Харлан Коубън
Клопка (35)

Глава 34

На Уенди не й отне много време да съпостави фактите.

Мишел Фейслър й помогна. Тя вече бе събрала доста данни за сексуалния престъпник Артър Лимейн, разполагаше и с родословното му дърво. Уенди бе впечатлена от работата, която Мишел бе свършила. Добре де, може главата на Мишел да изглежда малко по-големичка, но това е поради възтесничките й рамене.

— Сега какво? — попита я Мишел.

— Мисля, че трябва да се свържем с шериф Уокър. Той се занимава с убийството на Дан Мърсър.

— Добре. Защо не му се обадиш?

Уенди намери номера на мобилния телефон на Уокър и натисна бутона за свързване. Мишел бе седнала до нея. Тя прилежно извади малкия си репортерски бележник с прикрепена към него химикалка. Уокър отговори на четвъртото повикване. Уенди чу как той се прокашля и каза:

— Шериф Мики Уокър.

— Уенди е.

— О… ъъъ… ало? Как си?

„О… ъъъ… ало?“ Гласът му звучеше неестествено. Нима не бе видял номера й, изписан на мобилния му телефон?

— Разбирам, че си чул слуховете за мен — каза Уенди.

— Аха.

— Супер! — Сега не беше най-удобното време за обяснения. Но имаше ли някакво значение? Все едно — ала вътре в себе си тя все още усещаше болка. — Чу ли за случая с Артър Лимейн? Онзи, когото простреляха в коленете?

— Чух — отвърна той. — Но той не е в моята юрисдикция.

— Чу ли, че Артър Лимейн е съден за детска порнография?

— Мисля, че чух и това.

— А чу ли, че Артър Лимейн е шурей на Ед Грейсън?

Последва кратка пауза. После Уокър възкликна:

— Олеле!

— Да, удиви се, нали? Искаш ли да продължа да те удивлявам? Лимейн е бил треньор на хокейния отбор на племенника си. За онези, които не са наясно, ще уточня, че това е И Джи, синът на Ед Грейсън, станал жертва на детска порнография.

— Още веднъж олеле — отвърна Уокър.

— Може би ще възкликнеш отново, като чуеш, че който и да е прострелял коленете на Лимейн, направил го е от доста голямо разстояние.

— Работа на безупречен стрелец — каза Уокър.

— Собственикът на стрелбището не се ли изрази по същия начин за Грейсън?

— Да, така е. Господи! Но не разбирам. Нали каза, че Грейсън е посегнал на Дан Мърсър, защото Мърсър е направил снимките на сина му?

— Да.

— Значи е стрелял и в двамата, така ли?

— Ами да, така мисля. Помниш ли как Ед Грейсън се появи в Рингууд Стейт Парк, за да помогне в издирването на Хейли Макуейд?

— Помня.

— Каза ми, че не го разбирам. Но сега вече разбирам. Преследвало го е чувство за вина, защото е застрелял невинен човек.

Мишел не спираше да си води бележки — Уенди нямаше представа какво толкова дращи в бележника си.

— Ето как е станало според мен — продължи Уенди. — Дан Мърсър е освободен. Ед Грейсън е гневен. Убива Мърсър и се отървава от уликите. Когато се прибира вкъщи, жена му Маги разбира какво е направил. Не знам как точно е станало. Може би Маги е обезумяла. Може би му е изкрещяла: „Какво си направил, не е бил Дан, а брат ми!“. А може би И Джи му е казал истината за чичо си. Не знам. Представи си само какво е минало през главата на Грейсън. Месеци наред присъства на всяко изслушване в съда, говори по медиите, съчувства на жертвите, настоява Дан Мърсър да бъде наказан.

— А после внезапно разбира, че е убил не този, когото трябва.

— Точно така. Освен това е научил, че Артър Лимейн, неговият шурей, няма никога да бъде осъден. А ако по някакъв начин го изправят пред съда, това ще очерни семейството му.

— Щяло е да стане скандал — каза Уокър. — Да накара семейството си отново да преживее всичко това. Да признае пред света, че през цялото време е бил на грешен път. И какво? Грейсън предпочел да го осакати?

— Да. Мисля, че не са му достигнали силите за още едно убийство. Не и след онова, което се е случило първия път.

