Айзък Азимов
Битката за Фондацията (9)

9

Хари Селдън седеше на стола си, а вертикалната облегалка се бе наклонила, за да му даде възможност да заеме полулегнало положение. Ръцете му бяха зад тила, очите — нефокусирани. Дишаше много леко.

В другия край на стаята беше Дорс Венабили, изключила четеца и поставила микрофилмите на мястото им. Доста напрегнатият период по преразглеждането на нейните възгледи за Флоринския инцидент в ранната история на Трантор бе приключил и тя намери за твърде успокояващо да отдъхне малко и да се замисли над какво разсъждава Селдън.

Трябва да беше психоисторията. Вероятно той щеше да запълни с нея остатъка от живота си, проследявайки обходните пътища на тази полухаотична техника, и да я остави недовършена. Щеше да предаде задачата си на другите (например на Амарил, ако и тоя млад мъж не се изхабеше при преследването на същата цел) и да се почувства съкрушен при необходимостта да го стори.

И все пак тя му даваше цел в живота. Щеше да живее по-дълго, ако проблемът го погълне изцяло — и туй радваше Дорс. Разбираше, че някой ден ще го загуби, и намираше, че тази мисъл я безпокои. Съвсем не бе изглеждало така отначало, когато прие простата задача да го защитава заради знанията му.

Кога ли това се превърна в лична необходимост? Какво имаше у този мъж, та я караше да се чувства неспокойна, щом не е пред очите й, дори и да знаеше, че е в безопасност и дълбоко вкоренените в нея заповеди не я подтикваха към действие? Беше й заповядано да се грижи единствено за неговата безопасност. Как другото се промъкна в душата й?

Бе говорила по въпроса с Демерцел преди много време, когато чувството беше станало несъмнено.

Тогава той я изгледа тъжно и рече:

— Ти си сложна, Дорс, и прости отговори няма. В живота ми имаше няколко души, чието присъствие ми помагаше да мисля и на които ми бе по-приятно да отвръщам. Опитах се да преценя леснината на моите реакции в тяхно присъствие и трудността да реагирам при окончателното им отсъствие, за да видя дали всъщност съм в печалба или в загуба. В хода на процеса стана ясно едно нещо. Удоволствието от компанията им превишаваше съжалението за тяхната смърт. Следователно като цяло е по-добре да изпиташ онова, което сега изпитваш, отколкото обратното.

Тя си каза: „Все някога Хари ще остави празнина. С всеки изминал ден това време наближава и аз не трябва да разсъждавам за него.“

За да се разтовари, Дорс накрая го прекъсна:

— Хари, за какво се умисли?

— Какво? — професор Селдън фокусира погледа си с очевидно усилие.

— Предполагам, че за психоисторията. Дали не си проследил друга задънена пътечка?

— Ами, изобщо не съм мислил за това — той внезапно се изсмя. — Искаш ли да знаеш за какво си мислех? За косата.

— За косата? Чия коса?

— В този миг за твоята — Селдън я погледна влюбено.

— Нещо не е наред ли? Да я боядисам ли в друг цвят? Или може би след всички тия години тя трябва да започне да посивява?

— Хайде, хайде! Кой има нужда или иска твоята коса да посивее? Просто тя ме наведе на други мисли, например за Нишая.

— Нишая? Какво е пък това?

— Тя никога не е била част от предимперското кралство на Трантор, така че не съм учуден, дето не си чувала за нея. Става дума за един мъничък свят. Изолиран. Маловажен. Пренебрегван. Аз знам за него единствено защото си дадох труда да го потърся. Твърде малко от двайсет и петте милиона светове могат непрекъснато да предлагат сензации, но се съмнявам, че има втори толкова незабележителен като Нишая. Което, сама разбираш, е доста забележително.

Дорс премести материалите си настрани и рече:

— Откъде е тази новопоявила се склонност към парадоксите, за които винаги си ми казвал, че те отвращават? Каква е тази значителност или незначителност?

— О, нямам нищо против парадоксите, когато аз ги измисля. Виждаш ли, Джоуранъм идва от Нишая.

— А, значи се безпокоиш заради Джоуранъм?

— Да. Прегледах някои от неговите речи — по настояване на Рейч. В тях няма много смисъл, ала цялостният ефект може да бъде почти хипнотичен. Рейч е особено впечатлен от него.

— Предполагам, Хари, че всеки, който произлиза от Дал, ще се впечатли. Непрекъснатите призиви на Джоуранъм за еднакви права на секторите естествено са привлекателни за потиснатите топлотехници. Спомняш ли си периода, когато бяхме на Дал?

