Айзък Азимов
Битката за Фондацията (62)

12

От десет години Галактическата империя беше без Император, обаче тази липса изобщо не се отразяваше на начина, по който се управляваха императорските имоти. Хилядолетните традиции обезсмисляха отсъствието на монарха.

Това, разбира се, означаваше, че нямаше облечена в императорска мантия фигура, която да властва над различните церемонии. Нямаше го гласа на Императора да дава заповеди; не се изказваха императорски желания; не се чувстваше нито императорското задоволство, нито императорското раздразнение; удоволствията на Негово величество не сгряваха никой от дворците; неразположенията му не ги помрачаваха. Покоите на Клеон I в Малкия дворец бяха празни — императорското семейство не съществуваше.

И въпреки всичко армията градинари държеше парка в идеална форма. Друга армия от служители поддържаше постройките в идеално състояние. Всеки ден върху леглото на Императора — в което никой не спеше — слагаха нови чаршафи; стаите биваха почиствани; всичко работеше така, както винаги бе работило; и целият огромен персонал се трудеше така, както се бе трудил винаги. Висшите чиновници даваха нареждания, каквито биха давали, ако Императорът беше жив, нареждания, за които бяха сигурни, че той би ги дал. В много случаи, особено в горните ешелони, персоналът бе същият както в последния ден от живота на Клеон. Когато взимаха нови хора, внимателно ги подбираха и обучаваха според традициите, на които щяха да служат.

Сякаш грамадната Империя, привикнала към властването на Императора, настояваше на подобно призрачно управление, за да се крепи в едно цяло.

Хунтата знаеше това или, ако не го знаеше, смътно го усещаше. За десет години никой от военните, дето бяха командвали Империята, не се бе нанесъл в покоите на монарха в Малкия дворец. Те можеха да са всякакви, обаче не бяха от императорски род и разбираха, че тук нямат права. Населението, което понасяше загубата на свободата си, не би приело и най-нищожния белег на неуважение към Императора — жив или мъртъв.

Дори генерал Тенар не се премести в грациозната постройка, която толкова време бе приютявала дузина различни династии. Той живееше и работеше в една от сградите в края на парка — грозотии, но грозотии, които бяха изградени като крепости и бяха достатъчно яки, за да издържат истинска обсада, а до тях се разполагаха постройки, обитавани от безчет стражи.

Тенар беше набит и с мустаци. Те не бяха от пищния, преливащ далянски тип, ами внимателно подстригани й прилепваха към горната устна, оставяйки ивица кожа между космите и ръба на устната. Мустаците бяха кафяви, а Тенар имаше студени сини очи. Вероятно в по-младите си години е бил привлекателен, ала сега лицето му бе подпухнало, а очите представляваха само цепки, в които преобладаващата емоция беше гневът.

И така, той ядосано — като човек, който се чувства абсолютен властелин на милиони светове, но въпреки всичко не смее да се нарече Император — каза на Хендър Лин:

— Мога да си основа своя собствена династия — и се огледа навъсено. — Това място не подхожда за господаря на Империята.

Лин кротко рече:

— Важното е човек да е господар. По-добре да бъдеш господар в една кабинка, отколкото фигурант в някой дворец.

— Най-добре обаче е да господстваш в дворец. Защо пък не?

Лин носеше титлата полковник, но бе съвсем сигурно, че никога не е участвал в каквито и да е военни действия. Службата му беше да казва на Тенар онова, което той искаше да чуе, и да свежда заповедите му без изменение до знанието на останалите. При случай — стига да изглеждаше безопасно — можеше и да се опита да насочи Тенар към по-благоразумно поведение.

Лин бе известен като „лакея на Тенар“ и го знаеше, макар то да не го безпокоеше. Така той стоеше на завет, а пък бе виждал сгромолясването на хора, които бяха твърде горди, за да станат лакеи.

Разбира се, можеше да дойде час, когато самият Тенар щеше да бъде погребан във вечно променящата се панорама на хунтата, но Лин чувстваше с някаква доза философска настройка, че навреме ще го усети и ще се спаси. А имаше вероятност и да не успее. Всяко нещо се плащаше.

