Айзък Азимов
Битката за Фондацията (90)

13

Трантор, светът-столица на Галактическата империя, се бе променил значително от деня, когато Селдън за пръв път преди тридесет и осем години слезе от хиперкораба от родния си Хеликон. Запита се дали не бисерната омара на старческите му спомени караше Трантор да сияе толкова ярко в мислите му. Или пък това е бил изблик на младежка енергия? Как би могъл млад мъж от такъв провинциален Външен свят като Хеликон да не бъде впечатлен от блестящите кули, искрящите куполи, пъстроцветните и забързани маси от хора, които се носеха подобно на вихрушка из улиците?

А сега, мислеше си тъжно Хари, пешеходните алеи бяха почти безлюдни даже в разгара на деня. Върлуващите гангстерски банди държаха под контрол различни райони на града и си оспорваха териториите. Службите за сигурност бяха западнали; онези, които бяха останали, се изприщваха да обработват оплакванията в Централното управление. Разбира се, при спешни повиквания се изпращаха полицаи, но патрулите им стигаха до местопроизшествието едва след факта на престъплението. Те вече дори не се и правеха, че защитават гражданите на Трантор. Човек излизаше навън на свой риск, а пък рискът бе голям. Въпреки всичко Хари Селдън го поемаше и се разхождаше през деня, сякаш предизвикваше силите, дето бяха съсипали любимата му Империя, да съсипят и него.

И така, Хари вървеше, накуцвайки, и размишляваше. Нищо не се получаваше. Не успя да изолира генетичния модел, който отличаваше Уонда от останалите, а без това не можеше да намери подобни на нея. Способността й да чете чужди мисли значително се беше развила през шестте години, откакто откри грешката в първичния радиант на Юго Амарил. Девойката бе странна и в други отношения. Сякаш осъзнала веднъж, че тази й умствена особеност я отделя от хората, тя реши да я разбере, да обуздае енергията й и да я насочи. Отминала юношеската възраст, Уонда узря и отхвърли момичешкия си смях, толкова мил на Хари, ала същевременно му стана още по-скъпа с решимостта си да му помага в работата със силата на своята дарба. Хари Селдън й беше казал за плана си за създаване на Втора фондация и тя се обвърза да осъществи заедно с него тая цел.

Днес обаче Хари бе в мрачно настроение. Той идваше до заключението, че умствената способност на внучката му няма да го доведе доникъде. Нямаше кредити да продължи изследванията си, нямаше кредити да открие други като Уонда, нямаше кредити да плаща на работещите по Психоисторическия проект в Стрилингския университет, нямаше кредити да задвижи и толкова важния за него Енциклопедичен проект в Галактическата библиотека. И сега какво?

Продължи да върви към Библиотеката. Щеше да се чувства по-добре, ако вземе гравитакси, но той — куца, не куца — искаше да ходи. Трябваше му време за мислене.

Чу вик: „Ето го!“, обаче не обърна внимание. Викът се повтори:

— Ето го! Психоистория!

Думата „психоистория“ го накара да се озърне. Група млади мъже го обкръжаваха.

Селдън автоматично опря гръб в стената и вдигна бастуна си:

— Какво желаете?

— Кредити, старче — изсмяха се те. — Имаш ли някакви кредити?

— Може би, но защо ги искате от мен? Вие казахте „Психоистория!“. Знаете ли кой съм аз?

— Разбира се, ти си Гарвана Селдън — отвърна младежът, който ги водеше. Той изглеждаше спокоен и доволен.

— Ти си скапаняк! — кресна друг.

— Какво ще направите, ако не ви дам никакви кредити?

— Ще те набием — рече водачът — и ще ти ги вземем.

— Ами ако ви дам онова, което имам?

— Пак ще те набием! — и всички се изкикотиха.

Хари Селдън вдигна по-високо своя бастун:

— Всички вие, стойте настрана!

До този момент бе успял да ги преброи. Осем…

Усети, че леко се задавя. Някога той, Дорс и Рейч бяха нападнати от десетима и въобще нямаха проблеми.

Но тогава Селдън беше само на тридесет и две, а Дорс си беше Дорс.

Сега бе различно. Хари размаха бастуна си.

— Хей, старецът ще ни атакува — възкликна водачът на хулиганите. — Какво да правим?

Селдън трескаво се огледа. Наоколо липсваха полицаи — още един знак за западането на обществото. Видя двама-трима случайни минувачи, ала нямаше смисъл да вика за помощ. Те ускориха ход и ги заобиколиха отдалече. Никой не искаше да рискува да се намеси в бъркотията.

— Ще разбия главата на първия от вас, който се приближи — закани се Селдън.

