Харлан Коубън
Клопка (7)

Глава 6

Марша Макуейд седеше на кушетката до Тед. Срещу тях бе седнал Франк Тремънт, детектив от Есекс, дошъл да ги запознае с резултатите от едноседмичното разследване по делото с изчезналата им дъщеря. Марша вече знаеше какво ще каже той.

Франк Тремънт носеше кафяв костюм и овехтяла вратовръзка, завързана на стегнат възел, която изглеждаше така, сякаш е била напъхана във вътрешността на малка топка, където бе прекарала последните четири месеца. Той беше на шейсет и няколко години, наближаваше пенсионна възраст и носеше онази атмосфера на видял какво ли не в живота човек, който е работил на една и съща длъжност твърде дълго време. Когато Марша разпита за него, тя подочу слухове, че Франк е превалил най-ползотворните си години и сега пребиваваше в службата по инерция в очакване на пенсия.

Ала Марша не го виждаше по този начин — Тремънт поне беше все още тук, продължаваше да ги посещава, да държи връзка с тях. Преди време с него идваха и други — федерални агенти и експерти по откриване на изчезнали хора и подбрани юристи. През последните деветдесет и осем дни броят им постепенно се стопи и накрая остана само това застаряващо ченге с ужасния костюм.

В началото Марша се опитваше да се разсейва от мислите си, като предлагаше на полицаите кафе и сладкиши. Отдавна бе престанала да го прави. Франк Тремънт седеше точно срещу тях, явно страдащите родители, в тяхната къща в покрайнините и се чудеше как да им каже, как да повтори за кой ли път, че в разследването си не са стигнали до никакъв резултат.

— Съжалявам — каза Франк Тремънт.

Както и очакваха. Знаеха репликите му наизуст.

Марша видя как Тед се облегна назад. Той вдигна лице нагоре и запремига с очи, за да пропъди сълзите си. Знаеше, че Тед е добър, дори прекрасен човек, великолепен съпруг и грижовен баща. Но беше разбрала също, че не е много издръжлив.

Марша не откъсваше очи от Тремънт.

— И сега? Какво следва? — попита тя.

— Продължаваме да търсим — отвърна той.

— Как? — поинтересува се Марша. — Имам предвид, какво още можем да направим?

Тремънт отвори уста, но не каза нищо и отново я затвори.

— Не знам, Марша.

Тед Макуейд остави сълзите да се стичат на воля по страните му.

— Не разбирам — повтори той, както много пъти преди това. — Как е възможно да не откриете нищо?

Тремънт мълчеше и чакаше.

— При цялата технология, с която разполагате, при целия напредък на науката, при наличието на интернет…

Гласът на Тед заглъхна. Той поклати глава. Наистина не разбираше. Все още. Но Марша разбираше. Така нямаше да стане. Преди изчезването на Хейли те бяха типично американско семейство, което познаваше закона (и имаше доверие в него) от филмите по телевизията, а по филмите всички случаи намираха решение. Красивите актьори откриват косъм, следи от стъпки или люспа от кожа, слагат я под микроскопа и — хоп! — отговорът е ясен. Но не така бе в действителност. Марша вече знаеше, че действителността се оповестява в новините. Ченгетата в Колорадо например все още не са намерили убиеца на малката кралица на красотата Айън Бенет Рамси. Марша помнеше заглавията, когато Елизабет Смарт, хубавичко четиринайсетгодишно момиче, една нощ бе отвлечена от собствената й спалня. Пресата подробно отрази това отвличане, светът бе приковал вниманието си в него, погледите следяха всяка стъпка на полицаите и федералните агенти, както и на всички „експерти“ криминалисти, докато те претърсваха сантиметър по сантиметър дома на Елизабет в Солт Лейк Сити и диреха истината — и въпреки всичко повече от девет месеца на никого не му бе хрумнало да провери безумния бездомник, работник в дома на семейството, който се мислеше за господ, въпреки че сестрата на Елизабет го бе видяла през същата онази нощ да се върти наоколо. Ако дадат такова нещо по телевизията в „Закон и ред“ или в „Безследно изчезнали“, зрителят ще запокити дистанционното в отсрещния край на стаята и ще изкрещи, че това „не е реалистично“. Но реалистично или не, същото ставаше и докато разследваха случая с Хейли.

Марша вече знаеше, че в реалността всеки идиот, извършил престъпление, може да се измъкне безнаказано.

В реалността никой от нас не можеше да се чувства в безопасност.

— Имате ли да ми кажете нещо ново? — опита се да ги заговори Тремънт. — Каквото и да е?