— Няма причини да не основете династия, генерале — каза Лин. — През дългата имперска история мнозина са го правили. Само че за целта е нужно време — хората привикват бавно. Обикновено едва вторият или третият член на династията бива напълно възприет като Император.

— Това не го вярвам. Достатъчно ми е да се обявя за новия Император. Кой ще посмее да го оспори? Добре владея положението.

— Така е, генерале. На Трантор и на повечето Вътрешни светове вашата власт е неоспорима, ала все пак е възможно много от Външните светове — поне засега — да не приемат нова императорска династия.

— Външни светове, Вътрешни светове… Който има военната сила, управлява всичко. Това е стара имперска максима.

— Максимата е хубава — рече Хендър Лин, — но днес доста от провинциите имат собствени въоръжени сили, които могат да използват не на ваша страна. Времената са трудни.

— Значи ме съветваш да съм предпазлив?

— Винаги ви съветвам да сте предпазлив, генерале.

— И някой ден може да излезе, че по такъв начин си ме съветвал в повече, отколкото е трябвало.

Лин сведе глава:

— Мога да ви препоръчам само нещо, което ми се вижда, че е добро и полезно за вас, генерале.

— Например като постоянното ти опяване за тоя Хари Селдън.

— Той е най-голямата опасност за вас, генерале.

— Непрекъснато така разправяш, обаче аз не мисля същото. Селдън е просто един университетски професор.

— Вярно е — съгласи се Лин, — но някога е бил Първи министър.

— Знам, ала то е било при Клеон. Да е направил нещо оттогава? Щом времената са тежки, а губернаторите на провинциите са склонни да се отцепват, защо най-голямата опасност да е някакъв професор?

— Понякога е грешка — внимателно каза Лин (понеже трябваше да внимава, когато поучава генерала) — да се предполага, че тихият, ненатрапчив човек може да бъде безобиден. За своите противници Селдън е бил всичко друго, само не и безобиден. Преди двадесет години движението на джоуранъмитите едва не унищожи могъщия Първи министър на Клеон Ето Демерцел.

Тенар кимна, но лекото смръщване издаде усилието му да си спомни случая.

— Не друг, а Хари Селдън отстрани Джоуранъм и наследи Демерцел като Първи министър. Движението на джоуранъмитите обаче остана и той предизвика и неговото унищожение, ала не преди то да успее да убие Клеон.

— Но Селдън оцеля, нали?

— Вие сте абсолютно прав. Професорът оцеля.

— Странно. За един Първи министър да допусне убийството на Императора би трябвало да означава смърт.

— Би трябвало и въпреки това хунтата го остави жив. Така изглеждаше по-разумно.

— Защо?

Лин въздъхна вътрешно.

— Има едно нещо, наречено психоистория, генерале.

— Нищо не знам за нея — категорично отсече Тенар.

Всъщност смътно си спомняше, че на няколко пъти Лин се опита да му говори за тая странна сбирщина от срички. Той ни веднъж не пожела да го изслуша, а полковникът бе достатъчно благоразумен да не настоява. Тенар и днес не искаше да слуша, но зад думите на Хендър Лин май личеше скрита неотложност. Помисли си, че сега може би ще е по-добре да му отдели нужното внимание.

— Почти никой не знае нищо за нея — каза Лин, — обаче има неколцина — а-а — интелектуалци, които я намират за интересна.

— И какво представлява?

— Някаква комплексна математическа система.

Тенар тръсна глава:

— Моля те, не ме занимавай с това. Мога да си преброя дивизиите. От друга математика нямам нужда.

— Работата е там — поясни Лин, — че психоисторията дава възможност да се предвиди бъдещето.

Очите на генерала щяха да изскочат:

— Искаш да кажеш, че Селдън е ясновидец?

— Не в обичайния смисъл на думата. Става въпрос за наука.

— Не вярвам.

— Не си е и за вярване, но тук, на Трантор, Хари Селдън се е превърнал в нещо като култова фигура, а също и на някои места във Външните светове. Та психоисторията — ако може да бъде използвана за предвиждане на бъдещето или дори ако хората само си мислят, че може да бъде използвана — евентуално ще бъде мощно оръдие за укрепването на режима. Сигурен съм, че вече сте го забелязали, генерале. Трябва единствено да предскаже, че нашият режим ще е дълговечен и ще донесе мир и благоденствие на Империята. Като повярват, хората ще помогнат това да стане самоизпълняващо се пророчество. От друга страна, ако Селдън желае противното, може да предрече гражданска война и опустошения. Пак ще му повярват и по тоя начин биха дестабилизирали режима.

