Айзък Азимов
Битката за Фондацията (77)

27

Хари Селдън се надигна ужасен от стола си. Никога не бе виждал Дорс такава — изкривено лице, приведено тяло, крака, които се тътрузят, сякаш е пияна.

— Дорс! Какво става! Какво не е наред!?!

Притича към нея и в мига, в който я прихвана през кръста, тялото престана да й се подчинява и се отпусна в ръцете му. Вдигна я (тежеше повече, отколкото би тежала една обикновена жена с нейната големина, но в момента Селдън не го осъзна) и я положи на дивана.

— Какво е станало? — попита отново.

Тя му разказа, дишайки трудно, а гласът й от време на време се губеше, докато той бе прегърнал главата й и се опитваше да повярва в случилото се.

— Илар е мъртъв — рече Венабили. — Най-накрая убих човек… За пръв път… Това влошава нещата.

— Зле ли си повредена, Дорс?

— Много зле. Илар включи устройството си… на максимум… когато се втурнах към него.

— Могат да те пренастроят.

— Как? Никой… на Трантор… не умее. Трябва ми Данил.

Данил. Демерцел. Нейде дълбоко вътре у себе си Хари винаги бе знаел. Неговият приятел робот му беше осигурил защитник — друг робот, — за да бъде уверен, че психоисторията и семената на Фондациите щяха да имат шанс да пуснат корени. Единственият проблем бе, че Хари се влюби в своя защитник — всъщност в този робот. Сега нещата си дойдоха на мястото. Би могъл да отговори на всичките си човъркащи съмнения и въпроси. И някак си това нямаше никакво значение. Всичко, което имаше значение, беше Дорс.

— Не можем да си го позволим, скъпа.

— Трябва — очите на Дорс се отвориха и тя погледна Селдън. — Трябва. Опитах се да те спася, но пропуснах… нещо важно… сега кой ще те защитава?

Хари Селдън не успяваше да я види ясно. Очите му не бяха наред.

— Не се безпокой за мен, Дорс. Ти си… Ти си…

— Не. Ти, Хари… Кажи на Манела… на Манела… че вече й прощавам. Тя се справи по-добре от мен. Обясни на Уонда. Ти и Рейч… грижете се един за друг.

— Не, не, не — говореше Селдън, като се люшкаше напред-назад. — Не можеш да го допуснеш. Дръж се, Дорс. Моля те, моля те, любима моя.

Венабили леко поклати глава и още по-леко се усмихна:

— Сбогом, Хари, любими. Винаги помни… всичко, което направи за мен.

— Нищо не съм направил за теб.

— Ти ме обичаше и любовта ти ме превърна в… човек.

Очите й останаха отворени, ала Дорс бе престанала да функционира.

Юго Амарил се втурна като вихър в кабинета на Селдън:

— Хари, бунтовете са започнали — по-рано и по-големи, отколкото въобще сме очак…

После се взря в Селдън и Дорс и прошепна:

— Какво става?

Хари му хвърли агонизиращ поглед:

— Бунтовете! Какво ме интересуват сега бунтовете?… Какво изобщо ме интересува сега?