— Казахме ви всичко — отвърна Тед.

Тремънт кимна с глава; днес изражението му бе по-гузно от всякога.

— Сблъсквали сме се и с други подобни случаи, в които изчезналото момиче се появява само. Трябвало е да изпусне парата, а може и да си е имало тайно гадже.

И преди се бе опитвал да ги успокои по този начин. Франк Тремънт, както и всички останали, в това число Марша и Тед, биха искали момичето просто да е избягало от вкъщи…

— Имаше и друго момиче на същата възраст от Кънектикът — продължи Тремънт. — Хванаха я с мъжа, когото семейството й не одобряваше, и тя избяга. Върна се вкъщи след три седмици.

Тед кимна с глава и се обърна към Марша, за да намери потвърждение на надеждите си. Марша се опита да изрази повече оптимизъм, ала нямаше как да стане. Тед наведе глава, сякаш тя му се бе скарала, и се извини.

Доста е странно, каза си Марша, че единствено тя от всички наоколо виждаше нещата по-ясно. Естествено, нито един родител не иска да го мислят за толкова глупав, че да не забележи сигналите на детето си и да не разбере, че то е нещастно или разстроено до такава степен, че иска да се махне от вкъщи за цели три месеца. Полицията бе разгледала под лупа всяко нещо, което би могло да разочарова дъщеричката им: да, Хейли не успя да влезе в университета във Вирджиния, което бе нейният първи избор. Да, тя не можа да спечели конкурса за най-добро есе, нито да вземе успешно изпитите по предложената програма. Да, може би наскоро е скъсала с приятеля си. И какво от това? Случва се на всяко момиче на тази възраст.

Марша знаеше истината, беше я разбрала още от първия ден. Бе съгласна с думите на директора Зекър — нещо се бе случило с дъщеря й. Нещо лошо.

Тремънт не помръдваше от мястото си, не знаеше какво да прави.

— Франк? — повика го Марша.

Той я погледна.

— Искам да ти покажа нещо.

Тя извади фотографията с Мики Маус, която бе намерила в гардеробчето на дъщеря си, и му я подаде. Тремънт не бързаше. Държеше снимката в ръка. В стаята цареше тишина. Тя долавяше хриптящото му дишане.

— Снимката е направена три седмици преди изчезването на Хейли.

Тремънт оглеждаше фотографията с такова внимание, сякаш тя можеше да му даде обяснение за случилото се с Хейли.

— Спомням си. Семейното ви пътуване до „Дисни Уърлд“.

— Погледни лицето й, Франк.

Той я послуша и се взря в снимката.

— Нима мислиш, че момиче с такава усмивка е решило да избяга от дома си, без да каже на никого? Нима наистина вярваш, че е изчезнала по собствено желание и е проявила достатъчно хитрост, за да не използва нито мобилен телефон, нито банкомат, нито кредитните си карти?

— Не — отвърна Франк Тремънт. — Не мисля.

— Моля те, разгледай я по-подробно, Франк.

— Ще я разгледам, Марша. Обещавам.

 

 

Когато хората си мислят за второстепенните пътища в Ню Джърси, те си представят или Гардън Стейт Паркуей, по чието протежение има множество запуснати складове, тревясали гробища и овехтели къщи близнаци, или Ню Джърси Търнпайк с фабриките, димящите комини и гигантските промишлени комплекси, струпани като в кошмарна картина от нашето бъдеще, както я виждаме във филмовата поредица „Терминатор“. Никой не си представя шосе №15 в област Съсекс, пресичащо нивите, църковните общности край старото езеро, старите плевни, панаирите на младите фермери, старото баскетболно игрище.

Като следваше инструкциите на Дан Мърсър, Уенди се движеше по шосе №15, докато то се вля в шосе №206, зави надясно по покрития с чакъл път, мина покрай складовете и стигна до паркинга за каравани в Уайкъртаун. Наоколо бе тихо, пространството бе тясно и в него цареше нереална атмосфера, в която сякаш очакваш да видиш как вятърът блъска някоя ръждясала вече и празна детска люлка. Местата бяха разпределени във формата на решетка. Ред Д, линия 7 се намираше в най-отдалечения ъгъл, близо до телената ограда.

Тя слезе от колата, удивена от тишината. Не се чуваше и звук. Вятърът не гонеше бурени по мръсните пътеки. Всичко наоколо напомняше на град след голяма катастрофа — пуснали са бомбата и населението се е изпарило. Въжетата за простиране си стояха, ала по тях нямаше пране. Сгъваемите столове със скъсани платнища се търкаляха по земята. Барбекютата и плажните играчки изглеждаха така, сякаш бяха изоставени по средата на играта.

