Харлан Коубън
Клопка (26)

Глава 25

Всички погребения си приличат. Казват се едни и същи молитви, четат се обичайните цитати от Библията, изричат се думи за утеха, които, особено в случаи като този, звучат в ухото на страничния наблюдател като нелепо осмисляне на случилото се или като неприлично оправдание на смъртта. А и проповедите са все едни и същи; единствено реакцията на скърбящите прави атмосферата по-различна.

Погребението на Хейли Макуейд метна тъмно, оловно покривало над хората от цялата общност. Налегна ги скръб, от която краката и ръцете им натежаваха, а дробовете им сякаш се пълнеха с малки парченца стъкло и всяко поемане на въздух бе за тях истинска агония. В момента всеки един от присъстващите се чувстваше дълбоко наранен, ала Уенди знаеше, че няма да е за дълго. Беше го наблюдавала след преждевременната смърт на Джон. Скръбта е унищожителна, всепоглъщаща. Но тя е само временна гостенка в душите на приятелите, дори на най-близките от тях. Остава по-дълго, дори завинаги, само в семейството, поне така би трябвало да бъде.

Уенди бе застанала в дъното на църквата. Пристигна късно и си тръгна рано. Не погледна към Марша и Тед. Разумът й не го позволяваше — не, тя нямаше да „стане една от тях“, както Чарли, да е жив и здрав, обичаше да казва. Това беше чисто защитен механизъм от нейна страна. И така бе редно.

Слънцето блестеше на небето. На погребения винаги беше така. Тя искаше пак да си спомни за Джон, за затворения му ковчег, ала разумът й отхвърли и това й желание. Тръгна надолу по улицата. На ъгъла се спря, затвори очи и обърна лице нагоре към слънцето. Часовникът й показваше единайсет часа преди обед. Беше време за срещата й с шериф Уокър в кабинета на съдебния лекар.

Разположена в най-мрачната част на „Норфък стрийт“ в Нюарк, службата по съдебна медицина отговаряше за областите Есекс, Хъдсън, Пасаик и Съмърсет. Напоследък Нюарк доста се бе оживил, но службата по съдебна медицина се намираше на няколко преки по-встрани. И после, защо биха поставили подобна служба на модно и оживено място?

Шериф Уокър я посрещна на улицата. Той чувстваше странно неудобство от размерите си и винаги ходеше леко прегърбен. Тя дори очакваше да приклекне пред нея, докато й говори, както правеха възрастните, когато разговаряха с деца, и от това той й стана още по-симпатичен.

— Последните два дни бяха доста напрегнати и за двама ни — каза Уокър.

Смъртта на Хейли Макуейд бе като реабилитация за Уенди. Вик я назначи отново и дори я повиши — направи я водеща на новините в събота и неделя. Информационните агенции изявиха желание да я интервюират, да им разкаже за Дан Мърсър и как тя, смелата репортерка, бе разкрила не само педофила, но и убиеца.

— Къде е детектив Тремънт? — попита тя.

— Пенсионира се.

— Няма ли да приключи случая?

— Че какво има за приключване? Хейли Макуейд е била убита от Дан Мърсър. Мърсър е мъртъв. Не мислите ли, че с това всичко свърши? Ще продължим да търсим трупа на Мърсър, но ме чакат и други случаи, а кой би искал да съди Ед Грейсън, задето е унищожил подобна отрепка?

— Сигурен ли сте, че Дан Мърсър го е извършил?

Уокър свъси вежди.

— Вие не сте ли?

— Само питам.

— Първо, случаят не е мой. На Франк Тремънт е. А той е съвсем сигурен. Но нещата не са приключили изцяло. Проучваме живота на Дан Мърсър. Издирваме други случаи на изчезнали момичета. Искам да кажа, че ако не бяхме открили телефона на Хейли в стаята на Дан, вероятно никога нямаше да направим връзка между нея и него. Той може да го е вършил години наред с други момичета, с много момичета. Може би и други деца са заставали на пътя му, не знаем нищо за това. Все пак аз съм областен шериф, а престъпленията дори не са извършени в моя район. Федералните се занимават с тях.

Влязоха в доста прозаичния кабинет на Тара О’Нийл, съдебния патологоанатом. Уенди бе благодарна на факта, че се намираха в стая, която приличаше повече на кабинет на училищен заместник-директор, отколкото на място, свързано с човешки трупове. Двете жени се бяха срещали и преди, когато Уенди отразяваше някои от местните убийства. Тара О’Нийл бе облечена с лъскава черна рокля, но неизменно правеше впечатление на изключително пищна жена, при все че притежаваше нещо от излъчването на Мортиша Адамс^[1]. Тара беше висока, с дълга, права, твърде черна коса и бледо, спокойно, сияйно лице — външност, която би могла да бъде определена като безплътна.

