Харлан Коубън
Клопка (36)

Глава 35

И така, тя вече знаеше.

Уенди набра номера на Фил. Отново нямаше отговор. Опита на домашния телефон. Нищо. На връщане от офиса на Уин тя се отби в къщата му в Енгълууд. Нямаше никой. Отиде в „Старбъкс“. Клубът на бащите беше изчезнал.

Помисли си да се обади на Уокър или може би на Франк Тремънт. Нали тъкмо той се занимаваше с изчезването на Хейли Макуейд? Имаше голяма вероятност Дан Мърсър да не е убил Хейли. Хрумна й, че може би вече знаеше и кой я е убил, ала това бе все още в сферата на догадките.

След като Ридли Бари си тръгна, Уенди разказа всичко на Уин. Имаше две причини да го направи. Първата беше, че тя искаше да чуе мнението на непредубеден, интелигентен човек. Уин бе тъкмо такъв. Но освен това искаше още някой да знае онова, което знаеше тя, за всеки случай — като гаранция за съхранението и на информацията, и на собствената й безопасност.

Когато тя свърши, Уин отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Извади няколко пистолета и й подаде единия. Тя отказа да го вземе.

Чарли и Попе все още ги нямаше. В къщата цареше тишина. Помисли си как идната година, когато Чарли отиде в колеж, къщата ще бъде все тъй тиха. Нямаше да й е добре да остане съвсем самичка в големия дом. Може би е време да помисли за преместване в по-малко жилище?

Гърлото й пресъхна. Изпи пълна чаша с вода на един дъх и отново я напълни. Качи се на горния етаж, седна и включи компютъра. Можеше веднага да започне да проверява теорията си. Влезе в „Гугъл“. Ето реда, в който са станали скандалите: Стийв Мишано, Фарли Паркс, Дан Мърсър, Фил Търнбол.

Сега вече смисълът й беше ясен.

После написа своето име, прочете написаното за „неуместното й сексуално поведение“ и поклати глава. Доплака й се, но тя не страдаше за себе си, а за тях.

Нима всичко бе започнало от една игра?

Би трябвало да е изплашена, ала не беше. Това само доказваше още веднъж онова, което вече й бе известно. Обърна се. На вратата стоеше Фил Търнбол.

— И други знаят — каза тя.

Фил се усмихна. Лицето му излъчваше сиянието на човек, който е пил твърде много.

— Мислиш, че искам да те нараня ли?

— Не ме ли нарани вече?

— Предполагам. Но не затова съм тук.

— Как влезе?

— Гаражът беше отворен.

Чарли с неговото проклето колело! Тя нямаше представа как трябва да реагира в подобен момент. Би могла да прояви хитрост, да използва мобилния си телефон, да набере 911 или нещо такова. Би могла да се опита да изпрати имейл, някакъв сигнал за опасност.

— Не се бой — каза той.

— Тогава ще имаш ли нещо против да позвъня на свой приятел?

— По-добре недей.

— А ако настоявам?

Фил извади пистолет.

— Нямам никакво намерение да те наранявам.

Уенди замръзна на място. Когато насочат оръжие срещу теб, ти не виждаш нищо друго освен него. Тя преглътна, помъчи се да прояви кураж.

— Хей, Фил?

— Какво?

— Нищо не доказва по-добре липсата на намерение да нараниш някого, отколкото насочения към него пистолет.

— Трябва да поговорим — каза Фил. — Но не знам откъде да започна.

— Защо не започнеш от момента, в който заби с ритник разтрошените парчета от огледало в окото на Криста Стокуел?

— Свършила си си добре работата, нали, Уенди?

Тя не каза нищо.

— Макар че имаш право. Оттам започна всичко. — Той въздъхна. Бе отпуснал ръката си с пистолета надолу, до бедрото си. — Знаеш цялата история, нали така? Бях се скрил и тогава Криста Стокуел изпищя. Хукнах към вратата, но тя ме спъна и ме улови за крака. Нямах намерение да я нараня. Просто се опитвах да се измъкна и изпаднах в паника.

— Бил си в къщата на декана заради играта, така ли?

— Всички бяхме там.

— Но ти си поел вината върху себе си.

За миг Фил извърна очи, обърка се. Тя си помисли да избяга. Той бе свалил оръжието. Това може да е нейният шанс. Ала не се помръдна. Остана да седи на мястото си, докато той най-после каза:

— Да, така беше.

— Защо?

