Харлан Коубън
Клопка (30)

Глава 29

Тя се опита да притисне Фил и да научи повече, но той просто млъкна. Накрая го откара до дома му. Когато се върна вкъщи, завари Попе и Чарли да гледат телевизия.

— Време е за сън — подкани ги тя.

Попе изстена.

— Оооо, не може ли да го догледам?

— Много смешно.

Попе сви рамене.

— Не ми се ще да се предам, но вече е късно.

— Чарли?

Той не откъсваше очи от екрана.

— Според мен е доста смешен.

Страхотно, каза си тя. Любители на комедията.

— Марш в леглото!

— Знаеш ли кой е този филм?

Тя погледна към екрана.

— Прилича ми на „Харолд и Кумар: пътуване до белия замък“^[1].

— Същият — отвърна Попе. — А ние в нашето семейство никога не прекъсваме Харолд и Кумар по средата. Неучтиво е някак си.

Той имаше право, пък и тя харесваше този филм. Така че се настани до тях, започна да се смее и за известно време се опита да не мисли за мъртви момичета, педофили, за съквартиранти от „Принстън“ и за заплахите към сина й. Ала не беше лесно да забрави за последното, колкото и егоистично да изглеждаше отстрани. Фил Търнбол не беше един от хората, които лесно изпадат в паника, но тази вечер бе проявил желание — да го кажем на езика на хлапетата — да „бъде един от тях“.

Вероятно в думите на Фил имаше логика. Нейният репортаж беше за Дан Мърсър и може би за Хейли Макуейд. Но тази история бе приключила. Бяха върнали Уенди на работа. Резултатите бяха по-скоро добри за нея — всъщност тя се превърна в репортерката, която бе разкрила не само един педофил, а и едно убийство. Може би трябваше да продължи да гледа на нещата от този ъгъл. Трябваше да работи съвместно с полицията и да разбере дали няма и други жертви.

Тя погледна към смеещия се Чарли. Смееше се на нещо казано от Нийл Патрик Харис, изпълняващ ролята на Нийл Патрик Харис. Тя обожаваше неговия смях. Че кой родител не обичаше смеха на детето си? Погледът й остана още известно време върху него, тя си спомни за Тед и Марша Макуейд, помисли си, че те никога вече няма да видят как Хейли се смее, и внезапно я обзе тревога.

 

 

Когато на сутринта тревогата поизбледня — след нощния сън, който й се бе сторил не повече от осем минути — Уенди се измъкна от леглото. Повика Чарли. Никакъв отговор. Отново го повика. Нищо.

Тя скочи от леглото.

— Чарли!

Пак нищо.

Обзе я паника, не можеше да диша.

— Чарли!

Тя се втурна по коридора, а сърцето й лудо биеше в гърдите. Зави зад ъгъла и без да почука, отвори вратата.

Той беше вътре, все още в леглото, разбира се, мушнал глава под завивките.

— Чарли!

Той изохка.

— Махай се.

— Ставай!

— Не мога ли да си доспя?

— Снощи те предупредих. Ставай!

— Първия час имаме урок по здравеопазване. Не може ли да го пропусна? Моля те?

— Стани! Веднага!

— По здравеопазване — повтори той. — Говорят ни за секс. На нас, впечатлителните младежи. Това ни кара да сменяме по-често партньорите си. Повярвай ми, заради моралното ми здраве по-добре е да си остана в леглото.

Тя сдържа усмивката си.

— Стани! Веднага!

— Още пет минутки? Моля те?

Тя въздъхна.

— Добре, още пет минутки. Само толкова.

Час и половина по-късно, когато урокът по здравеопазване свърши, тя го откара на училище. Какво толкова? Последна година е, вече е приет в колеж. Добре ще е да се скатае за малко, рече си тя.

Когато се върна вкъщи, тя провери електронната си поща. Имаше съобщение от Лорънс Черстън, отговорника за уебстраницата на завършилите „Принстън“. Пишеше, че ще е „очарован“ да се срещнат в „удобно за нея време“. Адресът му е: „Принстън“, щата Ню Джърси. Тя му позвъни и го попита дали може да се срещнат същия ден в три следобед. Лорънс Черстън отново повтори, че ще е „очарован“.

