Харлан Коубън
Клопка (28)

Глава 27

Роналд Тилфър нямаше представа какво имаше предвид брат му, като спомена „белязаното лице“ и „ловуването“.

— И преди е говорил за белязани и ловуване. Както повтаря и името на Химлер. Мислех, че не означават нищо.

Уенди тръгна да си ходи, като се питаше какво да прави с ненадеждната информация; чувстваше се по-объркана, отколкото в началото на деня.

 

 

Чарли лежеше на дивана и гледаше телевизия.

— Здравей — поздрави го тя.

— Какво има за вечеря?

— Добре съм, благодаря. А ти?

Чарли въздъхна.

— Няма ли да пропуснем фалшивите любезности?

— Както и доброто възпитание, може би?

Чарли не помръдна от мястото си.

— Добре ли си? — попита го тя с по-загрижен тон, отколкото възнамеряваше.

— Аз ли? Добре съм, защо?

— Хейли Макуейд ти беше съученичка.

— Да, но всъщност не я познавах.

— Много от съучениците и приятелите ти бяха на погребението.

— Знам.

— Кларк и Джеймс също бяха там.

— Знам.

— Защо ти не пожела да отидеш?

— Защото не я познавах.

— Кларк и Джеймс познаваха ли я?

— Не — отвърна Чарли и седна. — Виж, чувствам се ужасно. Това е трагедия. Но хората, дори най-добрите ми приятели желаят и те да вземат участие, това е всичко. Не са отишли там, за да изразят уважението си. Отишли са, защото са мислели, че ще е страхотно. Искали са да станат част от нещо. Правят го само заради себе си, разбираш ли какво ти казвам?

Уенди кимна с глава.

— Разбирам.

— Няма лошо — продължаваше Чарли. — Но когато става въпрос за мъртво момиче, съжалявам, мен ме няма.

Чарли отново опря глава на възглавницата и се загледа в телевизора. Тя се взря в него за миг.

Без да я погледне, той отново въздъхна и попита:

— Какво има?

— Прозвуча ми също като баща си.

Той замълча.

— Обичам те — каза Уенди.

— Като баща ми ли ще ти прозвуча, ако те попитам: „Какво има за вечеря“?

Тя се засмя.

— Ще проверя в хладилника.

Но предварително знаеше, че в него няма нищо, така че щеше да поръча готова храна. Японски ролчета с кафяв ориз, за да е по-здравословно.

— О, има и още нещо. Познаваш ли Кърби Сенет?

— Не много. Само по външност.

— Той добро момче ли е?

— Не. Пълен глупак.

Тя се усмихна на думите му.

— Чух, че е от дребните наркопласьори.

— Той е от едрите шушумиги. — Чарли седна на дивана. — Какви са тези въпроси?

— Проучвам Хейли Макуейд от друга гледна точка. Според слуховете двамата са били двойка.

— И?

— Не би ли могъл да поразпиташ за тях?

Той й хвърли пълен с ужас поглед.

— Искаш да ме използваш за свой доносник ли?

— Идеята не е добра, нали?

Той не си направи труда да отговори и внезапно я осени друга мисъл, която й се стори доста добра. Тръгна нагоре по стълбите и седна пред компютъра. Бързо прегледа някои снимки и се спря на най-подходящата. Момичето на фотографията изглеждаше на около осемнайсет, евроазиатка, с очила, блуза с голямо деколте, страхотно тяло.

Аха, става.

Уенди бързо откри страница на момичето във „Фейсбук“, като се възползва от снимката й. Името измисли, като комбинира имената на двете си най-добри приятелки в колежа — Шарън Хейт. Аха, добре. Сега трябваше да се сприятели с Кърби.

— Какво правиш?

Беше Чарли.

— Създавам фалшив профил.

Чарли се намръщи.

— За какво?

— Надявам се да изкуша Кърби да се сприятели с мен. Така ще мога да разговарям с него.

— В реално време?

— Какво, няма ли да проработи?

— Не и с тази снимка.

— Че защо?

— Твърде предизвикателна е. Сякаш искаш да вкараш спам.

— Какво да вкарам?

Той въздъхна.

— Компаниите използват подобни фотографии, за да натрапят на абонатите нежелани съобщения. Виж, намери момиче, което да изглежда добре, но да е реално. Нали знаеш какво имам предвид?