— Тогава, полковник, ние просто следва да сме уверени, че предсказанията на психоисторията ще бъдат такива, каквито ги искаме.

— Да, обаче тях ще трябва да ги направи Селдън, а той не е приятел на режима. Много е важно, генерале, да отчитаме разликата между Проекта за усъвършенстване на психоисторията, който се разработва в Стрилингския университет, и Хари Селдън. Тази наука може да ни бъде изключително полезна, но само в случай че не професорът, а някой друг ръководи нещата.

— Има ли други хора, които да могат?

— О, да. Трябва някак да се избавим от Селдън.

— Че какво трудно виждаш в това? Една заповед за екзекуция и готово.

— Ще бъде по-добре, генерале, ако изглежда, че правителството не е пряко замесено в подобно нещо.

— Обясни ми!

— Аз подготвих среща с него, за да използвате своите умения и да прецените какво представлява като личност. Тогава ще можете да съдите дали някои предложения, които имам наум, си заслужават вниманието или не.

— Кога ще е тази среща?

— Трябваше да бъде много скоро, ала неговите представители в Проекта помолиха за няколко дни отсрочка, защото се готвят да честват рождения му ден — очевидно шестдесетия. Изглеждаше разумно да им позволя и да разреша едноседмично отлагане.

— Защо? — запита Тенар. — Не ми харесват проявите на слабост.

— Съвсем правилно, генерале, съвсем правилно. Вашият инстинкт както винаги е верен, само че на мен ми се струва, че интересите на държавата изискват да знаем какво и под каква форма честването на рождения ден (а то е точно в момента) може да включва.

— Така ли?

— Всяко знание е полезно. Бихте ли желали да видите част от празненството?

Лицето на генерал Тенар си остана мрачно:

— Необходимо ли е?

— Мисля, че ще го намерите за интересно, генерале.

Записът — и като образ, и като звук — беше отличен и за известно време веселието от празника изпълни доста невзрачната стая, в която седеше генералът. Ниският глас на Лин служеше за коментар:

— Повечето от това, генерале, става в комплекса на Проекта, но участва и останалата част от университета. След малко ще го видим от птичи поглед и ще можете да забележите, че празненството се е разпростряло нашироко. Всъщност макар в момента да не разполагам с доказателства, тук и там из планетата има кътчета — главно в различни университети или сектори, — където се правят разнородни, така да се каже, съпразненства. Честването продължава и ще трае поне още един ден.

— Да не искаш да ми кажеш, че честването е из цял Трантор?

— В известен смисъл да. Участват главно интелектуалните класи, но е учудващо широко разпространено. Възможно е да викат от радост дори на други светове освен Трантор.

— Откъде притежаваш този запис?

Хендър Лин се усмихна:

— Съоръженията ни в Проекта са доста стабилни. Имаме достоверни източници на информация и затова не могат да се случат много неща, за които да не разберем веднага.

— Е, добре, Лин, какви са изводите ти от ситуацията?

— Струва ми се, генерале, и съм сигурен, че и на вас тъй ви се вижда, че Хари Селдън е фокусът на един култ към личността. Той така се е самоидентифицирал с психоисторията, че ако се избавим от него по прекалено явен начин, може напълно да разрушим доверието в науката. Това няма да ни е от полза. Иначе, генерале, Селдън остарява и не е трудно да си представим, че ще бъде заменен от друг човек: някой, когото бихме могли да подберем и който ще бъде приятелски настроен към великите ни цели и надеждите ни за Империята. Ако Селдън може да бъде отстранен тъй, че да изглежда естествено, повече не ни е нужно.

Генералът каза:

— И ти мислиш, че трябва да се срещна с него?

— Да, за да прецените качествата му и да решите какво да правим. Само бъдете предпазлив, понеже той е много известен.

— И по-рано съм си имал работа с известни хора — мрачно отвърна Тенар.