— При това, независимо дали му харесва, или не, той е брат на жена му.

— Точно така.

Уенди погледна към Мишел, която седеше от другата страна на масата. Сега тя говореше по телефона, като почти шепнеше в слушалката.

Уокър каза:

— Говори се, че жената на Грейсън го е напуснала. Взела е и детето.

— Може би заради онова, което той стори на Дан.

— А може да е и заради брат си.

— Правилно.

Уокър въздъхна.

— И как можем да го докажем?

— Не знам. Очевидно Лимейн няма да си признае, но пък вие бихте могли да го попритиснете.

— Въпреки това. Бил е прострелян в мрака. Няма други свидетели. А ние вече знаем, че Грейсън е много добър в укриването на улики.

Млъкнаха. Мишел затвори телефона. Написа още нещо в бележника си и свърза написаното с големи дълги стрелки. Спря, огледа бележките си и се намръщи.

Уенди я попита:

— Какво е това?

Мишел отново започна да пише.

— Още не съм съвсем сигурна. Но в цялата тази теория нещо куца.

— Какво е то?

— Може и да не е кой знае какво, но има несъответствие във времето. Лимейн е бил прострелян преди убийството на Дан Мърсър.

Телефонът на Уенди завибрира. Някой чакаше да говори с нея. Провери от кой номер идва обаждането. Беше Уин.

— Трябва да затварям — каза тя на Уокър. — Чакат ме на телефона.

— Извинявай за тона ми преди малко.

— Няма нищо.

— Все още искам да ти се обадя, когато това свърши.

Тя сдържа усмивката си.

— Когато това свърши — повтори Уенди и превключи на другата линия. — Ало?

— Относно искането ти — рече Уин. — Поинтересувах се за Фил Търнбол.

— Знаеш ли кой му е поставил капан?

— Къде си?

— Вкъщи.

— Ела в офиса ми. Мисля, че трябва да видиш нещо.

 

 

Уин беше богат. Свръхбогат.

Един пример: Уин бе съкратено от Уиндзър Хорн Локууд III. Офисът му се намираше на 46-а улица и „Парк авеню“ в небостъргача „Лок-Хорн“.

Сами си направете сметката.

Уенди спря колата си на паркинга на „Мет Лайф Билдинг“. Навремето баща й работеше недалече оттук. Тя си спомни за него, как навиваше ръкавите си до лактите — едно действие, означаващо, че винаги е готов да помогне и че не иска да го вземат за „костюмар“. Баща й имаше огромни ръце. Край него тя се чувстваше в безопасност. Въпреки че от години бе покойник, в момента й се искаше да се сгуши в бащините ръце и да слуша как баща й я уверява, че всичко ще бъде наред. Дали изобщо порастваме някога? И Джон я караше да се чувства така — в безопасност. Може да ви изглежда антифеминистко — усещането за сигурност, вдъхвано й от мъжете — но точно така си беше. Попе беше страхотен, но това не влизаше в задълженията му. Чарли, е, той винаги щеше да си остане нейното малко момченце, за което тя трябваше да се грижи, а не той за нея. И двамата мъже, с които се чувстваше сигурна, бяха мъртви. Те никога не я бяха предавали, но сега, когато на плещите й се бяха стоварили толкова беди, тя се запита дали един тих глас не й нашепва, че предателката е била тъкмо тя.

Уин бе преместил офиса си един етаж по-долу. Асансьорът спря пред табела, на която пишеше: „Агенция за набиране на таланти“. Секретарката я поздрави с писклив глас:

— Добре дошли, госпожо Тайнс.

Уенди за малко да се върне обратно в асансьора. Секретарката приличаше на защитник от Националната футболна лига. От главата до петите бе пристегната в катраненочерно спортно трико и приличаше на кошмарния вариант на Адриен Барбо във филма „Рали Кенънбол“^[1]. Гримът й сякаш бе нанесен с лопата за риене на сняг.

— Ъъъ… здрасти.

Появи се привлекателна азиатка с елегантен бял костюм. Беше висока и слаба и приличаше на модел. За миг двете жени застанаха една до друга — все едно топка за боулинг се мъдреше до тъничка игла.

Азиатката рече:

— Господин Локууд ви очаква.

Уенди я последва надолу по коридора. Жената отвори вратата на кабинета и каза:

— Госпожа Тайнс е тук.