— Тогава ми се струваше, че е най-правилно да постъпя така. Разбираш ли, при влизането си в онзи колеж аз имах предимство пред всички тях. Богатство, известна фамилия, бях завършил подготвително училище. Другите се бореха със зъби и нокти. Така реших. Те ми бяха приятели. Освен това и бездруго щях да загазя, защо да пострадат и те?

— Възхитително — рече Уенди.

— Аз, разбира се, не знаех в колко голяма беда съм попаднал. В къщата беше тъмно. Помислих, че Криста пищи от страх. Когато си признах вината, нямах представа, че е пострадала толкова лошо. — Той обърна главата си надясно. — Ще ми се да мисля, че ако знаех, пак щях да постъпя по същия начин. Че щях да поема целия удар. Но не съм съвсем сигурен.

Тя се опита да съсредоточи погледа си върху компютъра, да види дали не може да натисне някой клавиш, за да потърси помощ.

— И какво стана после?

— Но нали вече знаеш?

— Изключили са те.

— Да.

— А родителите ти платили на Криста Стокуел, за да си мълчи.

— Родителите ми бяха потресени. Но може би, не съм сигурен, но може би съм знаел, че така ще бъде. Платиха дълга ми и ми казаха да се махам. Прехвърлиха целия семеен бизнес на брат ми. Аз останах без нищо. Но може би така бе най-добре.

— Чувствал си се свободен — забеляза Уенди.

— Така беше.

— Вече не си се различавал от съквартирантите си. От момчетата, на които си се възхищавал.

Той се усмихна.

— Правилно. Така че също като тях аз започнах да се боря със зъби и нокти. Отказах каквато и да е подкрепа. Започнах работа в „Бари Брадърс“. Съставих списък на клиентите, работех здравата за благоденствието на всички. Ожених се за Шери, възхитителна жена, откъдето и да я погледнеш. Направихме семейство. Красиви деца, хубава къща. И всичко само с моите две ръце. Никакво покровителство, никаква помощ…

Гласът му заглъхна. Той се усмихна.

— Какво?

— Ти, Уенди.

— Какво за мен?

— Ето ни тук, само ние двамата. Аз имам пистолет. Разказвам ти всичко за нечестивите си дела. Ти ми задаваш въпроси, за да печелиш време, с надеждата, че полицията ще пристигне за нула време.

Тя не каза нищо.

— Но аз не съм дошъл заради себе си, Уенди. Дошъл съм заради теб.

Тя го погледна в лицето и внезапно, въпреки пистолета в ръката му, въпреки напрегнатата ситуация, тя вече не се страхуваше.

— Как така? — попита.

— Ще видиш.

— По-скоро ще…

— Искаш отговори на въпросите си, нали така?

— Мисля, че да.

— Докъде бях стигнал?

— Женитба, работа, никакви протекции.

— Да, благодаря. Каза ми, че си се запознала с Ридли Бари?

— Да.

— Симпатичен старец, нали? Много очарователен. Прави впечатление на честен човек. И е такъв. И аз бях честен. — Той погледна надолу към пистолета в ръката си, сякаш едва сега го виждаше. — Човек не започва живота си като крадец. Обзалагам се, че дори Бърни Мадоф не го е започнал така. Правиш всичко за своите клиенти. Но светът е безмилостен. Понякога сделката е несполучлива. Губиш пари. Но знаеш, че рано или късно ще си ги върнеш. Така че преместваш други пари в тези сметки. Само за един ден, най-много за седмица. Щом оправиш следващата сделка, ще попълниш празнотите. Това не е кражба. Накрая и клиентите ти ще спечелят. Започваш така, после прекрачваш границата, но нищо не може да се направи. Ако си признаеш, ще си свършил — фалит. Или те уволняват, или те хвърлят в затвора. Имаш ли избор? И продължаваш да вземаш назаем от Питър, за да платиш на Пол, с надеждата, че нещо ще прищракне, някой номер ще проработи и ти ще изплуваш на повърхността.

— И в резултат — каза Уенди — крадеш от клиентите си, така ли?

— Да.

— Увеличил си заплатата си?

— Трябваше да поддържам приличен стандарт.

— Да — отвърна Уенди. — Разбирам.

Фил се усмихна.

— Ти, разбира се, имаш право. Просто се опитвам да ти очертая рамката, независимо дали ще ме оправдаеш, или не. Ридли каза ли ти защо са започнали да ме наблюдават?

Тя кимна с глава.

— Излъгал си в автобиографията си.

— Така е. Онази нощ в къщата на декана — споменът за нея се върна и продължи да ме измъчва. Внезапно целият ми свят започна да се разпада заради нещо, станало толкова отдавна. Не можеш да си представиш как се чувствах. Бях поел вината на момчетата, макар да не бях чак толкова виновен, но сега, след толкова много години, продължавах да страдам.

