Добра е, колкото засега. (Усмихнато.) По духовната част, но това не значи нищо.

Квасников. Че вие с духовници ли ще се разправяте? Духовно ли сте се учили?

Хоров (усмихнато). Вие сте разположени за шегобийство, господин министре. (Ниско.) Кой ми казваше, че бил дебелак? Това е вярно.

Квасников. Не може. На тая духовна служба духовен човек ще турим.

Хоров. Духовен челяк?

Квасников. Тъй.

Хоров. Това не е необходимо според мене.

Квасников. Обходимо е, обходимо е. Ти друга служба искай.

Хоров (ниско). Кой го направи министър тоя дръвник? (Високо.) Чух, че е вакантна длъжността директор на Държавната печатница. Аз я бих приел.

Квасников (пуши). Че вие познавате ли от печатарство?

Хоров. Нужно ли е това?

Квасников. За Държавната печатница — държавен печата. Аз тъй разбирам: за берберница — берберин, за духовниците — духовник. Или вие инак мислите? Учил си земледелие, а искаш духовно да работиш, може ли това? То е, като аз да искам да стана фелдфебел.

Хоров (обиден). Кажете ми: да или не, а не се подигравайте. (Става.)

Квасников. Жеко, я ти иди при баща си! Слушай моите съвети.

Хоров (сърдито). Дръжте за вас съветите си. (Взима си шапката.)

Квасников (става). Ами лошо ли ти казваме бре, момче? Имал си някаква „природа“, та искаш да станеш непотребен човек. Иди на чифлика, наглеждай го, труди се! Па хвани ралото, та покажи на простите селяни как трябва по новата наука да се оре земята.

Хоров (гневно). Вие се забравяте!

Квасников. Че аз от тебе ли ще се свенявам? Като си бил в Европа, па си пробил дупка в морето.

Хоров. Вие говорите безобразия!

Квасников (ядосано). Ти серсем ли си бе?

Хоров (отива към вратата). Дивак!

Квасников. Не викай, клепоухо муле! (Подиря го.)

Хоров. Ръждив мозък! Мракобесник! Бухал!

Квасников. Чапкънино! Баща ти е бухал! Тьй ли се приказва на стар човек? (Дига една подвързана книга въз него.) Хай вън! Аз съм сега господарят тука.

Хоров. Дурак! (Изглежда го свирепо и излиза, като хлопва вратата.)

Квасников (сам). Я го виж мечи син! Добре, че го не пернах с това… (Усмихва се.) И аз станах големец един път в живота си. Що ми трябваше? Ама сякаш тоя кехлибар в главата ми играеше ръченици и ми казваше: „Не му казвай кой си, не му казвай! Стани министър!“ (Смее се.) Е, ама съм лош и аз. Никола не би го приел тъй… Затова с тия сурови нърави все си остаям Станчо Квасникът. Нали го рекли: „На бодлива крава господ рога не дава.“ (Влиза Илия отдясно, в шопски дрехи, на глава със солдашка фуражка.)

Явление 13

Квасников. Кого дириш?

Илия (натъртено). Дирим госпожицата. (Озърта се.)

Квасников. Ти кой си?

Илия. Вестовоят бях на батарейния командир капитан Шийков. Днес ме уволниха.

Квасников. А! Ти ли си, дето ми казваха, че искаш служба разсилен? Ти си орач, защо не идеш да ореш нивите на баща си?

Илия (ухилено-срамежливо върти си фуражката). Не можем в село.

Квасников. Хубава работа. Ами ако всички селяни станат разсилни и министри и зарежат ралото, тогава ние, гражданите, ще измрем от глад?

Илия. Тъй вярно.

Квасников. Вярно зер. Как те викат?

Илия (прав, високо, с войнишки тон). Илия Петрунов пионер от третята батарея от четвъртий Търновски артилерийски на негово височество княз Александър първий полк!

Квасников. Ух ух, ух! Оттука до Ловеч дълго!… (Ниско.) Ето го сега и тоя шоплак, и той засладил за служба, ралото му тежи. Кой го знай, може в душата си да мисли един ден министър да стане. И защо да не стане? Министрите не се раждат, а ги правят. Днес едно дърво да вземеш и да му речеш: „Стани министър!“ — и то ще се оминистерй… Но аз да ида да ударя един телеграф до бабата, па пак ще се видим с Никола следобед. (Излиза отдясно. Влиза Аничка отляво.)

