Харлан Коубън
Клопка (8)

Глава 7

Когато Уенди зави обратно и се върна при караваната, на местопроизшествието бяха пристигнали три полицейски екипа от област Съсекс. Един полицай покриваше периметъра.

— Вие ли се обадихте? — попита полицаят.

— Да.

— Добре ли сте, госпожо?

— Добре съм.

— Имате ли нужда от медицинска помощ?

— Не, добре съм.

— По телефона казахте, че извършителят е въоръжен?

— Да.

— И че е сам?

— Да.

— Моля, придружете ме.

Той я заведе до една от полицейските коли и отвори задната врата. Тя се колебаеше.

— За вашата безопасност, госпожо. Не сте арестувана, нищо подобно.

Тя се вмъкна на задната седалка. Полицаят затвори вратата и се настани на шофьорското място. Двигателят бе изключен и той продължи да й задава въпроси. От време на време я спираше с вдигната ръка и предаваше по радиото някои от нещата, които бе чул от нея, на друг полицай, както предполагаше Уенди. Тя му разказа всичко, което знаеше, сподели и подозренията си, че извършителят е Ед Грейсън.

Измина повече от половин час, когато друг полицай — огромен, над сто и петдесет килограмов афроамериканец се приближи до колата. Хавайската му риза падаше свободно над колана му — тя би обгърнала двамина с нормално тегло и пак щеше да виси като чувал. Той отвори задната врата.

— Госпожо Тайнс, аз съм шериф Мики Уокър от полицейското управление в Съсекс. Бихте ли излезли от колата?

— Заловихте ли го?

Уокър не отговори. Той тръгна с клатеща се походка към входа на паркинга за каравани. Уенди заситни след него. Тя зърна друг полицай, който разпитваше мъж, облечен в тениска и боксерки.

— Шериф Уокър?

Шерифът не забави ход.

— Казахте, че човекът със скиорските очила се казва Ед Грейсън?

— Да.

— И че е дошъл след вашето пристигане?

— Да.

— Забелязахте ли каква марка автомобил караше?

Тя се позамисли.

— Не я видях, не.

Уокър кимна с глава, сякаш бе очаквал този отговор. Пристигнаха при караваната. Уокър бутна защитната врата и се наведе, за да влезе. Уенди го последва. Вътре вече имаше двама униформени полицаи. Уенди погледна към мястото, където се бе строполил Дан.

Нищо.

Обърна се към Уокър.

— Вече сте преместили трупа, така ли?

Ала тя предварително знаеше отговора. По пътя не бе срещнала нито линейка, нито полицейска кола, нито погребална кола.

— Нямаше труп — отвърна той.

— Не разбирам.

— Нямаше никакъв Ед Грейсън или който и да било. Караваната е в същия вид, в който беше, когато дойдохме.

Уенди посочи към ъгъла.

— Лежеше там. Дан Мърсър. Не си измислям.

Тя се вторачи в ъгъла, където трябваше да има труп, и се замисли. О, не, не може да бъде! Пред очите й се появи онзи филмов/телевизионен кадър, който сте виждали хиляди пъти: трупът е изчезнал, действащото лице (в случая жена) казва: „Но вие трябва да ми повярвате!“, ала никой не й вярва. Уенди премести поглед към голямото ченге, за да види реакцията му. Очакваше на лицето му да се изпише недоверие, но Уокър я изненада.

— Знам, че не си измисляте — заяви той.

Тя бе готова да се впусне в дълъг спор по въпроса, но не бе необходимо. Зачака.

— Поемете дълбоко въздух — каза Уокър. — Подушвате ли нещо?

Тя подушваше.

— Барут?

— Аха. Мисля, че е отскоро. Нещо повече, на стената отсреща има дупка от куршум. Огледахме всичко. Открихме гилзата навън, в сгурията. Изглежда 38 калибър, но по-късно ще разберем повече за нея. Сега искам да огледате помещението и да ми кажете, ако видите нещо различно от преди. — Той млъкна и несръчно махна с ръка. — Освен трупа, разбира се.

Уенди тутакси съобщи:

— Килима го няма.

Уокър отново кимна с глава, сякаш вече знаеше онова, което тя му казваше.

— Какъв беше килимът?

— Оранжев и рунтав. Тъкмо върху него падна Мърсър, когато го застреляха.

— И килимът бе постлан в ъгъла? Където посочихте по-рано?

— Да.

— Нека ви покажа нещо.