— Какво искаш да кажеш с това, че не си бил чак толкова виновен?

— Това, което казвам.

— Но ти си бил там. Ритнал си Криста Стокуел в лицето.

— Но не аз причиних трагедията. Тя не ти ли каза за пепелника?

— Да. Ти си го хвърлил.

— Тя ли го твърди?

Уенди се замисли. Бе останала с това впечатление, но дали Криста Стокуел наистина й бе казала, че е бил той?

— Не бях аз — заяви Фил. — Някой друг хвърли пепелника. И тъкмо той строши огледалото.

— Не знаеш ли кой беше?

Той поклати глава.

— Всички, които присъстваха онази нощ в къщата, отрекоха. Това имах предвид преди малко, като говорех за вината. А сега пак съм на нулата. Когато родителите ми научиха, че са ме уволнили — е, това бе последният удар. Лишиха ме от всякаква собственост. Шери и децата започнаха да ме гледат по друг начин. Бях съсипан. Бях ударил дъното и всичко това заради проклетата игра. Обърнах се за помощ към старите си съквартиранти. Фарли и Стийв ми бяха благодарни, задето бях поел тяхната вина, но казаха, че не виждат какво биха могли да направят за мен. Тогава се замислих. Нямах намерение отново да поема удара сам. Ако бяхме разпределили товара между петимата, щеше да ни е по-леко. Нямаше да остана съвсем сам. Училищните власти нямаше да са толкова строги към мен. Гледам ги, моите стари приятели, които няма да ми помогнат, които се чувстват страхотно, които са добре материално и жънат успехи…

— И така — каза Уенди, — ти реши да повлечеш и тях след себе си.

— Нима ме укоряваш? Единствен аз платих за станалото, а сега съм свършен за тях. Край. Не съм заслужил да бъда спасен. Казаха, че семейството ми било богато. Да съм помолел тях за помощ.

Фил не е могъл да се разграничи от семейството си, помисли си Уенди, — от богатството, от положението му в обществото. Може да е искал да е като приятелите си, ала всъщност той никога не е бил един от тях в очите им — щом попаднеше в беда, околните не го третираха като беден, както никой не третираше и тях като богати.

— Научил си се да продаваш онлайн от Клуба на бащите — каза тя.

— Да.

— Това би трябвало да ми подскаже нещо. Ето защо отново погледнах в интернет. Фарли е съсипан. Стийв е съсипан. Аз съм съсипана. За Дан и бездруго имаше доста материали. Но ти, Фил. За твоите злоупотреби няма и ред онлайн. Защо? Ако някой е искал да навреди на всички ви, защо е замълчал за кражбата ти от компанията? Всъщност за нея никой нищо не знае. Казал си на клуба, че са те натопили. Едва когато моят приятел Уин ме уведоми, че всъщност си бил изхвърлен от работа, задето си откраднал два милиона долара, ти внезапно се разприказва за станалото. А щом научи, че съм ходила в „Принстън“, призна на приятелите си, че си бил изключен от колежа.

— Всичко това е истина — отвърна Фил.

— Да се върнем на капаните, които си заложил. Първо намираш някакво момиче, което да се представи за Чина, непълнолетното момиче в случая с Дан и проститутката в случая с Фарли.

— Правилно.

— Къде я намери?

— Най-обикновена проститутка, която наех и за двете роли. Не беше толкова сложно. Колкото до Стийв Мишано, е, нима е трудно да подхвърлиш наркотици в багажника на нечий автомобил и да накараш полицията да го обискира? А Дан…

— Ти ме използва — заяви Уенди.

— Нищо лично. Една вечер видях твоето шоу по телевизията и си казах: „Леле! Ето един прост начин да съсипеш някого“.

— Как го направи?

— Че кое му е трудното, Уенди? Написах първия имейл от името на Ашли, тринайсетгодишно момиче, което разговаря онлайн с връстниците си. Представих се за Дан. Посетих го и скрих фотографиите и лаптопа в дома му. Наетата от мен проститутка се престори на момиче на име Чина, което има много проблеми. Когато ти ми каза, докато играех ролята на „педофила Дан“ — и той изписа с две ръце кавички във въздуха, — да дойда на определеното място в определения час, Чина просто помоли Дан да се видят на същото място и по същото време. Дан пристигна, камерите ти се завъртяха… — Той сви рамене. — Извинявай, че те въвлякох в това. Много съжалявам, че подхвърлих онези слухове за теб. Отидох твърде далече. Беше грешка от моя страна. Чувствам се ужасно. Затова съм тук сега. Да ти помогна.