Щом затвори телефона, Уенди реши да провери фалшивия си профил във „Фейсбук“, който бе открила на името на Шарън Хейт. Разбира се, каквото и да му се привиждаше на Фил, той нямаше нищо общо с ролята на Кърби Сенет в този казус. Каква връзка изобщо можеше да има това с каквото и да е?

И все пак нямаше да навреди никому, ако провери във „Фейсбук“. Тя се регистрира и с радост видя, че Кърби Сенет я бе включил в списъка на приятелите си. Е, добре. Беше й изпратил и покана да присъства на събиране, на което ще се черпят с „Ред Бул“. Тя щракна върху линка. Видя снимка на усмихнатия Кърби с голяма кутия „Ред Бул“ в ръка.

Имаше адрес и час на събирането, както и кратко съобщение от Кърби: „Здрасти, Шарън, ще се радвам, ако дойдеш!“.

Дотук с траура. Тя се чудеше какво ли ще е това събиране. Вероятно бе сбирка, на която ти сервират „енергийната напитка“ „Ред Бул“, вероятно примесена с нещо по-силничко — ще попита Чарли.

И сега какво? Да се сближи ли с него, за да го накара да се разкрие? Не. Отвратително е. Да излъжеш, че си младо момиче, за да уловиш в капана си покварен извратеняк, е едно, а да си майка на младо момче и да се преструваш, че си на неговата възраст, за да накараш негов съученик да проговори, е съвсем друго.

Тогава каква бе целта й?

Тя нямаше представа.

Телефонът й иззвъня. Погледна и видя, че й се обаждат от телевизията.

— Ало?

— Госпожа Уенди Тайнс?

Гласът бе женски. Строг.

— Да.

— Обаждам се от отдел „Човешки ресурси и право“. Бихме искали да дойдете при нас утре, точно в дванайсет часа.

— За какво се отнася?

— Отделът ни се намира на шестия етаж. Кабинетът на господин Фредерик Монтаг. Точно в дванайсет. Моля, не се разтакавайте.

Уенди се намръщи.

— Да се разтакавам ли?

Щрак.

За какво, по дяволите, ме викат? И кой използва думата „разтакавам се“ извън училище? Тя се облегна назад. Вероятно не е нещо важно. Вероятно трябва да попълни някои документи за преназначението си. И все пак защо е тази загадъчност?

Обмисли следващата си стъпка. Снощи бе разбрала, че Джена Уилър се е преместила в близкия хотел „Мариот“. Време е да си нахлупи репортерската шапка и да я открие. Провери онлайн. Трите най-близки хотела от веригата „Мариот Кортярдс“ бяха в Сикокъс, Парамъс и Моа. Първо позвъни в Сикокъс.

— Бихте ли ме свързали с вашата гостенка Уилър, моля?

Уенди смяташе, че не би им хрумнало да се регистрират под псевдоним.

Телефонният оператор я помоли да продиктува името буква по буква. Уенди го направи.

— Нямаме гост с такова име.

Тя затвори телефона и позвъни в Парамъс. Отново попита за гости на име Уилър. След три секунди операторът каза:

— Моля, не затваряйте, свързвам ви.

Бинго!

Вдигнаха слушалката на третото позвъняване. Обади се Джена Уилър:

— Ало?

Уенди прекъсна телефонната връзка и тръгна към колата си. Хотел „Мариот Кортярдс“ в Парамъс бе само на десет минути път. Най-добре е да я посети лично. Когато бе само на две минути от хотела, тя отново позвъни в стаята на Уилър.

Този път гласът на Джена бе колеблив.

— Ало?

— Уенди Тайнс е.

— Какво искаш?

— Да се видим.

— Нямам желание да те видя.

— Не искам да нараня нито теб, нито семейството ти, Джена.

— Тогава ни остави на мира.

Уенди влезе в паркинга на хотела.

— Не, не мога.

— Нямам какво да ти кажа.

Уенди намери място, паркира и изключи двигателя.

— Много лошо. Слез долу. Аз съм във фоайето. Няма да си отида, докато не слезеш.

