Харлан Коубън
Клопка (13)

Глава 12

Още една мъртва курва.

Следовател Франк Тремънт от полицейското управление в Есекс хвана панталоните си за колана и ги повдигна да не паднат, погледна надолу към момичето и въздъхна. Все едно и също, едно и също. Нюарк, Южен Уорд, недалече от „Бет Израел Хоспитал“, но всъщност на огромно разстояние от нея — цял един живот. Франк долавяше миризмата на гниене във въздуха, но тя не идваше само от трупа. Винаги ставаше така. Никой не чистеше на това място. Не се и опитваше. Те просто лениво се къпеха в миризмата на гниене.

И ето ти още една мъртва курва.

Бяха задържали сводника й. Курвата го бе „отрязала“, или както го наричат там, и той трябваше да й покаже какъв голям мъж е, затова й бе клъцнал гърлото. Когато го заловиха, ножът беше още у него. Умно момче, същински гений. На Франк му отне близо шест секунди, за да изтръгне признанията му. Трябваше само да каже: „Чухме, че не ти стискало да нараниш жена“. Това бе достатъчно за Гениалния Сутеньор, за да „докаже мъжествеността си“.

Той се взираше в трупа на момичето, което бе вероятно на петнайсет години, възможно бе дори да е на трийсет, трудно му беше да определи възрастта в това й състояние — разплута в мръсотията на улицата, сред смачкани празни кутии от сода и бира в опаковки на „Макдоналдс“. Франк си спомни последното си разследване. Нямаше успех с онзи случай. Бе претърпял пълно фиаско. Франк беше разчел погрешно уликите и всичко се бе объркало. Това можеше да доведе до още смъртни случаи, ала от такива мисли просто нямаше нужда. Беше провалил всичко и в резултат бе изгубил работата си. Наложи се да напусне по настояване на районния прокурор и главния следовател. Тръгнаха процедури по пенсионирането му.

А после му се падна случаят с изчезналото момиче Хейли Макуейд.

Той бе отишъл при шефовете си и ги бе помолил да остане на работа, докато се реши казусът. Началниците му проявиха разбиране. Но това бе преди три месеца. Франк работеше усърдно по издирването на гимназистката. Бяха включени и други професионалисти — федералните, полицаи, специалисти в интернет, в проследяването и изработването на профили, участваха всички и всеки, който би могъл да е от полза. Той не се нуждаеше от слава, единственият му стремеж беше да открие момичето.

Ала работата се закучи.

Той погледна надолу към мъртвата проститутка. Ето какво получаваше в излишък на този пост. Бе срещал и проститутки, пропилели живота си, убити с удар в главата, пребити с камъни, захвърлени мъртви по пътищата, а впоследствие се оказваше, че те имат бог знае колко деца от бог знае колко различни бащи, и всичко това се превръщаше в огромна загуба за човечеството. Повечето от жертвите бяха се плъзгали по повърхността, бездарно бяха разбърквали картите на жалкия си живот, без да оставят ни най-малка следа в развитието на обществото, и ако някой ги забележеше, това бе винаги по неприятен повод. Ала по-голямата част от тях оцеляваха. Полза от тях — никаква, но бог им даваше възможност да оцелеят, а понякога и да просъществуват до преклонна възраст.

Но после, понеже бе капризен и неконтролируем, бог бе взел при себе си дъщерята на Франк.

Зад жълтата лента се бяха насъбрали хора, ала не много. Те поглеждаха набързо и отминаваха.

— Свърши ли, Франк?

Беше патоанатомът. Франк кимна с глава.

— Цялата е твоя.

Неговото момиченце Кейси. Седемнайсетгодишна. Толкова сладка, умна и любвеобилна. Старите хора казват, че има усмивки, които озаряват всичко наоколо. Усмивката на Кейси бе такава. Тя можеше да озари и най-гъстата тъма. Кейси никога не бе обидила или наранила някого. Нито веднъж в живота си. Никога не бе употребявала наркотици, никога не бе проституирала, нито бе вършила нещо нередно. Междувременно наркоманите и проститутките продължаваха да се скитат наоколо като диви животни, а Кейси умря.

Франк не разбираше тази несправедливост.

Кейси бе на шестнайсет, когато установиха диагнозата й — сарком на Юинг. Рак на костите. Туморите започваха от таза и се разпространяваха по цялото й тяло. Неговото малко момиченце умираше мъчително. Пред очите му. Франк седеше до леглото й със сухи очи и здраво стискаше слабата й ръка, за да не полудее. Виждаше белезите от инвазивната хирургия и хлътналите в орбитите очи на бавната смърт. Усещаше трескавата топлина на тялото й по време на кризите. Спомни си, че като дете Кейси сънуваше много лоши сънища, че често пропълзяваше трепереща в тяхното легло и се мушваше между него и Мария, че бълнуваше в съня си, хвърляше се и се обръщаше на различни страни, ала щом определиха диагнозата й, всичко това свърши. Може би нощният ужас бе отстъпил място на дневния. Така или иначе сънят на Кейси стана тих, нощите — спокойни, сякаш бе започнала да се готви за смъртта.