— Мисля, че знам.

— Напиши, че е, да речем, от Глен Рок. Ако е от Касълтън, няма как да не я познава.

— Моля? Нима познавате всички момичета в града?

— Всички предизвикателни момичета ли? Ами да. Или сме чували за тях. Затова избери някой град наоколо, но да не е твърде близо. После пиши, че си чувала за него от приятелка или че си го зърнала в търговския център на „Гардън Стейт Плаза“ или някъде другаде. Може да й дадеш името на реално съществуващо момиче от някой град, в случай че той попита някого за нея, или я потърси в телефонния указател. Трябва да си сигурна, че в „Гугъл“ няма да се появи друга нейна снимка. Излъжи, че тъкмо си се регистрирала във „Фейсбук“ и че си търсиш приятели, иначе ще се запита защо не познаваш много хора. Малко подробности няма да са излишни — любими филми, любими рок групи.

— Като U2!

— Само гледай да не са на сто години — забеляза той и изброи някои групи, за които дори не бе чувала. Записа си ги.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита Уенди.

— Съмнително е, но знае ли човек? Поне ще те впише в списъка на приятелите си.

— И какво ще означава това за мен?

Отново въздишка.

— Вече го обсъдихме. Като страницата на завършилите „Принстън“. Щом се включиш, ще можеш да я видиш цялата. Ще разгледаш снимките му онлайн, постерите, приятелите му, любимите му игри, всичко.

Страницата на завършилите „Принстън“ я подсети за нещо друго. Тя щракна върху нея, намери линка Admin и натисна бутона, за да изпрати имейл. Администраторът се казваше Лорънс Черстън, „бившият председател на класа ни“, както пишеше в краткото му представяне. Беше сниман с вратовръзка в цветовете на „Принстън“ — оранжево и черно. Леле! Уенди му написа кратко съобщение:

Здравейте. Аз съм телевизионна репортерка, която подготвя материал за вашия клас в „Принстън“, и много бих желала да се видим. Моля, свържете се с мен, за да ми кажете кога ще ви бъде удобно.

Щом натисна бутона за изпращане на съобщението, телефонът й избръмча. Тя видя, че на екрана се изписва текст. Беше от Фил Търнбол: „Трябва да поговорим“.

Тя отговори: „Добре, обади ми се сега“.

Последва известно забавяне. После: „Не по телефона“.

Уенди се зачуди какво ще е това и написа: „Защо?“.

„Да се срещнем след 30 мин. в бар «Зебра»?“

Уенди се питаше защо той избегна въпроса й. „Защо не можем да говорим по телефона?“

Последва още по-дълга пауза. „Точно сега не се доверявай на телефоните.“

Тя се намръщи. Стори й се твърде тайнствено и конспиративно, а честно казано, Фил Търнбол не й бе направил впечатление на човек, който обича да преиграва. Нямаше смисъл да се впуска в догадки. Скоро щеше да разбере. Тя написа ОК и погледна към Чарли.

— Какво? — попита я той.

— Трябва да бързам за една среща. Ще си поръчаш ли вечеря?

— О, мамо!

— Какво има?

— Тази вечер е събранието за организиране на абитуриентското ни празненство, забрави ли?

Тя се плесна по челото.

— По дяволите, съвсем ми изскочи от ума!

— В гимназията след… — Чарли погледна към китката си, макар че не носеше часовник, — о, след по-малко от трийсет минути. Включена си в комисията, отговаряща за закуските или за нещо подобно.

Всъщност тя трябваше да занесе захар/изкуствен подсладител и мляко/немлечни добавки за кафето, макар че скромността не й позволяваше да се хвали с този факт.

Можеше да се освободи от задължението си, но училището гледаше на организирането на абитуриентската вечер доста сериозно, а напоследък тя проявяваше в най-добрия случай незаинтересуваност по отношение на сина си. Взе мобилния телефон и изпрати съобщение на Фил Търнбол: „Не може ли да го отложим за 10 часа?“.

Отговорът се забави. Тя отиде в спалнята си и си облече джинси и зелена блуза. Свали си контактните лещи и си сложи чифт очила, после опъна косата си назад и я върза на опашка. Работеща жена.