Затвори телефона. Хотел „Мариот Кортярдс“ в Парамъс бе живописно разположен на шосе №17 и на Гардън Стейт Паркуей. Стаите гледаха или към магазина за компютри на „Ричард Електроникс“ или към склад без прозорци, наречен „Симс“, с нещо като фирмена табела на фасадата, на която пишеше: „Най-добрият клиент е образованият клиент“.

Хотелът не бе предназначен за почивка.

Уенди влезе във фоайето. То беше цялото в бежово — бежови стени, килим в матовозелено, стаите бяха в ненатрапчиви бледи цветове и в толкова неприветливи нюанси, че сякаш говореха: хотелът е завършен и напълно готов за посетители, но не очаквайте никакви превземки, предоставяме ви само най-необходимото. На масичката бяха разхвърляни няколко броя на списанието „САЩ днес“.

Пет минути по-късно се появи и Джена. Беше облечена с голям по размери суичър. Бе силно опънала косата си назад в опашка и от това и бездруго високите й скули изглеждаха още по-остри.

— Да злорадстваш ли си дошла? — попита Джена.

— Да, Джена, дойдох точно за това. Както си седях вкъщи тази сутрин и си мислех за мъртвото момиче, открито в гората, аз си казах: „Какво ми се иска най-много в момента? Парче торта с глазура ли? Не, искам да позлорадствам“. Ето защо съм тук. О, а после ще отскоча до приюта за бездомни кучета и ще сритам някое пале в задника.

Джена седна.

— Съжалявам. Дойде ми неочаквано.

Уенди си спомни за предишната вечер, за безсмисленото събрание в гимназията, на което трябваше да бъдат Джена и Ноел Уилър, и се запита колко ли им се е искало да присъстват.

— И аз съжалявам. Представям си колко ти е било трудно.

Джена сви рамене.

— Всеки път, щом поискам да изпитам съжаление към себе си, спомням си за Тед и Марша. Предполагам, че разбираш?

— Разбирам.

Мълчание.

— Чух, че се местите — каза Уенди.

— От кого го чу?

— Живеем в малък град.

Джена се усмихна без капчица радост.

— Всички градове са малки. Да, местим се. Ноел ще стане завеждащ на кардиологичната клиника в Мемориалната болница в Синсинати.

— Станало е доста бързо.

— Много го търсят. Но истината е, че сме го планирали още преди няколко месеца.

— Когато започна да защитаваш Дан ли?

Тя отново се опита да се усмихне.

— Нека кажем, че това не облекчи положението ни в общността — забеляза тя. — Надявахме се да останем до края на учебната година, за да дадем възможност на Аманда да завърши заедно с класа си. Но не й е било писано.

— Съжалявам.

— Но пък Тед и Марша… Не е толкова важно.

И Уенди си мислеше така.

— И защо си дошла, Уенди?

— Ти защитаваше Дан.

— Аха.

— От началото до края. Още когато шоуто бе излъчено за първи път. Изглеждаше толкова сигурна в невинността му! А при последния ни разговор заяви, че съм съсипала невинен човек.

— И какво искаш да ти кажа? Че съм сгрешила, че правата си била ти, така ли?

— А така ли беше?

— Какво да е било така?

— Ти ли сгреши?

Джена се вторачи в нея.

— За какво говориш?

— Наистина ли мислиш, че Дан е убил Хейли?

Фоайето притихна. Джена сякаш се канеше да отговори, но не го направи, само поклати глава.

— Не разбирам. Мислиш, че е невинен ли?

Уенди не знаеше как да отговори на въпроса й.

— Мисля, че в пъзела липсват някои парчета.

— Като например?

— Затова съм дошла — да разбера.

Джена я гледаше, сякаш очакваше нещо повече. Този път Уенди бе тази, която извърна поглед встрани. Джена заслужаваше по-добър отговор. Досега Уенди се бе занимавала със случая като репортерка. Но сега не дойде ли тук в качеството си на нещо повече? Може би е дошло време да се изяснят, да признаят истината, да я изговорят на висок глас.

— Ще ти призная нещо.