Уин се изправи иззад писалището си. Той бе забележително хубав мъж. Макар да не беше нейният тип със своите руси къдрици, с изящните си черти и целия си вид на красиво момче, той излъчваше сила — сините му очи бяха като лед, на пръв поглед спокойното му тяло бе като напрегната пружина и сякаш всеки миг можеше да ти нанесе смъртоносен удар.

Уин каза на азиатката:

— Благодаря ти, Мий. Би ли съобщила на господин Бари, че сме готови?

— Разбира се.

Мий излезе. Уин прекоси стаята и целуна Уенди по бузата. Забави се само за миг, поколеба се. Шест месеца по-рано двамата се бяха изчукали и в тази връзка в атмосферата около тях се долавяше известно напрежение.

— Изглеждаш великолепно.

— Благодаря. Дано наистина го мислиш.

— Доколкото разбирам, намираш се в труден период.

— Така е.

Уин се върна на мястото си и разпери ръце.

— С удоволствие ще ти предложа спокойствие и подкрепа.

— И под спокойствие и подкрепа разбираш…?

Веждите на Уин затанцуваха нагоре-надолу.

— Съвкупление без прекъсване.

Тя поклати удивено глава.

— Избрал си най-неподходящия момент да ме впечатлиш.

— Няма такова нещо. Но аз те разбирам. Ще пийнеш ли бренди?

— Не, благодаря.

— Имаш ли нещо против аз да си пийна?

— Чувствай се удобно.

Уин имаше стар глобус, който се отваряше — там вътре той държеше кристална гарафа. Бюрото му беше от черешово дърво. В стаята висяха картини, на които бяха изобразени мъже на лов за лисици, а на пода имаше пъстър персийски килим. Подът в отсрещния ъгъл бе покрит с изкуствена трева. На едната стена бе монтиран широк телевизионен екран.

— Кажи ми сега за какво става дума — започна Уин.

— Ще се разсърдиш ли, ако не ти кажа? Просто искам да разбера кой е заложил клопка на Фил Търнбол.

— Добре.

Вратата на кабинета се отвори. Влязоха Мий и възрастен мъж с папийонка.

— А! — каза Уин. — Ридли, благодаря ти, че дойде. Уенди Тайнс, представям ти Ридли Бари. Господин Бари е съосновател на „Бари Брадърс Тръст“, бивш работодател на приятеля ти Търнбол.

— Радвам се да се запозная с теб, Уенди.

Седнаха. На бюрото на Уин имаше само една висока купчина с папки и нищо друго.

— Най-напред — започна Уин — двамата с господин Бари трябва да сме сигурни, че нищо, изречено в този кабинет, няма да излезе навън.

— Аз съм репортерка, Уин.

— В такъв случай си запозната с термина „неофициална информация“.

— Добре. Информацията ще бъде неофициална.

— Освен това — продължи Уин — като твой приятел искам да ни дадеш дума, че няма да разкриеш пред никого нищо от онова, което ще кажем.

Тя погледна към Ридли Бари, после бавно върна погледа си към Уин.

— Имате думата ми.

— Чудесно. — Уин погледна към Ридли Бари. Господин Бари кимна с глава. Уин постави дланта си върху купчината папки. — Това са документите по случая с господин Фил Търнбол. Както знаеш, той е бил финансов консултант в „Бари Брадърс Тръст“.

— Да, знам.

— Посветих последните няколко часа на тяхното съдържание. Не бързах. Прегледах и компютърните сделки, извършени от господин Търнбол. Проучих търговските му модели, начина, по който е купувал и продавал — дебита и кредита, ако така ти харесва повече. Тъй като имам високо мнение за теб, Уенди, и ценя твоя интелект, аз прилежно и внимателно прегледах цялата му дейност, като обърнах специално внимание на начина, по който Фил Търнбол е попаднал в клопката.

— И?

Уин я погледна в очите и сърцето й се вледени.

— Фил Търнбол не е откраднал два милиона долара. По мои изчисления сумата е по-близо до три милиона. С една дума, няма никакво съмнение. Ти искаше да знаеш как Търнбол е бил натопен. Никак. Фил Търнбол е дирижирал цялата измама, чието начало започва поне преди пет години.

Уенди поклати глава.

