Айзък Азимов
Битката за Фондацията (18)

18

Рейч седеше в чакалнята на една обществена сграда в Дал, където в битието си на млад гамен никога не би посмял да припари. Честно казано, и сега се чувстваше малко неловко, сякаш е влязъл без позволение в чужд имот.

Опита се да бъде спокоен, заслужаващ доверие, обичлив.

Баща му споменаваше, че той носи това у себе си, но Рейч въобще не го бе осъзнавал. Ако то идваше отвътре, вероятно щеше да го развали с прекалено напъване да изглежда такъв, какъвто в действителност е.

Помъчи се да се отпусне, държейки под око чиновника, който се бореше с компютъра на бюрото си. Чиновникът не беше далянец. Всъщност туй беше Гембъл Дийн Намарти — дошлият заедно с Джоуранъм на срещата с професора, на която присъства и Рейч.

От време на време Намарти вдигаше очи от бюрото и стрелваше по някой враждебен поглед към госта. На тоя тип обичливостта на Рейч не му минаваше, младежът ясно го виждаше.

Не се и опита да отвърне на враждебността му с приятелска усмивка — щеше да бъде твърде неестествено. Просто чакаше. Засега нещата вървяха добре. Ако Джоуранъм дойдеше, както се очакваше, Рейч би имал шансове да говори с него.

Джоуранъм наистина пристигна и влезе тържествено, като пусна официалната си усмивка, пълна с топлота и увереност. Намарти вдигна ръка, Ласкин спря. Двамата тихо разговаряха, а Рейч ги наблюдаваше напрегнато и напразно правеше опити да не му личи. За него бе ясно, че Намарти е против срещата, и той настръхна.

Сетне Джоуранъм го погледна, усмихна се пак и отмести другия настрани. Рейч долови, че ако Намарти е мозъкът на отбора, човекът, който може да привлича последователи, очевидно е Ласкин Джоуранъм.

Той тръгна с едри крачки към госта и подаде възпълната си, леко влажна ръка:

— Така, така. Младежът на професор Селдън. Как си?

— Благодаря, добре, господине.

— Разбирам, че си имал неприятности, докато попаднеш тук.

— Не кой знае какви, господине.

— И вярвам, че си дошъл с послание от баща си. Надявам се, че Селдън е премислил своето решение и ще се присъедини към мен в големия ми кръстоносен поход.

— Не смятам същото, господине.

Джоуранъм лекичко се намръщи:

— Нима си тук, без той да узнае?

— Не, господине. Татко ме изпрати.

— Ясно. Гладен ли си, момко?

— В момента не, господине.

— Тогава ще имаш ли нещо против, ако аз похапна? Не ми остава много време за обикновените радости в живота — каза той с широка усмивка.

— Нямам нищо против, господине.

Двамата отидоха до една маса и седнаха. Джоуранъм разви сандвич и го захапа. После попита с едва приглушен глас:

— И защо те изпрати, синко?

Рейч вдигна рамене:

— Мисля, че си въобразяваше, че мога да открия нещо, което да използва срещу вас. Той е доста близък с Първия министър Демерцел.

— А ти не си ли?

— Не, господине. Аз съм далянец.

— Зная какъв си, господин Селдън, но какво значи това?

— Това значи, че аз съм потиснат, така че съм на ваша страна и искам да ви помогна. Разбира се, не бих желал баща ми да узнае.

— Няма причина да узнае. Как предлагаш да ми помогнеш? — той хвърли бърз поглед към Намарти, който се бе облегнал на бюрото си със скръстени ръце и намръщено лице и слушаше. — Знаеш ли нещо за психоисторията?

— Не, господине. Баща ми не ми говори за нея, пък и да ми каже туй-онуй, няма да го разбера. Мисля, че доникъде не е стигнал с тази работа.

— Сигурен ли си?

— За сигурен, сигурен съм. Има един образ, Юго Амарил — също далянец, който понякога ми казва по нещичко. Убеден съм, че въобще не се получава.

— Аха! И мога ли някой път да видя Юго Амарил, как смяташ?

— Едва ли. На него много не му пука за Демерцел, но е изцяло за баща ми. Не би направил нищо против него.

— А ти?

Рейч погледна измъчено и сетне упорито измърмори:

— Аз съм далянец.

Джоуранъм се прокашля:

— Хайде пак да те поразпитам. Как предлагаш да ми помогнеш, млади момко?

— Ще ви съобщя нещо, дето може и да не го повярвате.

— Наистина ли? Я опитай. Ако не ти повярвам, ще ти кажа.

— За Първия министър Ето Демерцел.

— Е?

Рейч се огледа неспокойно:

— Може ли някой да ме чуе?

— Само Намарти и аз.

— Добре тогава, слушайте. Този образ Демерцел изобщо не е човек, а е робот.

— Какво?!? — избухна Джоуранъм.