Джена кимна с глава, зачака.

— Аз работя с факти, а не с интуиция. Интуицията обикновено ме подвежда. Разбираш ли за какво говоря?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Сега в очите на Джена имаше сълзи. Уенди си помисли, че и нейните очи са се насълзили.

— Всъщност аз вярвах, че съм хванала Дан на местопрестъплението. Той се опита да съблазни въображаемото тринайсетгодишно момиче онлайн. Появи се в къщата. Пък и всички онези неща в компютъра му. Дори работата му — нямам представа колко нещастници като него работят с деца, като се преструват, че им помагат. Всичко това бе налице в неговия случай. И все пак интуицията ми крещеше, че е станала грешка.

— Когато говореше, изглеждаше доста сигурна.

— Прекомерно сигурна, не мислиш ли?

Джена се замисли и на устните й заигра лека усмивка.

— Също като мен — и двете бяхме сигурни. Едната от нас, разбира се, грешеше. Но сега ми се струва, че истината е следната: можеш да си сигурен единствено в себе си. Очевидно е, но все някой трябваше да ми го напомни. Помниш ли като ти казах, че Дан бе потаен?

— Да.

— Може би си била права относно причината за потайността му. Той криеше нещо от мен. Усещах го. Всички усещаме подобни неща, нали? Никой не може да ни опознае в дълбочина. Може би е клише, но се оказва, че никой никого не познава.

— Значи през цялото време си била на погрешен път?

За миг Джена прехапа устни.

— Обръщам поглед назад. Мисля си за потайността му. Мислех, че е свързана с факта, че е сирак, нали разбираш? Че му е трудно да се довери на някого. Според мен тъкмо това ни раздели. Но се питам.

— Какво се питаш?

По бузата й се търкулна сълза.

— Питам се дали е нямало още нещо, дали нещо не му се е случило. Питам се дали вътре в себе си той не криеше някаква тъмна тайна.

Джена стана от мястото си и прекоси фоайето. В дъното имаше автомат за кафе. Тя грабна една чаша от стиропор и я напълни. Уенди стана и я последва. Тя също си взе кафе. Когато се върнаха на местата си, моментът бе отминал. Уенди нямаше нищо против. Досега тя бе използвала само интуицията си. Време беше да се обърне към фактите.

— При последната ни среща ти спомена нещо за „Принстън“. Че докато е бил там, нещо е станало.

— Да, и?

— Бих искала да разбера дали е вярно.

Джена се смути.

— Мислиш, че „Принстън“ има нещо общо с всичко това?

Уенди не искаше да навлиза в подробности.

— Просто следя мисълта ти.

— Не разбирам. Какво общо би могло да има между годините в колежа и случилото се наскоро?

— Просто още един аспект, който бих искала да изясня.

— Защо?

— Не можеш ли да ми се довериш поне веднъж, Джена? Нали тъкмо ти повдигна въпроса при последната ни среща? Каза, че нещо му се е случило, докато е бил в колежа. И аз искам да знам какво е то.

Известно време тя мълчеше. После:

— Не знам. Може би е било част от тайните му. Сега, като се замисля — вероятно е съставлявало по-голямата част от тях. Затова ти го споменах.

— И нямаш представа какво е?

— Всъщност не. Искам да кажа, че така си и отмина, без последици.

— Не можеш ли поне да ми загатнеш какво е то?

— Не виждам логика.

— Направи ми удоволствието, хайде!

Джена поднесе чашата с кафето до устата си, духна горещата течност и отпи малка глътка.

— Добре тогава. Когато започнахме да излизаме заедно, в съботите той изчезваше — през седмица, най-редовно. Не искам да звучи толкова тайнствено, но той просто отлиташе, без да каже къде отива.

— Предполагам, че си го питала?

— Така е. Още в началото той ми бе обяснил, че има да върши някои неща във времето, отредено лично за него. Заяви, че няма за какво да се тревожа, но настояваше да разбера, че е нужно да го прави.

Тя млъкна.

— Разбра ли нещо?