Уенди погледна мобилния си телефон. Нямаше обхват. Страхотно. Тя изкачи двете посипани със сгурия стъпала и спря пред вратата на караваната. Част от нея — разумната част, която не забравяше, че е майка, а не супергерой — й подсказваше да се върне и да не постъпва като глупачка. Трябваше да си помисли по-добре, ала внезапно вратата се отвори и на прага се появи Дан Мърсър.

Когато видя лицето му, тя направи крачка назад.

— Какво ти се е случило?

— Ела, влез — измърмори Дан Мърсър.

Носът му бе счупен, а челюстта му се бе подула. По лицето му имаше синини, но не това бе най-лошото. Най-лошото бяха следите от изгорено по ръката и лицето му във формата на кръгчета. Имаше ги по протежение на цялата му страна.

Тя посочи към тях.

— С цигара ли са те горили?

Той вдигна рамене.

— Казах им, че в караваната пушенето е забранено. Ядосаха се.

— Кой беше?

— Беше шега. Място за непушачи.

— Да, схванах.

Дан Мърсър се отърси от спомена.

— Защо не влезеш?

— А защо ти не дойдеш при мен?

— Хей, Уенди, нима не се чувстваш в безопасност в мое присъствие? Както много умно забеляза, ти не си моят тип.

— И все пак… — отвърна тя.

— Не ми се ще да изляза навън точно сега — забеляза той.

— Но аз настоявам.

— Тогава сбогом. Извинявай, че те накарах да биеш целия този път дотук за нищо.

Дан изчезна вътре и остави вратата сама да се затвори. Уенди почака за миг, за да разбере дали той не блъфира. Не блъфираше. Забравила предупредителните сигнали в главата си отпреди малко — той нямаше вид на човек, който би могъл да й навреди в състоянието, в което се намираше в момента — тя отвори вратата и влезе. Дан беше в отсрещния край на караваната.

— Косата ти — забеляза тя.

— Какво й е?

Чупливата кестенява коса, която Дан имаше преди, се бе превърнала в ужасна жълта четина, която малцина биха нарекли руса.

— Сам ли си я боядиса?

— Не, отидох при Дион, любимата ми фризьорка в града.

Тя за малко да се усмихне.

— Здравата те е нашарила.

— Знам. Сякаш съм излязъл от видеофилм от осемдесетте.

Дан се отдалечи още малко от вратата към задния край на караваната, сякаш искаше да скрие контузиите си. Уенди прекрачи прага и влезе. Вратата се затръшна зад нея. Вътре цареше полумрак. Ивиците слънчева светлина прорязваха въздуха. Подът до краката й бе покрит с изтъркан линолеум, но по-нататък бе застлана тясна мъхеста черга в оранжев цвят, която бе твърде крещяща дори за създателите на безвкусните телевизионни комедии.

Застанал в ъгъла, Дан изглеждаше дребен, прегърбен и сломен. Странно, онова, което я бе разгневило в началото, бе фактът, че тя бе опитала да пише за Дан Мърсър и „добрата му работа“ шест месеца преди да разбере за истинските му наклонности. Дан сякаш беше един от тъй рядко срещаните честни и наивни идеалисти, които желаят само доброто на околните, човек, който истински се стреми да се отличава от останалите, и колкото и да е шокиращо — който не се е възгордял от този факт.

Беше й харесал — признаваше си го. Дан бе хубав мъж с невероятна кестенява коса и тъмносини очи и имаше способността да те гледа така, сякаш си единственият човек на Земята. Притежаваше неотразим чар, имаше чувство за хумор, умееше да се шегува със себе си и тя разбираше колко привлекателен изглеждаше в очите на нещастните хлапета.

Но как можа тя, журналистката, която бе патологично скептична, да не прозре истинската му същност?

Тя дори — отново призна, макар и само пред себе си — се бе надявала да я покани да излязат. Беше почувствала първично и много силно привличане в мига, в който той й бе хвърлил мълниеносен поглед, и беше усетила, че и тя изпраща подобно послание към него.

Като си го помисли сега, тръпки я полазиха.

От мястото си в ъгъла Дан се опита да впие очи в нея по същия онзи начин, ала не се получи. Външният му вид на хубав и честен човек, който я бе заблудил в началото, вече бе компрометиран. Сега той предизвикваше нейното съжаление — и все пак дори след всичко, което бе научила за него, Уенди интуитивно усещаше, че той не може да е ужасното чудовище, извършило тези злодеяния.

