Харлан Коубън
Клопка (6)

Глава 5

Щом се събуди, Уенди чукна с пръст по панини тостера, което бе изчанченото название на „уред за правене на сандвичи с препечени филийки“ или „грил на Джордж Форман“. Той много бързо бе станал най-важният уред в къщата, защото можеше да се каже, че двамата с Чарли се хранеха почти единствено с панини сандвичи. Тя постави бекон и сирене между филийките от пълнозърнест хляб, който бе купила от „Хлебарницата на Джо“, и ги похлупи с нагорещената горна плоча.

Както всяка сутрин и днес Чарли затрополи надолу по стълбите, сякаш беше току-що подкован свръхнатоварен кон. Той не седна, а се сгромоляса на стола до масата и лапна сандвича си на една хапка.

— Кога тръгваш за работа? — попита я Чарли.

— Вчера ме уволниха.

— Да бе. Забравих.

Егоизмът на пуберите. Понякога, като например сега, той не изглеждаше симпатичен.

— Можеш ли да ме хвърлиш до даскалото? — попита Чарли.

— Разбира се.

Сутрешният трафик покрай гимназията в Касълтън, където родителите на път за работа оставяха децата си на училище, бе адски претоварен. Имаше дни, в които Уенди пощуряваше, но друг път утринното пътуване й даваше възможност да пообщува със сина си, да разбере какво мисли — той, разбира се, не споделяше мислите си открито, но вслушвайки се внимателно в думите му, тя можеше да схване същността им. Ала днес Чарли бе навел глава и пишеше някакъв текст. По време на пътуването не каза и дума, а пръстите му се движеха бързо по дребните буквички на мобилния телефон.

Щом автомобилът спря, Чарли се изтърколи през вратата навън, като продължаваше да набира текста.

Уенди викна след него:

— Благодаря ти, мамо!

— О, извинявай.

Уенди се върна на пътя и видя колата, паркирана пред нейната улица. Забави ход и влезе в алеята, като държеше мобилния си телефон наблизо. Не очакваше неприятности, но знае ли човек? Набра 911 и без да отдалечава пръста си от бутона „изпрати“, се измъкна от автомобила.

Той клекна до задната броня.

— Гумата е спаднала — каза.

— Какво обичате, господин Грейсън?

Ед Грейсън, бащата на една от жертвите, се изправи, избърса ръцете си и примижа на слънцето.

— Днес ходих в телевизионното ви студио. Казаха ми, че са ви уволнили.

Тя мълчеше.

— Предполагам, че е заради съдийското решение.

— Какво мога да направя за вас, господин Грейсън?

— Искам да ви се извиня за думите си след вчерашното заседание.

— Оценявам го — отвърна тя.

— Ако разполагате със свободна минута — продължи Ед Грейсън, — наистина мисля, че трябва да поговорим.

 

 

Когато двамата влязоха и Ед Грейсън отклони предложението й да му налее нещо за пиене, Уенди седна до кухненската маса и зачака. Известно време Грейсън крачеше из стаята, после внезапно придърпа един стол непосредствено до нейния и седна на по-малко от метър от нея.

— Първо — захвана той, — искам да се извиня още веднъж.

— Няма нужда. Разбирам как се чувствате.

— Наистина ли?

Тя не отговори.

— Синът ми се казва И Джей. Както виждате, Ед Джуниър. Беше весело хлапе. Обичаше да спортува. Любимият му спорт беше хокей. Докато аз не знам нищо за тази игра. Като малък играех баскетбол. Но съпругата ми Маги е родена в Квебек. Цялото й семейство играят хокей. В кръвта им е. Така че и аз я заобичах. Заради сина ми. А сега, е, сега вече И Джей не се интересува от спорт. Когато го заведа на хокейното игрище, свива се в себе си. Предпочита да си стои у дома.

Той млъкна и погледна встрани.

Уенди каза:

— Съжалявам.

Мълчание.