— Бях влюбена — простичко отвърна Джена. — Отначало се замислих. Някои мъже играят голф, казах си аз. Други ходят на боулинг или се срещат с приятели в някой бар. Дан имаше право на свое лично време. Иначе беше толкова внимателен! Така че оставих нещата така.

Вратата на фоайето се отвори. Вътре се вмъкна петчленно семейство и се приближи до първото по ред бюро. Мъжът каза името си и подаде кредитната си карта на администратора.

— Ти каза „в началото“ — забеляза Уенди.

— Да. Е, не беше съвсем в началото. Мисля, че бяхме женени от година, когато настоях да ми обясни. Дан ми каза да не се тревожа, защото не било кой знае какво. Но сега, разбира се, стана ясно, че не е било така. Разяждаше ме любопитство. И една събота го проследих.

Гласът й утихна и на лицето й грейна усмивка.

— Какво?

— С никого не съм го споделяла. Дори с Дан.

Уенди се облегна назад, предостави й време. Отпи от кафето си и се опита да си даде вид на жена, която не е застрашена от нищо.

— Всъщност няма много за разказване. Карах след него около час — час и половина. Той спря на изхода за „Принстън“. Паркира в града. Влезе в едно кафене. Чувствах се доста глупаво. Седя самичък може би десетина минути. Аз чаках да се появи другата жена. Представях си я като някоя секси преподавателка от колежа, нали се сещаш, от онези с очила и черна коса? Ала никой не се появи. Дан изпи кафето си и стана. Тръгна покрай сградата. Беше толкова странно да го следя! Обичах този мъж. Нямаш представа колко много го обичах. И все пак, както вече казах, в него имаше нещо, до което не можех да достигна, а сега го дебнех, криех се, за да не ме види, и в момента дори се чувствам така — на път да науча истината. И това ме ужасява.

Джена отново вдигна чашата до устните си.

— И къде отиде той?

— През две преки от кафенето имаше красива викторианска къща. Намираше се в сърцето на студентския комплекс. Той почука на вратата и влезе. Остана вътре около час и после си тръгна. Върна се в града пеша, качи се на колата си и потегли обратно.

Администраторът на хотела уведоми семейството, че не могат да се регистрират преди четири следобед. Бащата помоли за по-ранен час. Администраторът бе непоколебим.

— Чия беше къщата?

— Това е странното. В нея живееше деканът на факултета. Мъж на име Стивън Слотник. С двете си деца.

— Защо го е посещавал?

— Нямам представа. Не го попитах. Това е. Никога не повдигнах въпроса пред него. Нямаше любовна връзка. Това бе негова тайна. Ако искаше, щеше да ми я каже.

— А той не ти я каза?

— Не.

Те пиеха кафе, потънали в собствените си мисли.

— Няма защо да се чувстваш виновна — каза Джена.

— Не се чувствам виновна.

— Дан е мъртъв. И двете знаем, че няма живот след смъртта. Мъртвият си е мъртъв. Вече не му пука дали ще го реабилитират, или не.

— Не се опитвам да го реабилитирам.

— А какво се опитваш да направиш тогава?

— Да ме вземат дяволите, ако знам! Мисля, че търся отговори.

— Понякога най-очевидният отговор е и най-правилният. Може пък Дан да е такъв, за какъвто го мислят.

— Възможно е, но така не можем да отговорим на главния въпрос.

— Който е?

— Защо е посещавал декана на своя факултет?

— Нямам представа.

— Не си ли любопитна да узнаеш?

Джена се замисли.

— Имаш намерение да разбереш, така ли?

— Да.

— Това можеше да разруши брака ни.

— Би могло.

— А може и нищо да не е означавало.

— Много вероятно — съгласи се Уенди.

— Мисля, че Дан е убил момичето.

Уенди не отвърна нищо. Чакаше Джена да каже нещо повече, но тя мълчеше. Последните й думи бяха изцедили и последната капчица сила от нея. Тя седеше, облегната назад, и сякаш не можеше да се помръдне.

След известно време Уенди рече:

— Може би си права.

— Но ти все още искаш да научиш истината за декана, нали?

— Така е.

Джена кимна с глава.

— Ако разбереш защо го е посещавал, ще ми кажеш ли?

— Разбира се.