Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forward the Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 58гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БИТКАТА ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1993. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.006. Роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Forward the Foundation, Iasaac ASIMOV]. Предговор: Последният дворец на Свети Айзък, Александър КАРАПАНЧЕВ — с.6–9. Съдържа също: Нашата Азимовиада, Александър КАРАПАНЧЕВ [библиографска справка за издаваните на бългаски творби на автора] — n.429-430. Художник: Пламен АВРАМОВ; Камо (портрет на автора). Печат: ДФ „Балкан прес“, София. Формат: 58×84/16. Печатни коли: 27. Офс. изд. Тираж: 12 000. Страници: 432. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-570-010-6.

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне

6

Времето над незащитения от купол парк на Императорския дворец се бе задържало топло и слънчево.

Това не се случваше често. Хари си спомни, че веднъж Дорс му беше обяснила как са избрали точно тази област въпреки студените й зими и честите й дъждове.

— Тя всъщност не е била избрана — разправяше Дорс. — В ранното Транторско кралство е била наследствено имение на Морогшанския род. Когато Кралството прерасло в Империя, имало много места, където Императорът можел да живее — летни и зимни курорти, спортни центрове, крайбрежни владения. И докато куполите полека-лека обвивали планетата, един царуващ Император, който живеел тук, толкова харесал мястото, че то останало без купол. И само защото единствена била без купол, зоната се превърнала в специална. Тази уникалност се понравила на следващия монарх… и на следващия… и на следващия… Така се зародила традицията.

Както винаги, когато чуеше нещо подобно, Селдън си бе помислил: „Как би могла психоисторията да се справи с това?“ Би ли могла да предскаже, че ще остане някаква незащитена от купол зона, но да бъде абсолютно неспособна да определи коя ще е тя? Дали изобщо би стигнала дотам? Дали би успяла да предвиди, че няколко зони ще останат без куполи, или пък че няма да остане нито една — и да сбърка? Как би могла да отчете личните предпочитания и вкусове на Императора, който ще бъде на трона в критичния момент и който ще вземе решение в мигове на каприз и нищо повече? В тази посока царяха хаосът и лудостта.

Клеон I очевидно се наслаждаваше на хубавото време.

— Остарявам, Селдън — каза. — Няма защо да ти го припомням. Двамата с теб сме на еднаква възраст. Предполагам, че щом не ми се играе тенис или не ми се ходи на риболов даже когато току-що пак са зарибили езерото, а предпочитам спокойно да се разхождам из алеите, това е признак за старост.

Докато говореше, той ядеше сухи фрукти. Те напомняха онуй, което на родния Селдънов Хеликон се наричаше тиквени семки, но бяха по-големи и с не толкова фин вкус. Клеон внимателно ги натискаше със зъби, обелваше тънките люспи и хвърляше ядките в устата си.

Хари Селдън не обичаше кой знае колко вкуса им, ала естествено щом Императорът му предложи, прие и изяде няколко.

С шлюпките в ръка монархът разсеяно се огледа за някакъв съд, който да използва като кошче за боклук. Не видя, обаче забеляза наблизо застаналия мирно (както се полагаше в присъствието на Императора) градинар, склонил почтително глава. Клеон рече:

— Градинарю!

Човекът услужливо се приближи:

— Сир!

— Изхвърли ги вместо мен — и изтръска шлюпките в дланта на градинаря.

— Да, сир.

Селдън каза:

— Аз също имам няколко, Грубер.

Грубер протегна ръка и почти срамежливо кимна:

— Да, Първи министре.

Той бързо се отдалечи, а Императорът се загледа с любопитство подире му.

— Познаваш ли го, Селдън?

— Да, сир. Стар приятел ми е.

— Градинарят ти е стар приятел? Какъв е той? Някой закъсал колега математик?

— Не, сир. Навярно си спомняте историята, когато… — Хари се прокашля, търсейки най-тактичния начин да припомни инцидента — … сержантът застраши живота ми малко след като благодарение на Вашата добрина бях избран на настоящия си пост.