Но, уви, най-вероятно тя се заблуждаваше. Чисто и просто бе завладяна от човек, който предизвиква лъжливо доверие у хората, това е. Скромността му бе способ, с който той прикриваше истинската си същност. Наречете това усещане инстинкт или женска интуиция, но колкото пъти Уенди му се бе поддала, толкова пъти бе грешила.

— Не съм го направил аз, Уенди.

Ето още едно „аз“. Стига толкова за един ден.

— Да, каза ми го и по телефона — отвърна тя. — Искаш ли да доразвиеш тезата си?

Той изглеждаше смутен, не знаеше как да продължи.

— Откакто ме арестуваха, ти ме проучваш, нали така?

— И после?

— Разговаряла си с децата, с които работех в общинския център, нали така? С колко от тях?

— Има ли значение?

— Колко бяха, Уенди?

Тя знаеше много добре накъде клони с тези си въпроси.

— Четирийсет и седем — отговори.

— Колко от тях потвърдиха, че съм злоупотребявал?

— Нула. Публично. Но получих някои анонимни оплаквания.

— Анонимни оплаквания — повтори Дан. — Имаш предвид анонимните блогове, които биха могли да бъдат написани от всекиго, дори от теб?

— Или от някое изплашено дете.

— Дори не вярваш на написаното и не си го излъчила.

— Това едва ли доказва твоята невинност, Дан.

— Странно.

— Кое му е странното?

— Мислех, че е точно обратното. Невинен до доказване на противното.

Тя се опита да не показва отегчението си. Не искаше да играе тази игра. Време беше да обърне страницата.

— Знаеш ли какво още открих, докато те проучвах?

Дан Мърсър се поотдалечи още малко, почти се свря в ъгъла.

— Какво?

— Нищо. Нямаш приятели, нямаш семейство, нямаш истински връзки. Извън бившата ти жена Джена Уилър и общинския център, ти си като призрак, сякаш не съществуваш в реалния свят.

— От малък съм сирак.

— Да, знам. Израснал си в сиропиталище в Орегон.

— И?

— Съществуват много празнини в биографията ти.

— Натопиха ме, Уенди.

— Така. И все пак се появи във въпросната къща точно навреме, права ли съм?

— Мислех си, че отивам да помогна на дете в беда.

— Какъв герой! И направо влезе вътре?

— Чина ме повика.

— Името й не е Чина, а Дебора. И е практикантка. Странно съвпадение е, че гласът й ти е прозвучал досущ като този на твоето тайнствено момиче.

— Повика ме отдалече — отвърна той. — Значи това е твоето доказателство? Фактът, че тя тъкмо е излизала от банята?

— Ясно. Помислил си, че е някакво момиче на име Чина от твоя общински център, така ли?

— Да.

— Аз, разбира се, потърсих тази Чина, Дан. Тайнственото момиче. За да проверя нещата. Накарахме те да я опишеш на нашия художник.

— Знам.

— Знаеш също така, че показахме скицата му на всички в околността, както и на служителите и на живеещите в твоя общински център. Никой не я познава, никой не я е виждал, абсолютно никой.

— Казах ти. Тя ме помоли да не казвам на никого.

— Колко удобно. А пък някой друг е използвал преносимия ти компютър в собствения ти дом, за да изпрати ужасните съобщения?

Той не отговори.

— И — тук трябва да ми помогнеш, Дан — някой е вкарал онези снимки в лаптопа ти, така ли? О, и още нещо, някой друг — вероятно имаш предвид мен, ако се доверим на адвоката ти — е подхвърлил отвратителните фотографии в собствения ти гараж.

Дан Мърсър затвори очи — беше съсипан.

— Знаеш ли какво трябва да направиш, Дан? Докато си още на свобода и докато законът не може да те докосне, трябва да потърсиш помощ. Иди на лекар.

Дан поклати глава и се усмихна едва-едва.

— Какво?

Той вдигна поглед към нея.

— От две години ловиш педофили, Уенди. Нима не знаеш?

— Какво да знам?

Гласът му дойде като шепот откъм ъгъла.

— Педофилията не се лекува.

Уенди потрепери. В същия миг вратата на караваната рязко се отвори.

Тя подскочи назад и вратата за малко да се удари в нея. Вътре се промъкна мъж със скиорски очила. В дясната си ръка държеше пистолет.

Дан повдигна ръце и отстъпи крачка назад.

— Не…

Мъжът със скиорските очила насочи оръжието си към него. Уенди се втурна назад да се скрие и тогава мъжът със скиорските очила натисна спусъка — просто така.