Телефонът й избръмча. Пристигна отговор от Фил Търнбол: „ОК“.

Тя заслиза по стълбите. Попе беше в кабинета. На главата си бе завързал червена кърпа — бандана. Банданите — или манданите, както ги наричаха понякога, щом се носеха от мъже — се харесваха на малцина. Попе бе един от тях.

Щом я видя, той поклати глава.

— Сложила си бабешки очила?

Тя вдигна рамене.

— С тях никога няма да свалиш мъж.

Сякаш това бе целта й на някакво си училищно събрание.

— Не че ти влиза в работата, но така се случи, че ме поканиха да изляза.

— След погребението?

— Аха.

Попе кимна с глава.

— Не се изненадвам.

— Защо?

— Най-добър секс в живота си съм правил след погребение. Пълна забрава на задната седалка на една лимузина.

— Олеле! После ще ми разкажеш ли подробностите?

— Сарказъм ли долавям в думите ти?

— Дори много.

Тя го целуна по бузата, помоли го да обърне внимание на вечерята на Чарли и се отправи към автомобила си. Спря на супермаркета да купи добавките към кафето. Когато пристигна в гимназията, паркингът бе пълен. Тя успя да паркира на „Бевърли Роуд“. Настани се на петнайсетина метра от забранителния знак, нямаше желание да вади рулетката, за да измери разстоянието. Тази нощ Уенди Тайнс щеше да се движи по ръба.

Когато Уенди влезе, родителите вече се тълпяха около щанда за безплатно кафе и търсеха захарта и млякото. Тя се втурна към тях и докато вадеше добавките към кафето, горещо им се извиняваше. Мили Ханоувър, президент на Комисията за здравословно хранене и безопасност на работната среда, майката, която винаги е организирала идеалните кръжоци по изкуства и занаяти в определените за игра дни, мълчаливо изрази неодобрението си. За разлика от нея бащите бяха всеопрощаващи. Всъщност бяха твърде благоразположени към Уенди. Тъкмо поради тази причина Уенди носеше блузата си закопчана до шията, джинсите й бяха свободни и не обгръщаха плътно бедрата, на носа си имаше очила и косата й бе завързана на опашка. Не си позволяваше да води продължителни разговори с женените мъже. В никакъв случай. Нека я наричат както си искат — надменна, кучка — това бе по-добре от определения като свалячка, проститутка или нещо още по-лошо. Омъжените жени в града и бездруго ме гледат с подозрение, покорно благодаря. В моменти като този й се искаше да си сложи тениска с надпис: „Нямам намерение да открадна мъжете ви, бъдете спокойни!“.

Разговорите се въртяха предимно около колежа: чие дете е прието или не е прието в съответното учебно заведение. Някои родители се хвалеха, други се шегуваха, трети — и това бяха любимците й — се извъртаха като политици след дебати, като внезапно започваха да сипят суперлативи относно „добре обезопасените“ училища, сякаш те бяха за предпочитане пред първоначално избраните от тях колежи. Не ги ли съдеше твърде строго? Може би те просто се опитваха да скрият разочарованието си.

Звънецът безмилостно зазвъня, като запрати Уенди назад в училищните години; всички се запътиха към централната част на гимназията. Един щанд предлагаше на родителите да разлепват пътни знаци за ограничена скорост, на които пишеше: „Моля, карайте бавно — ние (нарисувано сърце) нашите деца“, което, както й се стори на нея, бе въздействащо въпреки намека: сиреч ти, който си зад волана, не обичаш децата си. На друг щанд имаше ваденки за прозорци, които уведомяваха съседите, че твоята къща е „Без наркотици“, което не беше лошо, но бе излишно като надписа „Внимание, дете!“. Тук беше и щандът на „Международния институт за борба с алкохола“, където се рекламираше кампанията против детските събирания, на които се употребява алкохол, наречена „Не и в нашия дом“. От друг един щанд подаваха в ръцете им договори — „обет за неупотреба на алкохол“. Ученикът се заклеваше никога да не пие, нито да се вози в колата на човек, който е пил. Родителят на свой ред се задължаваше да прибере детето си от където и да е, независимо в кой час на денонощието му се обади то.