Уенди се опита да смени темата:

— За какво говорехте с Флеър Хикъри?

— Не са виждали клиента му повече от две седмици — отвърна той.

— Е, и?

— Опитах се да разбера къде може да е. Но господин Хикъри не ми каза.

— Нима това ви учудва?

— Всъщност не.

Отново мълчание.

— И с какво мога да ви помогна, господин Грейсън?

Грейсън започна да си играе с часовника си — „Таймекс“ с плетена верижка. Навремето баща й носеше същия. Когато го сваляше, той неизменно оставяше червена следа на китката му. Странно, че толкова години след смъртта му тя все още си го спомняше.

— Цяла година дебнете педофили за телевизионното си предаване — каза Грейсън. — Защо?

— Как защо?

— Защо точно педофили?

— Има ли някаква разлика?

Той се помъчи да се усмихне, ала не се получи.

— Интересно ми е да знам — отвърна той.

— Заради високия рейтинг, предполагам.

— Да, очевидно. Но има и нещо друго, не съм ли прав?

— Господин Грейсън…

— Ед — рече той.

— Нека си останем на господин Грейсън. Бих искала да се изразите по-ясно.

— Известно ми е какво е станало със съпруга ви.

Изрече го просто така. Уенди усети болката в душата си, не каза нищо.

— Излезе на свобода, нали знаеш? Ариана Насброу.

Като чу името, изречено на глас, тя запремига.

— Знам.

— Мислиш ли, че вече е излекувана?

Уенди си спомни за писмата и как стомахът й се преобръщаше, щом ги зърне.

— Може би — каза Грейсън. — Познавам хора, които на този етап са го преодолели. Но това всъщност няма никакво значение за теб, нали, Уенди?

— Не ви засяга.

— Така е. Но Дан Мърсър го засяга. Имаш син, нали така?

— И това не ви засяга.

— Хората като Дан — продължи той — не могат да се лекуват. В това поне сме сигурни. — Той се приближи още малко до нея и наклони глава на една страна. — Нима не е част от това?

— Част от кое?

— Причината, поради която ти харесва да преследваш педофили. Алкохолиците например могат да престанат да пият. Докато с педофилите нещата са по-прости — при тях няма никакъв шанс за изкупление и прошка.

— Направете ми услуга, господин Грейсън. Не се опитвайте да ми правите психоанализа. Не знаете нищо за мен.

— Така е — кимна с глава той.

— Занимавайте се със собствените си проблеми.

— Много е просто. Ако не спрем Дан Мърсър, той ще нарани друго дете. Факт. И двамата го знаем.

— Може би трябва да се обърнете към съдията.

— Тя вече не може да ми помогне.

— А аз мога, така ли?

— Ти си журналистка. При това добра.

— Уволнена.

— Още една причина да го направиш.

— Да направя какво?

Ед Грейсън се наведе напред.

— Помогни ми да го намеря, Уенди.

— За да го убиете ли?

— Той няма да спре.

— Така твърдите вие.

— Но?

— Но аз не желая да участвам в плановете ви за отмъщение.

— Мислиш, че става въпрос за отмъщение?

Уенди сви рамене.

— Не е въпрос на отмъщение — изрече с тих глас Грейсън. — Всъщност тъкмо обратното е.

— Не разбирам.

— Решението ми е добре изчислено. От практическа гледна точка. Говоря за това — да му се отнемат възможностите. Искам да съм сигурен, че Дан Мърсър няма да нарани никого повече.

— Като го убиете ли?

— Да знаеш друг начин? Не става дума за кръвожадност, нито за насилие. Всички ние сме човешки същества, но ако ти направиш нещо подобно — ако генетично или емоционално си толкова объркана, че на всяка цена трябва да нараниш някое дете — е, тогава най-хуманното нещо, което трябва да направят, е да те убият.

— Сигурно е хубаво да си едновременно и съдия, и съд.

Ед Грейсън сякаш се поразвесели от забележката й.

