Харлан Коубън
Клопка (21)

Глава 20

Слънцето изгря в пет и четирийсет и пет.

Патриша Макуейд, по-малката сестра на Хейли Макуейд, бе застанала в центъра на бурята и не помръдваше. Откакто полицаите откриха мобилния телефон на Хейли, струваше й се, че се бяха върнали в началните дни на вцепенение, когато отпечатваха постери, звъняха на всичките й приятели, ходеха на местата, на които тя обичаше да ходи, ровеха се из компютъра на „изчезналото момиче“, раздаваха снимката й в близките търговски центрове.

Детектив Тремънт, който бе толкова внимателен със семейството й, изглеждаше така, сякаш през последните десет дни бе остарял с цели десет години. Той се насили да й се усмихне и я попита:

— Как си, Патриша?

— Добре съм, благодаря.

Той я потупа по рамото и отмина. Доста хора се отнасяха така към Патриша. Тя не изпъкваше с нищо. Беше съвсем обикновено момиче. Но това не я притесняваше. Повечето хора бяха обикновени, макар да смятаха, че не са. Патриша бе доволна от положението, което заемаше — поне така беше досега. Хейли й липсваше. Патриша не обичаше да привлича вниманието. За разлика от по-голямата си сестра, надпреварата не я привличаше и тя странеше от светлината на прожекторите. Сега се бе превърнала в „знаменитост по нещастен повод“, популярните момичета в училище се държаха приятелски с нея, стремяха се да бъдат по-близо до нея, за да могат да кажат в компания: „О, изчезналото момиче ли? Сестра й ми е приятелка!“.

Майката на Патриша помагаше в организирането на спасителните групи. Марша бе силна, също като Хейли, по време на разходките им от нея се излъчваше силата на пантера и в такива случаи дори най-обикновеното ходене сякаш се превръщаше в огромно предизвикателство за останалите. Най-отпред вървеше Хейли. Всеки път. А Патриша бе след нея. Някои си мислеха, че това я притеснява. Не беше така. Понякога майка й ще й направи забележка, ще й каже: „Трябва да си по-решителна“, ала Патриша не виждаше причина за това. Не обичаше да взема решения. С удоволствие гледаше любимите филми на Хейли. Не й пукаше дали са китайски, или италиански. Голяма работа! Като си помисли човек, каква чак толкова полза имаше от това да си решителен?

Подвижните телевизионни станции бяха паркирали в оградената с въжета поляна — така каубоите ограждаха говедата си, когато ги оставяха да пасат. Патриша зърна жената от кабелната телевизионна станция — онази с пискливия глас и замръзналата в едно положение прическа. Един от репортерите се промъкна покрай загражденията и повика Патриша по име. Той й се усмихна, като показа всичките зъби в устата си, и й посочи микрофона, сякаш бе бонбонче, с което я изкушаваше да влезе в автомобила му. Тремънт се приближи до репортера и му нареди да премести нещо зад огражденията.

Пристигна още една телевизионна кола. Патриша разпозна красивата жена, която слезе от нея. Нейният син, Чарли Тайнс, бе гимназист в училището, в което ходеше и тя. Бащата на Чарли бе убит от пиян шофьор. Майка й бе разказвала. Щом зърнеха госпожа Тайнс, било то на спортна среща в училището, в супермаркета или някъде другаде, Патриша, Хейли и Марша тутакси утихваха, сякаш от уважение или от страх, досещаше се Патриша, като се питаха какъв ли щеше да бъде техният живот, ако някой пиян шофьор беше убил нейния баща.

Пристигнаха още полицаи. Баща й ги поздрави с пресилена усмивка и се ръкува с тях, сякаш им беше началник. Патриша приличаше повече на него — движеше се по течението. Ала баща й се бе променил. Всички се бяха променили, но при баща й промяната бе тъй дълбока, че тя бе сигурна: дори Хейли да се върне, нещата едва ли щяха да се оправят. Външно той бе същият, усмихваше се по същия начин, опитваше се да се смее и да се прави на глупчо, както и много други неща, които му бяха присъщи само на него, ала очите му бяха празни, сякаш вътрешностите му бяха извадени, сякаш участваше във филм, в който извънземните са заменили хората с бездушни клонинги и той бе един от тях.

Полицаите доведоха и кучетата си, немски мастифи, и Патриша се приближи до тях.

— Може ли да ги погаля? — попита тя.

— Разбира се — отвърна полицаят.

Патриша почеса едното зад ушите. То изплези език от удоволствие.

Хората често се питат доколко родителите формират характера на децата си, но в живота на Патриша най-доминираща от всички бе фигурата на Хейли. Когато във втори клас децата започнаха да обиждат Патриша, Хейли напердаши едно от тях за назидание на останалите. Когато веднъж група момчета им подсвиркваха в „Медисън Скуеър Гардън“ — Хейли бе взела малката си сестричка на концерт на Тейлър Суифт — сестра й бе застанала пред нея и им беше просъскала да си затварят устите. Когато бяха в „Дисни Уърлд“, една вечер родителите й бяха пуснали Хейли и Патриша да излязат самички. Накрая се запознаха с няколко по-големи момчета и се напиха в едно заведение. Порядъчното момиче винаги можеше да се справи с подобно положение. Не че Хейли не бе порядъчно момиче, напротив, но все пак бе още малка. През онази нощ, след като изпи първата си бира, Патриша излезе с едно момче на име Паркър, но Хейли се погрижи Паркър да не стига по-далече от това.

— Ще започнем да претърсваме гората от вътре навън — тя чу гласа на детектив Тремънт, който отговаряше за кучетата.

— Колко навътре?

— Ако е жива, ако кучият син й е направил заслон, където да я скрие, той трябва да е доста далече от пътя, иначе все някой щеше да забележи нещо. Но ако е близо до пътеката…

Гласът му заглъхна, когато той осъзна — Патриша бе сигурна в това — че тя можеше да го чуе. Патриша хвърли поглед към гората, помилва кучето и се престори, че нищо не е чула. През последните три месеца Патриша бе блокирала. Хейли беше силна. Щеше да оцелее. Сякаш по-голямата й сестра бе тръгнала на някакво странно приключение, чийто край скоро щеше да се види.

Но сега, като гледаше навътре в гората и милваше кучето, тя си представи нещо невероятно: Хейли — сам-самичка, уплашена, наранена, плачеща. Патриша стисна очи. Франк Тремънт се приближи до нея. Изправи се отпред, леко се прокашля и я зачака да отвори очи. След няколко секунди тя го погледна. Зачака да започне да я утешава. Но той не го направи. Просто стоеше пред нея и нерешително пристъпваше от крак на крак.

Патриша отново затвори очи, като продължи да милва кучето.