Явление 14

Аничка (без да види Илия, който стои по военному). Аз съм много развълнувана. И госпожа Шийкова е във възторг от него — те се и родеят. Всички го считат прелестен кавалер… Чувствувам, чувствувам, но това, което чувствувам, сама не смея да си го определя добре и не смея да го назова с името му. (Мисли.) Колко младежи ме обикалят! Колко обожатели! И аз съм равнодушна: все ми се чини, че това е за министерската дъщеря, а не за мене. А този… Имам нужда от успокоение, да събера мислите си. (Мисли.) Мигар го любя вече? (Съглежда Илия.) Какво има, Илия?

Илия. Госпожата ме проводи да предам на вас това писмо. (Сваля си шапката и вади едно писмо.)

Аничка (взима плика). Ти обичаш ли Стоянка?

Илия (хили се срамежливо и си върти фуражката). Не смея да кажа, годподин капит…

Аничка. Аз знам, аз знам, и тя те обича.

Илия. Тъй вярно.

Аничка. Ти си искал служба разсилен?

Илия. Тъй вярно, господин капит…

Аничка. Добре. Тая служба ще ти бъде зестрата на Стоянка. Ти само да я обичаш, тя е добра мома. (Разпечатва полека плика.)

Илия. Слушам.

Аничка (ниско). Ето две сърца щастливи, които никакво съмнение не мъчи. За тях бъдещето е открито, животът е прост и лесен. (Високо, като разтваря писмото, усмихната.) Капитанът строг ли е?

Илия. Добър е.

Аничка. А госпожата?

Илия (нерешително). И тя е харна.

Аничка. Лъжеш, побиваше тя.

Илия. Само веднаж. Изгубихме копринения й пещемал на банята.

Аничка (на себе си). Какво има да ми пише госпожа Шийкова? Преди два часа бях при нея! (Гледа в плика.) В плика други плик. Чий е? (Разтваря вътрешното писмо.) Ох! От господин Хоров! (Вчита се няколко време.) Прави ми любовно признание! (Излиза бързешката отляво.)

Илия (сам). Госпожата заръча да й върна плика разписан. Да почакам госпожицата. (Вади из пазвата си кутийка с огледалце, огледва се и суче нещо под носа си.) Сега, най-напред, на Стоянка да купя ботинки с ластици, да се радва… Па рокля вече! — със сукман я не ща… А тати как ли ще се зачуди, като ме види с оная разсилнишка униформа с лъскави пуговици — капитанът ми хариза своите. (Мисли.) Но когато стана писар в министерството, да не би да се намъкне някой път в канцеларията със съдраната си шапка и цървули. Не, аз трябва да му кажа да не ме посрамява… После ще стана… Какво да стана? Секретар. Не, по искам околийски началник със сабля и екселбанти… У! И тати тогава ще ми дойде на гости и ще рече: „Ти ли си бре, Илийчо?“ (Мисли.) Па и пенсия ще имам. И копринено чадърче ще й взема, с бяла кокалева дръжка… Да се пази да го не счупи, че ще я тупам. И като иде на пазар в петък, ония нашенки… (Гледа към цветарника.) Какви хубави цветя! (Мирише цветята.) Дали да взема едно за Стоянка? (Посяга. Влиза Стоянка.)

Явление 15

Стоянка (спуща се към него). Илия, какво правиш? Остави! (Задържа му ръката.)

Илия (засмян). За тебе, за тебе!

Стоянка. Излез навън, ще те види господарят. (Дърпа го към вратата насмихната.)

Илия. Смирно! Кръгом марш! (Завърта я и я целува.)

Стоянка (начумерено). Махни се, тука ли бре! (Отбягва.) Ух, враго! Ще става и той гражданин. Прилича ти като на свиня звънец. Хай в кухнята да плюскаш, оставила съм ти от снощи малко баклава. (Бута го към дясната врата. Смеейки се, и двамата излизат.)