Айзък Азимов
Битката за Фондацията (44)

19

Хари Селдън нямаше добър ден. Не бе получавал вести от Рейч от първото му съобщение насам и губеше представа от ситуацията.

Като се изключи естествената му тревога за безопасността на Рейч (положително щеше да разбере, ако се случеше нещо лошо), той се безпокоеше и за това какво всъщност би могло да бъде планирано.

Би трябвало да е някакъв хитър ход. Пряка атака срещу самия Дворец беше напълно изключена. Мерките за сигурност там бяха прекалено строги. Е, щом е тъй, какво друго достатъчно ефективно действие биха успели да планират?

Всичко туй го държеше буден нощем и го разсейваше през деня.

Сигналната лампа светна:

— Вашата среща в два часа, господине…

— Каква е тая среща в два часа?

— Мандел Грубер, градинарят. Той има необходимите сертификати.

Селдън си спомни:

— Да, пратете го при мен.

Сега не бе времето да се среща с градинаря, ала в момент на слабост се бе съгласил — човекът изглеждаше твърде объркан. Първият министър не би трябвало да изпада в такива състояния на слабост, обаче Селдън си беше Селдън, много преди да стане Първи министър.

— Влез, Грубер — благо рече той.

Грубер застана пред него с механично сведена глава, а очите му шареха насам-натам. Хари бе съвсем сигурен, че градинарят никога не е бил в толкова великолепна стая, и изпита горчивото желание да каже: „Харесва ли ти? Моля те, вземи я. Аз не я искам.“

Но вместо това рече:

— Какво има, Грубер? Защо си тъй нещастен?

Не последва незабавен отговор; Мандел Грубер само се усмихна разсеяно. Селдън му предложи:

— Седни бе, човек. Ей там е столът.

— О, не, Първи министре. Не е редно. Ще го изцапам.

— Ако го изцапаш, лесно ще го почистят. Седни, щом те каня. Така! Сега просто си поседи тук една-две минути и си събери ума. После, като се приготвиш, ми кажи каква е работата.

Грубер поседя мълчаливо и сетне думите задъхано бликнаха:

— Първи министре, главен градинар ще ме правят. Благословеният Император сам ми го съобщи.

— Да, чух за това, но сигурно не то те тревожи. Новият ти пост си заслужава поздравленията и аз наистина ти го честитя. Може би дори да съм допринесъл за него, Грубер. Никога не съм забравял твоята смелост, когато едва не ме убиха, и можеш да си уверен, че съм споменал за нея пред Негово императорско величество. Наградата е подходяща, Грубер, а ти така или иначе щеше да дочакаш повишението, защото от сведенията за теб е съвсем ясно, че си напълно подходящ за мястото. Тъй че, след като това е уточнено, кажи ми какво те безпокои.

— Първи министре, самото място и повишението ме безпокоят. С тая работа не мога да се справя, понеже не съм квалифициран.

— Ние сме убедени, че си.

Грубер се разпали:

— И аз ще трябва да седя в някоя канцелария? Не желая да седя в канцелария. Няма да мога да излизам навън и да работя с растенията и животните. Ще стана затворник, Първи министре.

Селдън се ококори:

— Няма такова нещо, Грубер. Няма защо да стоиш в офиса си повече, отколкото се налага. Можеш свободно да бродиш из парка и да надзираваш всичко. Можеш да ходиш на открито, колкото си щеш; просто ще си спестиш тежката работа.

— Аз не бягам от тежката работа, Първи министре, и няма никакъв шанс да ме пуснат да изляза от канцеларията. Нали съм наблюдавал сегашния главен градинар? Той не може да напусне офиса, макар непрекъснато да иска. Има прекалено много администрация, прекалено много бумаги. Ами да, когато пожелае да разбере какво става навън, трябва ние да ходим в неговата канцелария, за да му кажем. Гледа нещата по холовизията — рече той с безкрайно презрение, — като че ли можеш да проумееш нещо за растящите, живите неща от някакви картинки. Не е за мен, Първи министре.