Уенди си намери място на редовете по-отзад. Един прекалено дружелюбен баща, „глътнал“ корема си и цъфнал в усмивка като телевизионен водещ на забавна програма, се настани до нея. Посочи към щандовете.

— Прекалената безопасност не е на добро — забеляза той. — Понякога прекаляваме с грижите за децата си, не мислите ли?

Уенди не каза нищо. Свъсената му съпруга зае мястото от другата му страна. Уенди съвестно поздрави намръщената жена, представи се и каза, че е майката на Чарли, като усърдно избягваше погледа на господин Голяма усмивка.

Директорът Пийт Зекър се качи на подиума и благодари на всички, които са се отзовали на поканата му, въпреки „изключително тежката седмица“. Почетоха паметта на Хейли Макуейд с едноминутно мълчание. Някои се чудеха защо събранието не бе отложено за друга вечер, но календарът на училището бе запълнен до краен предел и нямаше свободни дни. Освен това колко време трябва да се изчака? Още един ден? Още една седмица?

И така, след още минута-две мъчително мълчание Пийт Зекър представи Мили Ханоувър, която развълнувано им съобщи, че темата на тазгодишното събрание по повод завършването на гимназията ще бъде „Супергероите“. Накратко, обясняваше Мили надълго и широко, ще украсят салона на училището, като обособят различните сцени от известни комикси. Пещерата на Батман. Крепостта на Супермен. Х-дома на Х-хората, или както се нарича там. Американския щаб на Лигата за справедливост. През изминалите години училището е било украсявано с теми от Хари Потър, било е декорирано като телевизионното шоу „Сървайвър“ (това бе може би преди няколко години, спомни си Уенди), дори като обиталището на Малката русалка.

Идеята беше да се предостави на абитуриентите сигурно място за празнуване след връчването на дипломите. Автобусите вкарваха учениците вътре, а придружителите оставаха навън. Никакъв алкохол, никакви наркотици, макар че в миналите години някои деца си бяха внесли. И все пак, като се имаше предвид присъствието на родителите и автобусите, които щяха безпроблемно да превозят децата обратно, организираният абитуриентски бал бе далеч по-приемлива алтернатива на увеселенията по повод завършването на гимназията в миналото.

— С радост ви представям моите трудолюбиви председатели на секции — каза Мили Ханоувър. — Щом чуете името си, моля да се изправите.

Тя представи председателя си на секцията по украсата, председателя си по напитките, председателя си по храната, председателя си по транспорта, председателя си по рекламата, като всеки един от тях се изправяше сред аплодисменти на околните.

— За останалото чакаме доброволци. Без вашето участие няма да успеем, а и това е великолепен начин да направите така, че завършването на гимназията да остави приятни спомени в душата на вашето дете. Да си припомним, че всичко това е заради децата ви, и да не се осланяме на другите да свършат работата вместо вас.

Гласът на Мили звучеше тъй снизходително, че повече нямаше накъде.

— Благодаря, че ме изслушахте. Списъците са навън и очакват подписите ви.

Директорът Пийт Зекър им представи полицай Дейв Пекора от участъка в Касълтън, комисар по безопасността, който продължи да обяснява с какви опасности е свързан периодът след завършване на гимназията, както и празненствата по този повод. Говореше за това, как хероинът отвръща на удара, говореше за „фарма-увеселенията“, на които хлапетата, откраднали медикаменти от дома си, ги размесват в огромна купа и си правят експерименти. Миналата година Уенди бе намислила да заснеме репортаж за тях, ала не успя да намери реални примери, предлагаха й само разкази на очевидци. Един служител от Комитета против използването и разпространението на наркотици към Министерството на правосъдието й каза, че така наречените фарма-празненства са повече митология, отколкото реалност. Полицай Пекора ги предупреди, че не бива да се употребява алкохол в незряла възраст:

— Четири хиляди деца умират всяка година от прекомерна употреба на алкохол.

Ала той не уточни дали става въпрос за целия свят, или само за САЩ, и на каква възраст са тези деца. Отново наблегна на факта, че „родителят не прави добра услуга на детето си“, като организира в дома си събирания с употреба на алкохол. Със сурово изражение на лицето той цитира няколко случая, в които подобни родители са били осъдени за убийство и сега лежат в затвора. Започна да описва живота в затвора, и то с доста големи подробности — също като във версията за родители на известния документален филм на Арнолд Шапиро от 1978 година „Изплаши ги!“.