— Вчера съдия Хауърд направи ли правилния избор?

— Не.

— Е, кой освен нас, които сме вътре в нещата, би решил най-добре?

Тя се замисли над казаното.

— Вчера, след съдебното заседание — защо казахте, че съм излъгала?

— Защото излъга. Не си се тревожила, че Мърсър може да се самоубие. Влязла си, защото си се опасявала, че той може да унищожи уликите.

Мълчание.

Ед Ерейсън стана, прекоси кухнята и се спря пред мивката.

— Имаш ли нещо против да си налея вода?

— Заповядай. Чашите са вляво.

Той се взе чаша от шкафа и завъртя крана.

— Имам един приятел — захвана Грейсън, загледан във водата, която пълнеше чашата му. — Добър човек, работи като адвокат, при това доста успешен. Преди няколко години той ми заяви, че е голям поддръжник на войната в Ирак. Аргументира се, като каза, че иракчаните заслужават да бъдат свободни. Аз му отвърнах: „Имаш син, нали?“. Той потвърди и каза, че синът му е студент в Уейк Форест. Попитах го: „Кажи ми честно, би ли жертвал живота на сина си за тази война?“. Зададох му въпрос, за да се замисли по-дълбоко. Все едно господ идва и му казва: „Е, да се спазарим. САЩ печелят войната в Ирак, каквото и да означава това, но в замяна синът ти е прострелян в главата и умира. Само той. Никой друг. Останалите се връщат по домовете си живи и здрави, но твоят син загива“. Попитах приятеля си: „Ще се спазарим ли?“.

Ед Грейсън се обърна и отпи голяма глътка вода.

— Какво ви отговори? — попита тя.

— А какво би отговорила ти, Уенди?

— Аз не съм приятелят ви адвокат, който подкрепя войната.

— Какъв удобен отговор — усмихна се Грейсън. — Честно казано, в подобни мигове на искреност никой от нас не би се спазарил по този начин, прав ли съм? Никой от нас не би рискувал живота на детето си.

— Хората изпращат синовете си на война всеки ден.

— Да, така е, на война можеш да ги изпратиш, но не и на смърт. Има разлика, макар и такава, която включва голяма доза себеотрицание. Може да ти се доще да хвърлиш зарове, да играеш ези-тура, защото всъщност не вярваш, че тъкмо твоето дете ще загине. Различно е. Но в случая нямаш избора, за който говоря.

Той я погледна.

— Аплодисменти ли чакате? — попита го тя.

— Не си ли съгласна с мен?

— Хипотетичните ви съждения омаловажават саможертвата — отвърна Уенди. — Това е глупаво.

— Добре де, може би не е съвсем честно, признавам. Но за нас, Уенди, точно в този момент, има едно съвсем истинско нещо. Дан няма отново да нарани моето дете, а твоят син е твърде голям за него. Но нима ще оставиш всичко да отмине ей така само защото твоето дете е в безопасност? Нима това ни дава право, на теб, пък и на мен, да си измием ръцете?

Тя не отговори.

Ед Грейсън стана от мястото си.

— Ти не си способна да мислиш по този начин, Уенди.

— Не съм бдителна чак дотам, господин Грейсън.

— Не става въпрос за това.

— Но звучи така.

— Тогава си помисли за нещо друго. — Грейсън се вторачи в нея, за да се увери, че и тя го гледа и внимава в думите му. — Ако имаше възможност да върнеш времето назад и да откриеш тази Ариана Насброу…

— Престанете! — прекъсна го тя.

— Ако имаше възможност да се върнеш при първото й каране под влияние на алкохола, или при второто, при третото…

— Млъкнете веднага!

Ед Грейсън кимна доволно, сякаш бе пуснал кръв на жертвата си.

— Мисля, че е време да тръгвам.

Той излезе от кухнята и се отправи към външната врата.