Продължаваше да настоява, че е дошъл за нейно добро. Вбесяваше я.

— Значи си направил всичко това — каза тя, — преследвал си съквартирантите си само и единствено за да си отмъстиш, така ли?

Той наведе глава. Отговорът му я изненада:

— Не.

— Не се оправдавай, Фил. Изгубил си всичко и си решил да повлечеш със себе си и невинните.

— Невинните ли? — За първи път в гласа му прозвуча гняв. — Те не са невинни.

— Имаш предвид онова, което са направили през онази нощ в дома на декана?

— Не, нямам това предвид. Имам предвид факта, че са виновни.

Уенди направи физиономия.

— Виновни за какво?

— Не разбираш ли? Фарли наистина спеше с проститутки. Бе отвратителен женкар. Всички го знаят. А Стийв наистина използваше положението си на лекар, за да продава и незаконно да разпространява наркотици. Попитай ченгетата. Те не можеха да го „заковат“, но знаеха, че го прави. Виж, аз не съм излъгал за тях, просто ги разкрих.

Настъпи мълчание, изпълнено с напрежение. Уенди цялата се разтрепери. Бяха се приближили до главното. Той чакаше, знаеше, че тя ще му го напомни.

— Ами Дан? — попита Уенди.

Дишането му се учести. Той се помъчи да запази самообладание, ала миналото нахлуваше много бързо и го задушаваше.

— Това е причината да съм тук, Уенди.

— Не разбирам. Току-що заяви, че Фарли е бил женкар и че Стийв е насърчавал пациентите си да приемат наркотици.

— Така е.

— Сега ти задавам простия въпрос — беше ли Дан Мърсър педофил?

— Искаш ли да ти кажа истината?

— Не, Фил, след всичко преживяно аз искам да ме излъжеш. Не му ли постави капан, за да бъде призован в съда?

— Що се отнася до Дан — бавно изрече той, — нищо не стана така, както го бях планирал.

— Моля те, престани да ми отговаряш по този начин. Дан Мърсър беше ли педофил, или не беше?

Той хвърли поглед наляво и съобрази още нещо, което запази за себе си.

— Не знам.

Тя не очакваше такъв отговор.

— Как така?

— Когато му поставих клопката, не мислех, че е педофил. Но сега не съм толкова сигурен.

Отговорът му я зашемети.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Казах ти, че посетих Фарли и Стийв и че те не пожелаха да ми помогнат.

— Да.

— После отидох при Дан. — Фил вдигна ръката си и премести пистолета в другата си ръка.

— Как реагира той?

— Седяхме в разхвърляната му къща. Дори не знаех защо си бях направил труда да отида при него. Как можеше да ми помогне той? Нямаше никакви пари. Работеше с бедняци. И Дан ме попита дали искам да пия бира. Взех бирата. После му казах какво ми се бе случило. Той ме слушаше със съчувствие. Щом свърших, Дан ме погледна в очите и заяви, че много се радва, задето бях наминал. Защо, попитах аз. Той ми разказа как през всичките тези години е посещавал Криста Стокуел. Бях шокиран. И тогава ми призна истината.

На Уенди й стана ясно какво е скрила Криста от нея.

„Какво ти каза Дан, когато дойде за първи път?“

„Това си остава между нас двамата.“

Уенди вдигна поглед към него.

— Дан е хвърлил пепелника.

Фил кимна с глава.

— Видял ме е да се крия зад леглото. Останалите момчета — Фарли, Стийв и Келвин — били започнали да се изнизват от стаята. Слизали по стълбите, когато Криста Стокуел понечила да светне лампата. Дан искал да отвлече вниманието й. Да ми даде възможност да избягам. И хвърлил пепелника.

— А той е строшил огледалото в лицето й.

— Да.

Тя си представи цялата картинка — как Дан си признава и Криста приема признанието му. Най-после, те учеха заедно в колежа, а това бе просто игра. Дали е толкова лесно да простиш? Може би за Криста е било лесно.

— А през всичките тези години ти не си знаел нищо — забеляза Уенди.

— Така е. Дан бе излъгал. Опита се да обясни защо. Каза, че бил бедно момче. Страхувал се за стипендията си. Нямало да ми помогне. Това щяло да го унищожи — и за какво?

— Затова е мълчал.

— Подобно на останалите, той също е мислел, че имам пари. Семейството ми имаше връзки. Можех да заплатя на Криста Стокуел. Ето защо не си признал. Просто ме оставил да поема вината за стореното от него. Така че, Уенди, Дан не е толкова невинен. Всъщност, погледнато по друг начин, той е най-виновният от всички нас.