Уенди тайничко погледна към часовника, сякаш отново бе ученичка. Девет и половина. Мислите се гонеха в главата й. Първата: искаше й се да се махне оттук и да види какво става с Фил Търнбол, който внезапно бе станал много загадъчен. Втората: може би трябваше да избере в коя комисия да влезе. Макар че тя нямаше еднозначно отношение към замисъла на абитуриентската забава — от една страна, това сякаш бе още един начин да подхранят капризите на децата си, но от друга — нямаше ли да е нечестно, както се бе изразила и Мили, да остави другите да се погрижат за нещо, в което щеше да участва и Чарли?

И третата, може би най-силната, бе мисълта за Ариана Насброу и за това как алкохолът и шофирането бяха убили Джон. Чудеше се дали родителите на Ариана са присъствали на събрание като това, дали цялата тази свръхзагриженост за безопасността на децата наистина би помогнала да се спаси поне един живот през идните няколко седмици, така че друго семейство да не трябва да премине през онова, което бяха преживели двамата с Чарли.

Зекър се върна на подиума и закри събранието с думите: „Благодаря ви за присъствието тази вечер“. Уенди се огледа за познати лица и се разочарова от себе си, че познава толкова малко от родителите на съучениците на сина си. Естествено, семейство Макуейд ги нямаше. Не беше тук и Джена с Ноел Уилър. Защитата на бившия й съпруг, който бе скандализирал общественото мнение в града, бе коствала на Джена доброто име, а убийството на Хейли Макуейд със сигурност бе направило квартала неподходящо място за живеене.

Родителите започнаха да се стичат към местата със списъците, за да заявят своето желание. Уенди си спомни, че Бренда Трейнър, председателката на комисията по рекламата, дружеше с Джена Уилър и бе една от местните клюкарки — печеливша комбинация, високо ценена в квартала. Уенди се запъти към нея.

— Здравей, Бренда.

— Радвам се да те видя, Уенди. Искаш да се запишеш в комисията ли?

— О, да! Мислех си, че бих могла да помогна с рекламата.

— О, би било чудесно! Кой друг, ако не прославената телевизионна журналистка?

— Е, чак прославена.

— Така си е.

Уенди се насили да се усмихне.

— Къде да се подпиша?

Бренда й показа листа.

— Събираме се всеки вторник и четвъртък. Ще можеш ли да домакинстваш някоя от сбирките ни?

— Разбира се.

Тя наведе глава и написа името си.

— Според теб — каза Уенди, — Джена Уилър не би ли била подходяща кандидатура за комисията по рекламата?

— Шегуваш се, нали?

— Мисля, че има журналистическо образование — измисли си Уенди.

— На кого му пука? След онова, което направи, след като допусна онова чудовище в нашата общност — искам да кажа, че семейството се изнесе.

— Изнесе ли се?

Бренда кимна с глава и се наведе.

— Пред къщата им има табела „Продава се“.

— О!

— Дори Аманда няма да присъства на празненството по случай завършването. Мъчно ми е за нея — вината не е нейна, но все пак взели са правилното решение. Присъствието й би било тягостно за всички.

— А къде се местят?

— Чух, че Ноел получил място в една болница в Охайо, Кълъмбъс или Кантън, или пък беше Кливлънд. Беше нещо с К и аз се обърках. Но като си помисля сега, сякаш беше Синсинати. И то се пише така, но се произнася като „с“. Наричат го меко К^[1], нали?

— Така е. Дали вече са се преместили?

— Не, мисля, че не са. Талия ми каза — нали познаваш Талия Норич? Добра жена. Дъщеря й се казва Али. Малко пълничка. Та Талия ми каза, че чула, че са отседнали в хотел „Мариот Кортярдс“ и всеки момент ще се пренесат.

Бинго!

Уенди си спомни какво бе казала Джена за Дан, за това, че част от него е останала непозната за нея, но как се беше изразила? Нещо му се било случило в колежа. Може би беше време отново да поговори с Джена Уилър.

Тя се сбогува, смеси се с тълпата на излизане и се отправи на среща с Фил Търнбол.