— Опитът за убийство — Клеон погледна небето, сякаш диреше спокойствие. — Не разбирам защо всички се боят толкова от тази дума.

— Може би — мазно каза Селдън, като леко се презираше заради лекотата, с която се бе научил да ласкае — ние, останалите, сме по-потресени от възможността с нашия Император да се случи нещастие, отколкото Сте самият Вие.

Клеон иронично се усмихна:

— А, сигурно. И какво общо има това с Грубер? Нали така му беше името?

— Да, сир. Мандел Грубер. Уверен съм, че ако се опитате да си припомните, ще се сетите, че един градинар притича с вила в ръцете, за да ме защити от въоръжения сержант.

— Ах, да. Това ли е въпросният градинар?

— Именно, сир. Оттогава го смятам за приятел и му се обаждам почти всеки път, когато изляза в парка. Мисля, че той ме пази и изпитва нещо като собственически чувства към мен. А аз, разбира се, съм привързан към него.

— Не те упреквам. Понеже споменахме случката, как е твоята забележителна дама, доктор Венабили? Не я виждам често.

— Тя е историк, сир. Броди в миналото.

— Не те ли е страх от нея? Мен ме е страх. Казаха ми как се е държала с тоя сержант. Човек би могъл да го съжали.

— Заради мене, сир, тя лесно освирепява, обаче напоследък е нямала повод. Всичко е много спокойно.

Императорът гледаше след отдалечаващия се градинар:

— Дали сме възнаградили този човек?

— Аз го възнаградих, сир. Той има жена и две дъщери и аз уредих всяка от дъщерите да разполага с една сума, заделена за образованието на децата й, колкото и да са те.

— Чудесно, но мисля, че заслужава повишение. Добър градинар ли е?

— Превъзходен, сир.

— Главният градинар Малкомбър — не съм съвсем сигурен дали точно си спомням името му — остарява и май вече не се справя перфектно със задълженията си. Отдавна е минал седемдесетте. Смяташ ли, че този Грубер ще може да се справи?

— Убеден съм, сир, ала той харесва сегашната си работа. Тя го държи на открито във всякакво време.

— Странна препоръка. Вярвам, че ще привикне с администрирането, а и наистина търся майстор, за да подновя малко парка. Хм, ще трябва да си помисля. Твоят приятел Грубер може да излезе тъкмо човекът, от когото се нуждая. Между другото, Селдън, какво имаше предвид, като каза, че е много спокойно?

— Само това, сир, че в Императорския двор няма признаци за разногласия. Неизбежната тенденция към интригантстване, изглежда, е толкова близо до минимума, колкото въобще е възможно.

— Нямаше да говориш така, Селдън, ако ти беше Император и трябваше да се съобразяваш с всички тези чиновници и техните оплаквания. Как можеш да приказваш, че нещата са спокойни, когато през седмица пристигат доклади за сериозни повреди навсякъде из Трантор?

— Нормално е подобни неща да се случват.

— Не си спомням предните години да са се случвали толкоз често.

— Може би защото наистина са липсвали, сир. Инфраструктурата старее. За да се извършат нужните ремонти, са необходими време и огромни разходи, а ситуацията сега е такава, че хората няма да погледнат с добро око на едно повишаване на данъците.

— Да, както винаги. Доколкото разбирам, хората са доста недоволни от тези повреди. Те трябва да престанат, Селдън, така че се погрижи за тях. Какво казва психоисторията?

— Същото, което казва и здравият разум: всичко остарява.

— Това напълно ми провали хубавия ден. Оставям нещата в твои ръце, Селдън.

— Да, сир — тихо рече Първият министър.

Императорът си тръгна и Хари Селдън си помисли, че и неговият хубав ден е провален. Повредите в Центъра бяха точно алтернативата, която не желаеше. Но как ли би могъл да я предотврати и да прехвърли кризата към Периферията?

Психоисторията не даваше отговор.