— Помисли си. Само за това те моля. Двамата сме от една и съща страна на барикадата, Уенди. Мисля, че го знаеш.

 

 

Ариана Насброу.

Когато Грейсън си тръгна, Уенди се помъчи да забрави за идиотското писмо в кошчето за боклук.

Тя щракна няколко пъти на айпода си, после затвори очи и се опита да се отпусне на музиката. Пусна си спокойния саундтрак, онзи, на който Трайвинг Айвъри пее „Ангелите на Луната“, а Уилям Фицсимънс изпълнява „Моля те, прости ми“ и Дейвид Бъркли свири „Високи токчета и прочее“. Не й олекна от тези песни, в които се пееше само за прошка. Тя смени посоката, преоблече се в работни дрехи и си пусна всичко — от детските песнички като „Да плачеш със сълзи от страх“ до рок бандата „Холд Стеди“, които засвириха „Освободи се“ на Еминем.

Но не се получаваше. Думите на Ед Грейсън продължаваха да звучат в ушите й…

„Ако можеше да върнеш времето назад и да намериш Ариана Насброу…“

Щеше да го направи. Без каквито и да е уговорки. Уенди щеше да се върне назад във времето, да проследи кучката, да й откъсне главата и да танцува около гърчещия й се труп.

Приятно й бе да си го мисли, но…

Уенди провери електронната си поща. Както бе обещал, Дан Мърсър й бе съобщил мястото на срещата, уговорена за два следобед: адресът бе в Уайкъртаун, Ню Джърси. Това място й беше напълно непознато. Получи наставления от „Гугъл“. Пътят дотам бе един час. Чудесно. Имаше на разположение почти четири часа.

Взе душ и се облече. Писмото. Проклетото писмо. Изтича по стълбите надолу, разрови се из боклука и намери чисто белия плик. Погледът й пробяга по изписаните на ръка букви, сякаш почеркът можеше да й подскаже нещо. Но уви. Кухненският нож й послужи като нож за отваряне на писма. Уенди издърпа два листа разчертана на редове хартия, чисто бели, от същите, на които бе писала в училище като дете.

Както си стоеше права до мивката, Уенди прочете писмото на Ариана Насброу — всяка скапана думичка в него. Не се изненада, не научи нищо ново — тя не пишеше нищо кой знае колко интересно, а само известните от самото начало глупости за себе си. Клишета, лигави емоции, изтъркани извинения… в писмото имаше от всичко. Всяка дума се забиваше болезнено в сърцето й. Ариана Насброу говореше за „същността на собствения ми образ“, за „поправяне на станалото“ за „търсене на средства“ и „достигане до дъното“. Покъртително. Дори й бе стигнал кураж да спомене за „неправдите в моя живот и как се научих да прощавам“, за „чудото да прощаваш“ и колко голямо било желанието й да предаде това „чудо и на другите, като например на теб и Чарли“.

Като видя името на сина си, изписано от ръката на тази жена, в душата на Уенди се надигна ярост, каквато никога досега не бе усещала.

„Аз ще си остана алкохоличка завинаги“ — заявяваше Адриана Насброу към края на своята филипика. Още едно „аз“. „Аз“ ще, „аз“ съм, „аз“ искам. Писмото бе пълно с това местоимение.

Аз, аз, аз.

„Аз вече знам, че съм несъвършено създание, заслужаващо прошка.“

На Уенди й се додрайфа.

Спря се на последния ред на писмото:

Това е третото ми писмо до теб. Моля те, отговори ми, за да започне възстановяването. Бог да те благослови.

Боже мой, помисли си Уенди, ще ти отговоря. Още в този шибан момент.

Грабна ключовете си и хукна към автомобила. Вкара адреса в своя GPS и се отправи към дома за рехабилитация, в който се намираше Ариана Насброу.