Тя се замисли за казаното, за гнева, който Фил сигурно е изпитвал, когато е разбрал, че е платил за престъпление, което Дан е извършил.

— Но не е досаждал на децата, нали?

Фил се замисли.

— Не, мисля, че не е. Поне в началото мислех така.

Тя се опита да се ориентира в думите му, да схване същността на казаното. И тогава си спомни за Хейли Макуейд.

— Господи, Фил! Какво си направил?

— Имаш право. С мен е свършено. Каквото бе останало от мен — колкото и малко добро да имах в душата си — и него вече го няма. Ето в какво те превръща жаждата ти за мъст. Разяжда душата ти. Не биваше никога да отварям онази врата.

Уенди нямаше представа за каква врата говори той — вратата за къщата на Дан или вратата към омразата, която го е накарала да търси отмъщение. Спомни си какво й бе казала Криста Стокуел за омразата — че когато мразиш, не виждаш нищо друго наоколо си.

Още не бяха свършили. Оставаше въпросът с Хейли Макуейд.

— Значи щом Дан се отърва — започна тя, — искам да кажа, щом съдията го освободи…

Усмивката на лицето му я смрази.

— Продължавай, Уенди.

Ала тя не можеше да продължи. Опита се да проследи хода на мислите му, но внезапно всичко се обърка в главата й.

— Чудиш се за Хейли Макуейд, нали? Питаш се къде е нейното място в цялата тази история.

Уенди изгуби дар слово.

— Хайде, Уенди. Продължавай.

Но тя разбра. Нямаше никакъв смисъл.

Изражението на лицето й стана по-спокойно, проясни се.

— Аз ги нараних, така е. Но нарушил ли съм закона? Не съм сигурен. Наех момичето, за да излъже за Фарли и да измами Дан. Нима това е престъпление? Простъпка — може би. Престорих се на друг човек в чата, но нима и ти не направи същото? Спомена, че съдията е освободил Дан. Така е, но какво от това? Аз не съм искал непременно да го вкарам в затвора. Просто исках да ги накарам да страдат. И те страдаха, нали така?

Той чакаше отговор. Уенди кимна с глава.

— Защо тогава ще искам да го съдят за убийство?

— Не знам — отвърна тя.

Фил се наведе напред и прошепна:

— Не съм го направил.

Уенди едва си поемаше въздух. Помъчи се да забави нещата, да поразмисли, да направи крачка назад. Хейли Макуейд е била убита три месеца преди да я открият. Защо? Нима Уенди мислеше, че Фил я е убил, в случай че Дан се отърве и тогава да има как да го закове?

Не, това нямаше смисъл.

— Уенди, аз съм баща. Не бих могъл да убия непълнолетно момиче. Не бих могъл да убия никого.

Тя осъзнаваше, че между вирусния маркетинг и убийството, между това да навредиш на старите си съквартиранти и да убиеш непълнолетно момиче се простира огромна пропаст.

Истината започна да прониква в съзнанието й, караше я да потръпва от ужас.

— Ти не си могъл да подхвърлиш мобилния й телефон в стаята му — изрече бавно Уенди. — Не знаеше къде се намира. — Главата й не преставаше да се върти. Тя се помъчи да се съсредоточи, опита се да схване смисъла на станалото, но изводът бе очевиден. — Не е възможно да си бил ти.

— Така е, Уенди. — Той се усмихна и лицето му възвърна спокойното си изражение. — Ето защо дойдох. Забрави ли? Казах ти, че идвам не заради себе си, а да ти помогна. Това е моят последен дар за теб.

— Какъв дар? Не разбирам. Как мобилният й телефон е попаднал в стаята на Дан?

— Знаеш отговора, Уенди. Притесняваш се, че си съсипала невинен човек. Но не си. Има само едно обяснение защо този телефон е бил в хотелската стая: през цялото време е бил у Дан.

Тя го погледна.

— Дан ли е убил Хейли?

— Разбира се — отговори той.

Тя не можеше да помръдне, не можеше да диша.

— Сега знаеш всичко, Уенди. Свободна си. Съжалявам. Не знам дали моят дар е достатъчна компенсация за онова, което ти сторих. Както ти казах още в началото, затова дойдох — за да ти помогна.

Фил Търнбол вдигна пистолета си. Затвори очи, лицето му бе спокойно.

— Предай на Шери, че съжалявам — каза той.

Уенди вдигна ръка, извика му да не го прави, втурна се към него. Ала беше твърде далече.

Той опря дулото под брадичката си и дръпна спусъка.