Уокър заемаше доста място в тясната каравана. Те прекосиха стаята и Уокър посочи с дебелия си пръст към стената. Уенди видя дупката от куршума — малка, с гладки ръбове. Уокър се наведе към пода, където бе паднало тялото, и изхриптя.

— Виждаш ли това?

На пода бяха разпръснати малки оранжеви влакънца като пържени хапки кашкавал. Страхотно — наличието им доказваше истинността на показанията й — ала не това искаше да й покаже Уокър. Тя погледна натам, накъдето сочеше пръстът му.

Кръв.

Не много. Със сигурност не всичката, бликнала от огнестрелната рана на Дан Мърсър. В лепкавата течност се бяха уловили няколко оранжеви влакна от килима.

— Сигурно е протекла през тъканта — забеляза Уенди.

Уокър кимна с глава.

— Отвън чака свидетел, който е забелязал някакъв мъж да напъхва навит на руло килим в багажника на колата си — черна акура MDX с регистрация в Ню Джърси. Проверихме номера на името на Ед Грейсън от Феър Лон, Ню Джърси. Той има черна акура MDX.

 

 

В началото прозвуча музикалната тема. Много драматична. Ба-да-бу-ум…

Хестър Гримстийн, облечена в черна тога, отвори вратата и с походка на хищник се понесе към съдийското място. Колкото повече се приближаваше, толкова повече думкането на барабаните се засилваше. Добре познатият глас зад кадър, същият, който озвучаваше „световните“ филми преди смъртта си, изрече: „Всички да станат, станете веднага, съдът ще бъде председателстван от съдия Хестър Гримстийн“.

Силен удар на барабаните и заглавието: „Съдът на Гримстийн“.

Хестър зае мястото си.

„Стигнах до присъда.“

Женският хор, същият, който изпяваше в микрофона вълните, на които може да се хване някоя радио– или телевизионна станция, като например: „Сто и две цяло и седем десети… Ню Йо-о-о-рк“, запя: „Време за присъда…!“.

Хестър с мъка сдържа въздишката си. Вече три месеца тя записваше новото си телевизионно шоу, излизайки от рамките на старото си предаване „Крими с Кримстийн“, което се бе занимавало с „истински случаи“ — криминални казуси, в които бяха замесени знаменитости, в които ставаше дума за изчезнали бели момичета и момчета, за прелюбодеяния на политици.

Нейният „пристав“ носеше името Уако. Той бе комик в пенсия. Да, истински. Това бяха декори, а не съд, макар студиото да приличаше на истинска съдебна зала. Въпреки че не беше истински процес, Хестър наистина председателстваше нещо като съдебно заседание. Двете страни подписват споразумение за арбитраж. Продуцентите плащат, така че приставът и подсъдимият получават по сто долара на ден. Всички страни са удовлетворени.

Телевизионните риалити програми от този вид са с измислени обвинения, но онова, което повечето от тях показват, е фактът, че те си остават мъжко занимание. Да вземем например подсъдимия Реджиналд Пийп. Моля! Големия Рег, както обичаше да го наричат, уж бил взел назаем две хилядарки от подсъдимата Майли Бадоунис, по онова време негова приятелка. Големия Рег твърдеше, че парите са му били подарени, и информира съда, че „Мацките обичат да ми подаряват разни неща, какво да направя?“. Големия Рег беше на петдесет, тежеше сто и двайсет килограма барабар с шкембето си и носеше риза от мрежеста материя, която даваше простор на космите на гърдите му да излизат навън и да се къдрят като охлювчета. Не носеше сутиен, а трябваше. Косата му бе намазана с гел и стърчеше нагоре, а това му придаваше вид на злодей от най-новия анимационен филм, около врата му имаше златни ланци — много, десетина синджира. Широкото лице на Големия Рег, подчертано още повече от факта, че шоуто на Хестър бе заснето с висококачествена техника, бе нашарено с множество широки като кратери дупки — достатъчно на брой, за да затърсиш луноход по дясната му буза.

Тъжителката Майли Бадоунис бе поне две десетилетия по-млада от него и макар елитните агенции за модели да не си чупеха краката да я канят на снимки, тя си беше, ами да, хубавичка. Но така гореше от желание да има мъж до себе си, какъвто и да е той, че бе дала парите на Големия Рег, без да му задава излишни въпроси.

Големия Рег се бе развеждал два пъти, беше се разделил и с третата си жена, а днес с него бяха други две жени. И двете бяха облечени с еластични блузи с голи рамене, които започваха току от зърната на гърдите им, а нито една нямаше подходяща фигура за този вид облекло. Блузките им бяха тъй стегнати, че изтласкваха цялата им плът надолу, и то по такъв начин, че и двете приличаха на бурета.