Рехабилитационният център бе разположен в Ню Брънсуик, на един час път оттук, ала Уенди натисна педала на газта и взе разстоянието за по-малко от четирийсет и пет минути. Остави колата на паркинга и се втурна вътре през парадния вход. Каза името си на служителката в приемната и заяви, че иска да се срещне с Ариана Насброу. Служителката я помоли да седне. Уенди отвърна, че предпочита да остане права — „Благодаря все пак“.

След няколко минути се появи и Ариана Насброу. Уенди не я бе виждала от седем години, от процеса за убийство. Тогава Ариана бе изплашена, предизвикваше съжаление с отпуснатите си рамене, с кафявата си, подобна на миша козина коса и с погледа си, който говореше, че очаква всеки миг някой да я зашлеви по лицето.

Тази жена тук, излязлата от затвора Ариана Насброу, бе различна. Косата й беше къса и бяла. Стоеше изправена и неподвижна и гледаше Уенди право в очите. Протегна ръка и каза:

— Благодаря, че дойде, Уенди.

Уенди не пое протегнатата ръка.

— Не дойдох заради теб.

Ариана се помъчи да се усмихне.

— Искаш ли да се поразходим?

— Не, Ариана, нямам желание да се разхождам. В писмото си пишеш — не прочетох първите две, но предполагам, че и там си намекнала за същото — питаш ме как би могла да поправиш станалото.

— Така е.

— Дойдох, за да ти кажа следното: не ме въвличай в твоите глупости с „Анонимните алкохолици“. Не ме интересуват. Нямам желание да ти простя, така че можеш да се лекуваш, да се възстановяваш или както там го наричаш, по дяволите. Не ме интересува дали ще се оправиш. Не за първи път опитваш с АА, нали?

— Така е — отвърна Ариана с високо вдигната глава. — Не ми е за първи път.

— На два пъти си влизала в групата, преди да убиеш съпруга ми, права ли съм?

— Права си — съгласи се тя с твърде спокоен тон на гласа.

— Стигала ли си до осма степен и преди?

— Да. Но сега е различно, защото…

Уенди вдигна ръка и я прекъсна.

— Не ми пука. Фактът, че този път ще е различно, не означава нищо за мен. Не ми пука нито за теб, нито за лечението ти и осмата ти степен, но ако наистина искаш да поправиш станалото, предлагам ти да излезеш, да се изправиш до бордюра, а аз да те блъсна под колелата на първия преминаващ по улицата автобус. Звучи жестоко, нали? Но ако го беше направила предишния път, когато достигна до осма степен — ако вместо да ти простят, потърпевшите, на които също си изпращала подобни глупави писма, те бяха посъветвали да го сториш — може би, казвам — може би, ти щеше да ги послушаш и сега моят Джон щеше да е жив, а мъртвата да си ти. Аз щях да имам съпруг, а Чарли щеше да има баща. Ето кое е важно. Не ти. Не твоята компания от трезвеници в „Анонимните алкохолици“. Не твоето пътуване до царството на трезвеността. Така че, ако наистина искаш да поправиш стореното, Ариана, като начало престани да поставяш себе си на първо място. Излекувана ли си — но истински, сигурна ли си сто процента, че никога повече няма да вкусиш алкохол?

— Никой не може да се излекува сто процента — отвърна Ариана.

— Тогава престани да говориш тези глупости за АА. Не знаем какво ни готви бъдещето, така ли е? Ето как ще поправиш стореното. Престани да пишеш писма, престани да разказваш за себе си като член на някаква група, просто престани. Вместо това направи единственото, което ще гарантира, че няма да убиеш бащата на някое друго дете: почакай да се зададе някой автобус и излез на улицата пред него. Остави мен и сина ми на мира, по дяволите! Ние никога няма да ти простим. Никога! Що за чудовищен егоизъм проявяваш, като очакваш прошка — от нас, пък и от останалите?

И като изрече това, Уенди се обърна, тръгна към автомобила си, качи се в него и запали двигателя.

Беше свършила с Ариана Насброу. Дойде време да се срещне с Дан Мърсър.