— Така ли? — водачът им бързо пристъпи напред и грабна бастуна. Последва кратка оспорвана схватка и бастунът беше изтръгнат от дланите на професора. Младежът го метна настрана. — А сега какво, старче?

Хари се отдръпна. Оставаше му единствено да чака ударите. Гангстерите го наобиколиха, като всеки гореше от нетърпение да му стовари някой юмрук. Селдън вдигна ръце, за да се опита да ги предотврати. Все още можеше да се извърта криво-ляво. Ако бе само срещу един или двама, навярно щеше да успее да се извърти, да избегне атаката и да удари на свой ред. Но не и срещу осем души, положително не и срещу осем.

Във всеки случай той се придвижи бързо на една страна, та да се изплъзне от угрозата, и десният му крак с ишиаса рязко се подгъна под него. Падна на земята със съзнанието, че е съвсем безпомощен.

И тогава чу как някой изкрещя с гръмовен глас:

— Какво става тук? Назад, гангстери! Назад или ще ви избия всичките!

— Ха, още един старец!

— Не съм толкова стар — каза новопристигналият и с опакото на ръката си удари водача през лицето, което грозно почервеня.

— Ти ли си това, Рейч? — изненада се Селдън.

Рейч ловко се отдръпна:

— Стой настрани, татко. Просто ставай и се махай оттук.

— Ще си платиш за нахалството — закани се водачът, разтърквайки бузата си.

— Не, няма — отвърна Рейч и извади дълъг и блестящ далянски нож. После изтегли и втори и стисна във всяка ръка по един.

— Все още ли носиш ножове, Рейч? — попита със слаб глас Селдън.

— Винаги — отговори Рейч. — Нищо не може да ме накара да престана да ги нося.

— Аз ще те накарам — обади се гангстерският вожд, който измъкна бластер.

По-бърз от погледа, единият нож на Рейч профуча във въздуха, за да се забие в гърлото на бандита. Той силно изпъшка, сетне издаде клокочещ звук и се срути, а другите седмина зяпнаха втрещено.

Рейч се приближи и каза:

— Искам си обратно ножа.

Издърпа го от гърлото на гангстера и го изтри в ризата му. Докато правеше това, той стъпи на ръката на мъжа, наведе се и вдигна бластера му. Пусна оръжието в обемистия си джоб и поясни:

— Не обичам да използвам бластер, негодници такива, защото понякога не улучвам. Но никога не пропускам целта с ножове. Никога! Този мъж е мъртъв. Седмина стоите тук. Смятате ли да останете или ще си вървите?

— Хванете го! — изкрещя някой от гангстерите и седмината се втурнаха вкупом.

Рейч направи крачка назад, единият нож проблесна, след него и другият и двама бандити спряха, всеки със забито в корема острие.

— Върнете ми ножовете — каза Рейч, изтегли ги с рязко движение и ги изтри. — Тези двамата са все още живи, ала няма да е задълго. Това значи, че петима от вас са засега на крака. Ще нападате ли отново или ще се махате?

Те се обърнаха, а Рейч им извика:

— Вдигнете си мъртвеца и умиращите! На мен не ми трябват.

Гангстерите бързо преметнаха трите тела през раменете си, подвиха опашки и побягнаха. Рейч се наведе и взе бастуна на Селдън:

— Можеш ли да ходиш, тате?

— Не много добре. Изкълчих си крака.

— Тогава се качвай в колата. И все пак защо се разхождаше така?

— Защо да не се разхождам? Никога нищо не ми се е случвало.

— Е, значи дочака да ти се случи. Влез в колата и ще те закарам обратно в Стрилинг.

Той мълчешком програмира маршрута й допълни:

— Колко жалко, че Дорс не беше с нас. Мама щеше да ги атакува с голи ръце и щеше да ги просне мъртви и осмината за пет минути.

Хари Селдън усети, че сълзите парят на клепачите му:

— Зная, Рейч, зная. Мислиш ли, че не чувствам липсата й всеки ден?

— Съжалявам — промълви Рейч.

— Как разбра, че съм в беда? — попита го Селдън.

— Уонда ме предупреди. Каза, че те причаквали зли хора, уточни къде са и аз веднага тръгнах.

— Не се ли усъмни, че говори истината?

— Ни най-малко. Сега знаем достатъчно за нея, за да сме наясно, че е в някакъв мисловен контакт с теб и с нещата около теб.

— Съобщи ли ти колко души са връхлетели върху мен?

— Не, каза само „Много са“.

— И ти излезе съвсем сам, така ли, Рейч?

— Нямах време да събирам полицейски отряд, тате. Освен това аз и самичък бях достатъчен.

— Да, вярно е. Благодаря ти, Рейч.