— Може да не е бил той. Нали не е работил във вакуум? Имал е партньори и асистент. Може би някой от тях…

Заковал поглед в очите й, Уин взе устройството за дистанционно управление и натисна бутона. Екранът на телевизора светна.

— Господин Бари бе тъй любезен да ми предостави записите от камерите за наблюдение.

На екрана се появи вътрешността на някакъв кабинет. Камерата бе поставена високо и бе обърната надолу. Фил Търнбол поставяше документи в машината за рязане на хартия.

— Ето го твоя господин Търнбол, който унищожава финансовите отчети на клиентите си, преди да бъдат разпратени.

Уин отново натисна бутона. Екранът подскочи. Сега Фил беше на бюрото си. Стана от мястото си и се приближи до един принтер.

— А ето тук господин Търнбол разпечатва фалшиви извлечения, които впоследствие разпраща до клиентите. Можем да продължаваме до безкрай, Уенди. Но фактите не подлежат на съмнение. Фил Търнбол е мамил клиентите си, както и господин Бари.

Уенди се облегна назад. Обърна се към Ридли Бари.

— Щом Фил е такъв голям мошеник, защо не е арестуван?

За миг се възцари тишина. Ридли Бари хвърли поглед към Уин. Уин му кимна.

— Давай. Тя няма да каже на никого.

Ридли Бари се прокашля и намести папийонката на врата си. Той бе дребен човек, сбръчкан и съсухрен, от онези старци, които хората обикновено намират за мили и симпатични.

— Преди повече от четирийсет години двамата с брат ми Стенли основахме „Бари Брадърс Тръст“ — започна той. — Трийсет и седем години работехме рамо до рамо. В една стая. Бюрата ни бяха едно срещу друго. Всеки работен ден без прекъсване. Двамата успяхме да изградим бизнес за над един милиард долара. За нас работят повече от двеста служители. Името ни е широко известно. За мен това е огромна отговорност — особено сега, когато брат ми вече не е между живите.

Той млъкна и погледна часовника на ръката си.

— Господин Бари?

— Да.

— Всичко това е чудесно, но защо Фил Търнбол не е бил подведен под отговорност, щом е крал от вас?

— Не е крал от мен. Той е крал от своите клиенти. Които са и мои клиенти.

— Няма значение.

— Не, има значение. Става въпрос за нещо много повече от семантика. Ще ви отговоря по два начина. Първо — като пресметлив бизнесмен, и второ — като стар човек, който мисли, че е отговорен за благосъстоянието на клиентите си. Пресметливият бизнесмен казва: „В нашите среди, едва преживели периода «Мадоф»^[2], какво, мислиш, ще стане с «Бари Брадърс Тръст», ако допуснем един от нашите топ консултанти да действа по схемата «Понзи»^[3]?“

Отговорът бе очевиден и Уенди се запита защо не го е прозряла по-рано. Странно. Фил бе използвал същия въпрос, за да се оневини. Държеше го като доказателство, че са му заложили капан — „Защо тогава не ме арестуваха?“.

— От друга страна — продължи той, — старецът се чувства отговорен пред онези, които са се доверили на него и на неговата компания. Ето защо аз сам проверявам отчетите. Ще реимбурсирам сметките на всичките си клиенти от личните си авоари. С една дума, ще поема удара. Измамените клиенти ще бъдат изцяло компенсирани.

— И всичко ще си остане скрито-покрито — допълни Уенди.

— Да.

Ето защо Уин я бе накарал да запази разговора в тайна. Тя се облегна на стола си и внезапно повечето неща си дойдоха по местата.

Вече знаеше. Бе научила по-голямата част от истината, а може би и цялата.

— Нещо друго? — попита Уин.

— Как го заловихте? — поинтересува се тя.

— Само схемата „Понзи“ би могла да устои толкова дълго време.

— Това го разбирам. Но какво ви накара да го заподозрете?

— Преди две години наех фирма да проучи миналото на всичките ми служители. Това се правеше редовно, не беше нищо особено, но в неговия случай се появи несъответствие, което ме заинтригува.

— Какво несъответствие?

— Фил Търнбол бе излъгал в автобиографията си.

— За какво?

— За образованието си. Беше казал, че е завършил „Принстън“-ския университет. Но това не беше вярно.