— Вие — Хестър посочи бурето от дясната страна.

— Аз?

Не знам как, тъй като думата бе едносрична, ала по средата тя все пак успя да спука балонче от дъвката си.

— Да. Пристъпете напред. Какво правите тук?

— Ъ?

— Защо сте тук с господин Пийп?

— Ъ?

Уако, веселият пристав, запя: „Ако имах малко мозък…“ от мюзикъла „Магьосникът от Оз“. Хестър го стрелна с поглед.

— Съвсем навреме, Уако.

Уако млъкна.

Бурето отляво пристъпи напред.

— С цялото ми уважение към съда, Ваша Чест, присъстваме като приятелки на Големия Рег.

Хестър погледна към Големия Рег.

— Приятелки ли?

Големия Рег повдигна веждата си, сякаш да потвърди: „Правилно, приятелки“.

Хестър се наведе напред.

— Ще ви дам един съвет, дами. Ако този човек тук поработи сериозно, за да се образова и стане по-добър, един ден може и да се издигне до равнището на пълен несретник.

Големия Рег се обади:

— Хей, съдия!

— Спокойно, господин Пийп. — Тя не сваляше поглед от двете момичета. — Нямам представа какво сте се разбрали с него, дами, но знам едно: това не е начинът, по който можете да си отмъстите на татко. Вие двечките знаете ли какво означава думата „повлекана“?

Момичетата се смутиха.

— Ще ви помогна — продължаваше Хестър. — Вие двете сте повлекани.

Майли Бадоунис извика:

— Ха така, съдия, кажете им го в очите!

Хестър присви очи натам, откъдето идваше гласът.

— Госпожо Бадоунис, знаете ли какво е да се хвърлят камъни по стъклена къща?

— Ъ-ъ-ъ, не.

— Тогава млъкнете и слушайте. — Хестър отново се обърна към двете бурета. — Знаете ли определението за „повлекана“?

— Нещо като мръсница — обади се бурето отдясно.

— Да. И не. Мръсница е жена, която ходи с когото й падне. Докато повлекани наричат жени, които изобщо могат да докоснат мъж като Реджиналд Пийп. С една дума, госпожа Бадоунис с гордост тръгва по пътя, по който ще престане да е повлекана. И двете имате тази възможност. Моля ви да се възползвате от нея.

Нямаше да стане така. Хестър и преди се бе сблъсквала с подобни случаи. Тя се обърна към подсъдимия.

— Господин Пийп?

— Да, съдия.

— Ще споделя с вас какво ми казваше баба ми, като бях малка: „Не можеш да ходиш с две дини под една мишница“.

— Можеш, ако ги нагласиш правилно, съдия, хи-хи-хи!

Боже мой!

— Бих ви пояснила — продължаваше Хестър, — ала вие сте извън всяка класация. Бих ви нарекла плаващо водорасло, господин Пийп, но дали ще е справедливо по отношение на водораслото? Водораслите не нараняват никого, докато вие, който представлявате нещастно изключение от човешкия род, няма да оставите нищо след себе си освен празнота и разруха. О, да, и повлекани.

— Хей — Големия Рег разперва ръце с усмивка, — наранявате чувствата ми.

Да, каза си Хестър. Мъжки свят. Обърна се към пристава.

— За съжаление, госпожо Бадоунис, да си нещастно изключение от човешкия род, не е престъпление. Дали сте му пари. Нищо не доказва, че е било заем. Ако си бяхте разменили ролите — ако вие, грозникът, бяхте дали пари на привлекателна, макар и наивна млада жена — това изобщо нямаше да предизвика съдебно дирене. Намирам подсъдимия за невинен по обвинението. При това го намирам за отвратителен. Съдът се оттегля.

Големия Рег извика от радост.

— Хей, съдия, ако сте свободна…

Музикалната тема прозвуча отново, ала Хестър не й обърна внимание. Мобилният й телефон зазвъня. Щом зърна номера, откъдето идваше повикването, тя побърза да слезе от сцената, за да отговори.

— Къде си? — попита.

— Тъкмо спирам пред вкъщи — отвърна Ед Грейсън. — И както изглежда, канят се да ме арестуват.

— Отиде ли където ти бях казала? — попита Хестър.

— Отидох.

— Добре тогава. Използвай правото си на адвокат и не говори. Аз тръгвам.