— Стига, Грубер, дръж се като мъж. Не е чак толкова лошо. Ще свикнеш. Полека-лека ще почнеш да се справяш.

Мандел Грубер поклати глава:

— Първо — ама най-първо — ще се наложи да се разправям с всички нови градинари. Това ще ме закопае — и добави с неочаквана енергия: — Това е работа, която не я ща и не трябва да получавам, Първи министре.

— Слушай, Грубер, може би не желаеш тази работа, но не си единственият. Казвам ти, че в момента бих искал да не съм Първи министър. Подобна служба е прекалено тежка за мен. Струва ми се, че дори самият Император понякога се уморява от императорската си мантия. Всички ние сме в тая Галактика, за да си гледаме задълженията, а те не винаги са приятни.

— Ясно ми е, Първи министре, ала Императорът трябва да бъде Император, защото е роден за туй. И вие трябва да бъдете Първи министър, защото никой друг не може да върши същото. Само че в моя случай размишляваме единствено за главния градинар. Тука има петдесет градинари, които ще се справят не по-зле от мен и които не биха имали нищо против този пост. Вие казвате, че сте обяснили на Императора как съм се опитал да ви помогна. Не можете ли пак да поговорите с него и да му намекнете, че ако иска да ме възнагради за каквото съм направил, следва да ме остави на мястото ми?

Селдън се облегна назад на стола си и важно изрече:

— Грубер, ако можех, щях да го сторя заради теб, но нека да ти обясня нещо и искрено се надявам, че ще го проумееш. На теория Императорът е абсолютният властелин на Империята. На практика той може да направи твърде малко. В момента аз управлявам Империята в много по-голяма степен от него, обаче и аз мога да направя твърде малко. Има милиони и милиарди хора на всички етажи на управлението и всички те вземат решения, допускат грешки, като някои действат мъдро и героично, а други — глупаво и крадливо. Човек не успява да ги контролира. Разбираш ли ме, Грубер?

— Да, но какво общо има това с моя случай?

— Това, че съществува само едно място, където Императорът наистина е абсолютен властелин — и то е паркът на Двореца. Тук думата му е закон и чиновническите слоеве под него са достатъчно ограничени, за да ги управлява. Да го помолиш да преразгледа някое решение, което е взел по отношение на парка на Императорския дворец, би означавало да нахълташ в единствената зона, която той смята за неприкосновена. Ако му кажа: „Оттеглете решението си за Грубер, Ваше императорско величество“, по-вероятно ще ме освободи от задълженията ми, отколкото да отмени решението си. За мен туй може да е добро, обаче на теб изобщо няма да ти е от полза.

Грубер попита:

— Това означава ли, че няма начин нещата да се променят?

— Точно така. Но ти не се безпокой, Грубер, ще ти помогна с каквото умея. Съжалявам, ала вече прекарах с теб цялото време, което можех да ти отделя.

Посетителят стана. В ръцете си извиваше своята зелена градинарска шапка. В очите му имаше нещо повече от намек за сълзи.

— Благодаря, Първи министре. Зная, че ще искате да ми помогнете. Вие сте… вие сте добър човек, Първи министре.

Той се обърна и излезе, потънал в скръб.

Селдън замислено се загледа подире му и поклати глава. Умножи неволите на Грубер по един квадрилион и ще получиш неволите на всички хора от двадесет и петте милиона свята на Империята; как би успял той, Хари Селдън, да намери начин да ги спаси всичките, когато е безсилен да реши проблема на един-единствен човек, дошъл при него за помощ? Не, психоисторията не може да спаси отделен човек. Би ли могла да спаси квадрилион?

Хари пак поклати глава, провери естеството и времето на следващата си среща и изведнъж се вцепени. Сетне изрева към вътрешния телефон с изненадващо дива невъздържаност, съвършено различна от обичайния му строг самоконтрол:

— Върнете тоя градинар при мен! Веднага го доведете при мен!