Айзък Азимов
Битката за Фондацията (80)

3

Хари Селдън огледа удобния апартамент, който през изминалите няколко години му служеше за офис в Галактическата библиотека. И тук, както навсякъде в Библиотеката, се долавяше някаква атмосфера на упадък и изтощение от прекалено дългото съществуване на едно място. И въпреки всичко Селдън знаеше, че цялото туй богатство може да се запази още векове наред, а с разумно преустройство — дори хилядолетия.

Как се бе озовал тука?

За пореден път прекара миналото през съзнанието си и проследи наум линията на своя живот — несъмнен признак за остаряване. В миналото дремят толкова повече неща, отколкото в бъдещето, че човек отклонява мисълта си от застрашителния мрак напред и се отдава на спокойно съзерцание на по-ранните събития.

В неговия случай обаче имаше една разлика. В продължение на три десетилетия психоисторията бе следвала почти права линия на развитие и беше напредвала бавно, но сигурно. И изведнъж преди шест години настъпи рязък и съвсем неочакван обрат.

Ала Селдън знаеше как точно се бе случило това, как едно стечение на обстоятелствата направи поврата възможен.

Причината, разбира се, беше Уонда, внучката на Хари. Той затвори очи и се намести в стола си, за да проследи отново събитията отпреди шест години.

Дванадесетгодишната Уонда беше безутешна. Майка й, Манела, бе родила друго дете — друго малко момиченце, Белис — и за известно време цялото внимание се насочи към бебето.

След като завърши книгата за своя роден сектор Дал, баща й Рейч реши, че това е незначителен успех и че той самият не е голяма знаменитост. Поканиха го да говори по темата и Рейч прие с готовност, защото беше силно погълнат от проблема и както каза с усмивка на Хари: „Щом говоря за Дал, не ми се налага да крия далянския си акцент. Всъщност аудиторията очаква да го чуе от мен.“

В резултат на лекциите обаче той дълго отсъстваше от дома, а когато си бе вкъщи, искаше да вижда бебето.

Колкото до Дорс Венабили, тя отдавна изчезна. Загубата й остави у Хари вечно кървяща, болезнена рана и той реагира неадекватно. Сънят на Уонда бе задействал поредицата от събития, които доведоха до гибелта на Дорс.

Внучката нямаше нищо общо със случилото се и Селдън добре го знаеше, но въпреки всичко усещаше, че се отдръпва от нея, с което и той я предаде при кризата, предизвикана от раждането на бебето.

И Уонда безутешно се насочи към единствения човек, който сякаш винаги се радваше да я види, единствения, на когото можеше да разчита. Това беше Юго Амарил. Той отстъпваше само на Хари в развитието на психоисторията и го надминаваше в абсолютното си, денонощно отдаване на тази наука. Селдън имаше Дорс и Рейч, а за Юго психоисторията бе всичко, понеже нямаше жена и деца. И все пак когато Уонда дойдеше при него, нещо вътре у Юго я приемаше именно като дете и смътно, макар и за миг, той изпитваше някакво чувство на загуба, което, изглежда, смекчаваше, показвайки обичта си на малката. Амарил определено се отнасяше към нея като с недоизраснал възрастен човек, ала това май се харесваше на Уонда.

Преди шест години тя влезе объркана в кабинета на Юго. Той я погледна с широко отворените си реконструирани очи и, както обикновено, мина мъничко време, преди да я познае.

— Я, ето я моята скъпа приятелка Уонда — обърна се ученият към нея. — Защо изглеждаш толкова тъжна? Привлекателна млада жена като теб не би трябвало никога да бъде тъжна.

— Никой не ме обича — каза му Уонда и горната й устна затрепери.

— Хайде, хайде, не е вярно.

— Те обичат само бебето и повече не ги е грижа за мен.

— Аз те обичам, Уонда.

— В такъв случай ти си единственият, чичо Юго — и въпреки че вече не можеше да се покачи в скута му, както правеше като по-малка, тя сгуши главица на рамото му и заплака.

Амарил, който съвсем не знаеше какво да стори, успя само да прегърне девойчето и да каже:

— Не плачи, не плачи.

И от чисто съчувствие, а и защото в собствения му живот имаше толкова малко поводи, за които би могъл да заплаче, той усети, че по неговите бузи също се стичат сълзи. И тогава с внезапен прилив на енергия й предложи:

— Уонда, искаш ли да видиш нещо хубаво?

— Какво? — подсмръкна гостенката.

Амарил познаваше едно-единствено хубаво нещо в живота и Вселената.

— Виждала ли си някога първичния радиант?

— Не. Какво представлява?

— Това е уредът, който дядо ти и аз използваме, когато работим. Гледай, ето го тук.

Той посочи черния куб върху бюрото си и Уонда печално го погледна.

— Не е хубав — въздъхна тя.

— В момента не е — съгласи се Амарил, — но почакай да го включа.

И той го включи. Притъмня, а стаята се изпълни със светли точици и разноцветни ивици.

— Виждаш ли? Сега можем да го увеличим и всички петънца ще станат математически символи.

Така и сториха. Към тях като че ли потече материя и там, във въздуха, се появиха всевъзможни знаци, букви, числа, стрелки и форми, каквито Уонда никога не беше наблюдавала преди.

— Не е ли хубаво? — попита Юго Амарил.

— Да, хубаво е — отговори Уонда, загледана внимателно в уравненията, които (тя не го знаеше) представляваха възможни варианти на бъдещето. — Това обаче не ми харесва. Струва ми се, че е сбъркано — момичето посочи едно ярко уравнение от лявата си страна.

— Сбъркано? Защо казваш, че е сбъркано? — попита Амарил и се намръщи.

— Защото не е… красиво. Аз бих го направила по друг начин.

Амарил тихо се прокашля.

— О’кей, ще се опитам да го оправя — той се приближи до уравнението и се втренчи по бухалския си маниер.

— Чичо Юго, много съм ти благодарна, че ми показа красивите си светлинки — рече Уонда. — Може би един ден ще разбера какво означават.

— Няма защо — кимна Амарил. — Надявам се, че се чувстваш по-добре.

— Да, малко по-добре ми е, благодаря — и като разцъфна в мимолетна усмивка, тя излезе от стаята.

Ученият остана на мястото си, усещайки се леко обиден. Не обичаше някой да критикува продукта на първичния радиант, та било това и едно дванайсетгодишно момиче, което нищо не разбира.

И както стоеше там, нямаше ни най-слаба представа, че психоисторическата революция бе започнала.