Нямаше нито предупреждение, нито команда към Дан да не мърда и да вдигне ръце, нищо подобно. Чу се само свистене и кратък изстрел от огнестрелно оръжие.

Дан се извъртя и падна по очи на пода.

Уенди изпищя. Тя се притаи зад стария диван, сякаш той можеше да я защити. Изпод дивана тя виждаше проснатия на пода Дан. Той не помръдваше. До главата му се появи локва кръв, която попиваше в килима. Стрелецът прекоси помещението. Не бързаше. Движенията му бяха небрежни. Сякаш бе излязъл на разходка в парка. Спря се до Дан. Насочи пистолета към главата му.

И в същия миг Уенди забеляза часовника.

Часовникът му беше „Таймекс“ с еластична каишка. Същият като часовника, който носеше баща й. Времето замря за няколко секунди. Ръстът, сега Уенди видя добре, бе същият. И теглото. А като добави и часовника…

Беше Ед Грейсън.

Той стреля още два пъти в главата на Дан, гърмежите прозвучаха глухо. Тялото на Дан подскочи. Обзе я паника. Помъчи се да я овладее. Ясна мисъл. Ето от какво се нуждаеше в момента.

Имаше две възможности.

Първата — да поговори с Грейсън. Да го убеди, че е на негова страна.

Втората — да си плюе на петите. Да избяга през вратата и да отиде до автомобила си, да се махне оттук.

Но и при двата варианта изникваха проблеми. Да вземем първия: щеше ли да й повярва Грейсън? Само преди няколко часа тя го бе отпратила, всъщност беше го излъгала и ето че сега той я бе засякъл на тайна среща с Дан Мърсър, човека, когото току-що тя го бе видяла хладнокръвно да застрелва…

Първата възможност не й изглеждаше много добра, което означаваше…

Тя хукна към отворената врата.

— Уенди!

Наведена, тя по-скоро се препъваше, отколкото тичаше.

— Чакай!

Никакъв шанс, помисли си тя. Търкулна се навън под слънчевите лъчи. Не спирай, повтаряше си тя. Продължавай напред.

— Помощ! — изпищя Уенди.

Никакъв отклик. Наоколо продължаваше да е все тъй пусто.

Ед Грейсън изхвърча след нея през отворената врата. Пистолетът бе в ръката му. Уенди продължаваше да тича. Другите каравани бяха далече.

— Помощ!

Изстрели.

Единственото място, където можеше да се скрие, бе зад собствената й кола. Уенди се насочи натам. Още една поредица от изстрели. Тя се шмугна зад автомобила като зад щит. Не бе заключила вратата.

Дали да рискува?

Нима имаше избор? Нима можеше да го чака да заобиколи и да дойде да я застреля?

Бръкна в джоба си и измъкна дистанционното на автомобила. Отвори вратата. Дори нещо повече — когато Чарли взе шофьорска книжка, той бе настоял да си купят от дистанционните, които включват и двигателя, за да могат да затоплят колата от кухнята в мразовитите утрини. Тя, разбира се, се бе възпротивила на тази глезотия, бе измърморила, че синът й не е пеленаче, че да не може да издържи на студа няколко минути. Но сега й се щеше да го разцелува.

Моторът заработи.

Уенди отвори вратата до шофьорското място и, навела глава, влезе вътре. Погледна навън. Пистолетът бе насочен право в колата. Тя се сви.

Още изстрели.

Почака да чуе шум от строшено стъкло. Нищо. Нямаше време за това сега. Легнала на една страна, тя включи на скорост. Колата тръгна. С лявата си ръка тя натисна педала на газта и тръгна на сляпо. Надяваше се от все сърце, че няма да се блъсне в нещо.

Изминаха десет секунди. Докъде ли бе стигнала?

Бе изминала достатъчно разстояние, така мислеше.

Уенди се надигна и седна на седалката. Лицето на Грейсън със скиорските очила се отразяваше в огледалото й за обратно виждане — той тичаше след нея, размахал пистолета.

Тя рязко натисна газта, главата й се отгласна назад от скоростта и продължи да кара, докато Грейсън изчезна от огледалото. Грабна мобилния си телефон. Все още нямаше обхват. Набра 911, натисна бутона и за беда чу сигнала за неуспешно набиране. Измина още няколко километра. Все още нямаше покритие. Тръгна обратно към шосе №206 и опита отново. Нищо.

След още няколко километра повикването стигна до местоназначението си.

— Какъв е спешният случай? — обади се един глас.

— Трябва да съобщя за стрелба.