Рейч се почувства длъжен да обясни:

— Роботът е механичен човек, господине. Той не е човек. Той е машина.

Намарти развълнувано се намеси:

— Джоу-Джоу, не му вярвай. Това е смешно.

Джоуранъм обаче вдигна поучително ръка. Погледът му блесна:

— Защо ми го казваш?

— Баща ми беше веднъж в Микоген. После ми обясни, че в Микоген много говорели за роботите.

— Да, знам, или поне съм чувал за нещо подобно.

— Микогенците смятат, че някога сред техните предшественици е имало доста роботи, но те са били изтребени.

Очите на Намарти се свиха:

— Само че какво те кара да мислиш, че този Демерцел е робот? От малкото, което съм слушал за тия измислици, знам, че роботите са били правени от метал, не е ли тъй?

— Тъй е — откровено каза Рейч. — Ала съм чувал, че имало няколко робота, които изглеждали съвсем като хора и можели да живеят безкрайно…

Намарти яростно тръсна глава:

— Легенди! Смешни легенди! Джоу-Джоу, защо слушаме…

Джоуранъм обаче енергично го прекъсна:

— Не, Г. Д. Искам да го чуя. И аз съм давал ухо на тези легенди.

— Но това са глупости, Джоу-Джоу.

— Не бързай да отсичаш: „Глупости.“ Даже и да беше така, хората живеят и умират с глупостите си. Не е толкова важно какво е едно нещо, колкото какво мислят за него. Обясни ми, млади човече, като оставим легендите настрани, защо смяташ, че Демерцел е робот? Да предположим, че роботите съществуват. Кое у този Демерцел те кара да твърдиш, че той е робот? Сам ли ти го каза?

— Не, господине — кимна Рейч.

— Баща ти ли ти го каза? — попита Джоуранъм.

— Не, господине. Идеята е изцяло моя, обаче съм сигурен.

— Защо? Защо си толкоз сигурен?

— Ами у него просто има нещо. Първият министър не се променя. Не остарява. Не показва никакви емоции. Нещо в тялото му изглежда сякаш е направен от метал.

Джоуранъм седна обратно на стола си и задълго се втренчи в Рейч. Почти можеше да се чуе как мислите му бръмчат. Накрая се обади:

— Нека предположим, че той е робот, млади човече. Защо ти трябва да се месиш? Какво те интересува?

— Разбира се, че ме интересува — настоя Рейч. — Аз съм човек. Не ща някакъв робот да управлява Империята.

Джоуранъм се обърна към Намарти с жест на горещо одобрение:

— Чу ли го, Г. Д.? „Аз съм човек. Не ща някакъв робот да управлява Империята.“ Пуснете го по холовизията и го накарайте да го каже. Излъчвайте го непрекъснато, докато се набие в главите на всички транторианци…

— Хей — промълви Рейч, като най-накрая си пое дъх. — Не мога да кажа това по холовизията. Не мога да си позволя баща ми да разбере…

— Не, естествено, че не — бързо се съгласи Джоуранъм. — Не можем да си го позволим. Само ще използваме думите. Ще намерим някой друг далянец. По един човек от всеки сектор, всеки със собствения си диалект, но винаги с едно и също послание: „Не ща някакъв робот да управлява Империята.“

— И какво ще стане, когато Демерцел докаже, че той не е робот? — запита Намарти.

— Наистина — рече Джоуранъм, — как ще го стори? Ще му бъде невъзможно. Психически невъзможно. Какво? Великият Демерцел, силната ръка зад трона, властникът, който през всички тия години е дърпал конците на Клеон, а преди — и конците на бащата на Клеон? Нима сега ще слезе долу и ще захленчи пред публиката, че той също е човек? За него това ще бъде тъй съкрушително, както и ако се окаже робот. Г. Д., склещихме мръсника в положение без изход и го дължим изцяло на този фин млад мъж тука.

Рейч се изчерви.

Джоуранъм каза:

— Името ти беше Рейч, нали? Щом нашата партия е в състояние да го направи, няма да те забравим. Дал ще бъде третиран по-меко и с нас ти ще имаш добро положение. Някой ден, Рейч, ти ще станеш секторен лидер на Дал и няма да съжаляваш. Всъщност сега съжаляваш ли?

— В никакъв случай — пламенно отвърна Рейч.

— Тогава нека видим как да се върнеш при баща си. Предай му, че ние не му мислим злото и че високо го ценим. Можеш да му кажеш, че си го научил по какъвто си щеш начин. И ако откриеш нещо друго, което смяташ, че е актуално — особено за психоисторията, — съобщи ни.

— Има си хас. Само че наистина ли го мислите, като твърдите, че Дал би получил някои облекчения?

— Абсолютно. Равенство на секторите, моето момче. Равенство на световете. Ще имаме съвсем нова Империя и ще ликвидираме всички предишни гадости като привилегии и прочие.

Рейч енергично кимна:

— Точно това искам.