Той се молеше, ала напразно. Чувстваше се безпомощен. Един бог знаеше какво щеше да стане. Нали той има план? Ако наистина вярваш, че той знае всичко и е всесилен, нима очакваш ти и твоите жалки молби да го накарат да промени своите велики планове? Тремънт бе сигурен, че така не става. Запозна се с още едно семейство, което се молеше за сина си в болницата. Същото заболяване. Синът им почина. Другият им син отиде в Ирак и там загина. Как може човек, видял подобно нещо, да вярва, че молитвите помагат? Не можеше да си отговори на въпроса.

Между другото улиците тук са претъпкани с безполезни хора. Те живеят, а Кейси умира. Така е, момичетата от добри семейства, момичетата като Хейли Макуейд и Кейси Тремънт, момичетата, които се радват на обич и имат перспективи пред себе си, които водят истински живот, които не пропиляват възможностите си, са по-важни от другите. Такава е истината. Но никой не искаше да я изрече. Послушните подлизурковци ще ви кажат, че мъртвата проститутка в пластмасовата торба заслужава същото внимание като Хейли Макуейд или като Кейси Тремънт. Ала всички знаем, че това са глупости. И ние бръщолевим подобни безсмислици. Ала знаем истината. Изричаме лъжа. Но знаем, че казаното от нас е лъжа.

Нека престанем да се преструваме! Възможно е да посветят на мъртвата проститутка два параграфа на страница 12 в „Звездният тефтер“ и читателите ще цъкат с език, когато се запознават с живота й. Националната телевизия отдели часове за Хейли Макуейд. Значи знаем, че е така, нали? Защо тогава просто не го признаем?

Момичетата като Хейли Макуейд означават за света много повече от проститутките.

Какво лошо има в това? Нали е истина? Не твърдим, че мъртвата проститутка не е от значение. Но Хейли е по-значима от нея. И тук не става дума за раса или за нещо подобно, за което хората се хващат. Наречете ме тесногръд фанатик, така ще ви е по-лесно. Но и това са глупости. Бели, черни, азиатци, латиноамериканци и т.н., цветът няма никакво значение — второстепенното си е второстепенно. Всички го разбират, дори онези, които се боят да го изрекат на глас.

Както ставаше твърде често напоследък, Франк си помисли за майката на Хейли Макуейд Марша и за съсипания й баща Тед. Бяха откарали мъртвата проститутка. Може би някой щеше да попита за нея, но в девет от десет случая никой не се интересуваше. Родителите й, ако изобщо ги познаваше, сигурно отдавна се бяха отрекли от нея. Докато Марша и Тед продължаваха да чакат, да треперят и да се надяват. Да, това имаше значение. Може би тъкмо това бе разликата между мъртвите проститутки и момичетата като Хейли Макуейд. Не цветът на кожата, нито богатството имаха значение, а хората, които те обичат, семейството, което щеше да бъде съкрушено, майките и бащите, които никога повече нямаше да бъдат същите.

Ето защо Франк нямаше да напусне, докато не разбере какво се бе случило с Хейли Макуейд.

Отново си помисли за Кейси, помъчи се да извика образа на щастливото момиче в съзнанието си, момиченцето, което предпочиташе аквариумите пред зоологическите градини и харесваше синия цвят повече от розовия. Ала колкото и да беше жестоко, образът й бе избледнял, той вече трудно го извикваше в паметта си и сега си спомни как с всеки изминал ден в болничното си легло Кейси ставаше все по-дребна, спомни си начина, по който тя прокарваше пръсти в косата си и в ръката й оставаха цели кичури, как поглеждаше космите, останали в ръката й, и се разплакваше, а баща й седеше до нея безпомощен и безсилен.

Съдебният лекар свърши с огледа на мъртвата проститутка. Двама мъже вдигнаха трупа и го хвърлиха на носилката като чувал с картофи.

— Колко лесно! — рече Франк.

Едно от момчетата се обърна към него.

— Няма да я заболи.

— Вършете си работата.

Щом откараха трупа, Франк усети, че мобилният му телефон завибрира.

Замига, за да отпъди влагата в очите си, и натисна бутона.

— Тремънт е.

— Франк?

Беше Мики Уокър, шериф в Съсекс. Голямо чернокожо момче, което навремето работеше в Нюарк заедно с Франк. Страхотен чешит и добър детектив. Един от любимците на Франк. Участъкът на Уокър се занимаваше с делото за убийството на изнасилвача на деца — очевидно някой от родителите бе решил педофилския проблем със собственото си оръжие. Франк мислеше, че това е дяволски добър изход от положението, но беше сигурен, че Уокър щеше да направи и невъзможното, за да открие убиеца.

— Да, Мики, аз съм.

— Нали знаеш „Луксозните петзвездни апартаменти на Фреди“?

— Горещите чаршафи на „Уилямс стрийт“?

— Същите. Искам веднага да дойдеш тук.

Тремънт усети адреналина в кръвта си. Взе слушалката в другата си ръка.

— Защо, какво е станало?

— Открих нещо в стаята на Мърсър — отвърна Уокър със сив и безличен глас. — Мисля, че е на Хейли Макуейд.