— Спомням си отлично и, разбира се, не упреквам момчето. Безпокои ме това, че Джоуранъм идва от Нишая.

Дорс сви рамене:

— Е, все отнякъде ще дойде. Нишая като всеки нормален свят трябва от време на време да изпраща свои хора в други светове, дори и на Трантор.

— Да, но както ти казах, аз си дадох труда да проуча Нишая. Даже се изхитрих да направя свръхпространствена връзка с някакъв дребен чиновник — с цената на значително количество кредити, които не мога с чиста съвест да пиша на сметката на факултета.

— И намери ли нещо, което да си струва кредитите?

— Така мисля. Знаеш ли, Джоуранъм непрекъснато разправя разни историйки, за да наложи възгледите си, историйки, които били легенди от родната му планета Нишая. Те му вършат добра работа на Трантор, защото го характеризират като човек от народа, закърмен с доморасла философия. Речите му са набъкани с такива историйки. Това го прави да изглежда, че е от някой малък свят, че е израснал в някоя изолирана ферма, заобиколена от дивата природа. На хората, особено на транторианците, туй им харесва. Те по-скоро биха умрели, отколкото да се заклещят сред подобна природа, но въпреки всичко си мечтаят за нея.

— И какво следва от цялата работа?

— Странното е, че нито една от историйките не беше известна на човека от Нишая, с когото се свързах.

— Това няма значение, Хари. Планетата може да малка, обаче все пак си е планета. Онова, което се разправя в родния сектор на Джоуранъм, едва ли е популярно там, откъдето е твоят чиновник.

— Не, не. Приказките в един или друг вариант обикновено са еднакви навсякъде. Остави това, доста трудно го разбирах — говореше стандартен галактически с много силен акцент. После приказвах с още неколцина от планетата просто за да проверя — всички имаха същия акцент.

— И какво толкова?

— Джоуранъм няма акцент. Той говори съвсем правилен транторски. Всъщност говори значително по-чисто от мен. Аз наблягам по хеликонски на „р“, той — не. Според архивите е пристигнал на Трантор когато е бил деветнадесетгодишен. Мисля, че не е възможно да прекараш първите деветнадесет години от живота си, като използваш тоя варварски нишайски вариант на стандартния галактически, а сетне да дойдеш на Трантор и да престанеш да го говориш. Колкото и време да е бил тук, все щеше да остане някаква следа от акцента му — виж само как Рейч понякога започва да приказва като далянец.

— И какво заключение направи от всичко това?

— Заключението — цяла вечер седя и вадя заключения подобно дедуктивна машина, — че този Джоуранъм изобщо не е дошъл от Нишая. Всъщност смятам, че е избрал Нишая за място, откъдето да претендира, че е дошъл, просто защото тя е такова затънтено кътче, толкова встрани, че никой не би си помислил да го провери. Трябва здравата да е потърсил с компютъра, докато намери подходящ свят, за който най-трудно ще го пипнат в лъжа.

— Звучи несериозно, Хари. Защо ще се преструва, че е от свят, откъдето не е? За целта са нужни сума ти фалшификации на архиви.

— И вероятно така е постъпил. Сигурно има достатъчно последователи в гражданските служби, та да може да го стори. Навярно никой друг не е правил подобни фалшификации, а всичките му последователи са прекалено големи фанатици, за да се разприказват по въпроса.

— Но защо все пак?

— Защото, както подозирам, Джоуранъм не иска хората да знаят откъде е всъщност.

— Защо да не знаят? Всички светове в Империята са равни — и по закон, и според обичайното право.

— Това сега го чувам. В реалния живот тези високоидеалистични теории никога не действат.

— Тогава откъде е дошъл? Имаш ли изобщо някаква идея?

— Да. Което ни връща към въпроса за косата.

— Какво за косата?

— Седях си там с Джоуранъм, зяпах го и усещах неловкост, без да знам защо. Най-накрая проумях, че косата му ме кара да се чувствам така. В нея имаше нещо — жизненост, блясък… перфектност, каквато досега не бях виждал. И тогава разбрах. Косата му е изкуствена и внимателно отгледана върху скалп, които би трябвало да бъде избавен от такива работи.

— Би трябвало да бъде? — очите на Дорс се присвиха. Ясно беше, че тя изведнъж е схванала. — Да нямаш предвид…

— Да, това имам предвид. Той е от същия онзи живеещ с миналото си, просмукан от митологията транторски сектор Микоген. Ето какво се е опитал да скрие.