— Здравей, Уенди.

Тя протегна ръка иззад бюрото си, за да се ръкува с нея. Стисна ръката й здраво, официално.

— Здравей, Тара.

— Не съм много убедена, че трябва да проведем този конфиденциален разговор — забеляза Тара.

— Сметнете го за услуга — каза Уокър.

— Но, шерифе, вие дори нямате правомощия тук!

Уокър разпери ръце.

— Наистина ли считате, че задължително трябва да мина по всички канали?

— Не — отвърна Тара. Тя седна и ги подкани да направят същото. — С какво мога да ви помогна?

Столът беше дървен и бе предназначен за всичко друго, но не и да създава комфорт. Тара седеше с изправен гръб и чакаше — бе съвършена професионалистка и винаги се държеше по най-подобаващия за мъртвите си пациенти начин. Помещението се нуждаеше от боядисване, но както се казва в стария виц, „пациентите на Тара никога не се оплакват“.

— Както уточних и по телефона — започна Уокър, — насаме да ни запознаете с всичко, с което разполагате за Хейли Макуейд.

— Разбира се. — Тара погледна към Уенди. — Да започна с разпознаването?

— Най-добре — съгласи се Уенди.

— Първо, няма никакво съмнение, че трупът, открит в Рингууд Стейт Парк, е на изчезналото момиче Хейли Макуейд. Бе в напреднал стадий на разлагане, но скелетът беше непокътнат, както и косата. С една дума, чертите й не се бяха изменили много, макар че кожата я нямаше. Искате ли да видите фотография на останките?

Уенди хвърли поглед към Уокър. Уокър имаше вид на човек, който всеки миг ще повърне.

— Да — отвърна Уенди.

Тара плъзна снимките върху бюрото си, сякаш им подаваше листите с ресторантското меню. Уенди се напрегна. Стомахът й се бунтуваше при вида на кръв. Гадеше й се дори от филмите, забранени за деца до 17-годишна възраст. Погледна само веднъж и бързо се извърна, ала дори за тази кратка секунда тя бе ужасена от видяното — разлагащото се лице на Хейли Макуейд.

— И двамата родители, Тед и Марша Макуейд, настояха да видят трупа на дъщеря си — продължаваше О’Нийл с изумително монотонен глас. — И двамата разпознаха дъщеря си и я идентифицираха за нашите документи. Преминахме по-нататък. Имаше пълно съответствие във височината и размера на скелета. На дванайсетгодишна възраст Хейли Макуейд си е счупила ръката — метакарпалната кост под пръста, който обикновено наричаме „безименен“. Костта беше зараснала, но на рентгеновата снимка си личаха следите от счупеното. Разбира се, направихме и ДНК анализ от материал, доставен от сестра й Патриша. Имаше съответствие. Накратко, идентификацията на трупа е несъмнена.

— А причината за смъртта?

Тара О’Нийл се опря с длани на бюрото.

— Неустановена до момента.

— Кога ще знаете със сигурност?

Тара О’Нийл се протегна и прибра снимките.

— Ако говорим откровено — отвърна тя, — вероятно никога.

Внимателно сложи фотографиите обратно в папката, затвори я и я остави от дясната си страна.

— Почакайте, нима наистина мислите, че никога няма да можете да установите причината за смъртта?

— Съвсем правилно.

— Не е ли необичайно?

Най-сетне Тара О’Нийл се усмихна. Усмивката й бе лъчезарна и едновременно с това трезва.

— Не, всъщност не е. За жалост обществото ни е свикнало да гледа по телевизията как съдебните лекари творят чудеса. Поглеждат през микроскопа и отговорите са пред очите им. За съжаление истината е съвсем различна. Ето например, нека си зададем въпроса: простреляна ли е била Хейли Макуейд? Първо — и това е в резултат на огледа на местопрестъплението — не са намерени никакви гилзи. Няма куршуми в трупа. Направих рентгенови снимки, за да видя дали върху костите няма белези и следи, които да говорят за огнестрелна рана. Нямаше. Доста сложно е и не мога да изключа напълно използването на огнестрелно оръжие. Куршумът може да не е засегнал костта. Тъй като по-голямата част от трупа се е разложила, не е задължително да видим следи, ако куршумът е минал през меките тъкани. Така че единственото, което мога да твърдя, е следното: няма доказателства за прострелване и използването на огнестрелно оръжие в случая е малко вероятно. Следите ли мисълта ми?

— Да.

— Добре. Бих направила същото заключение и по отношение на наличието на прободна рана, но не можем да сме сигурни. Ако извършителят е прекъснал артерия…

— Да, мисля, че разбирам.

— Съществуват и много други вероятности. Възможно е жертвата да е била удушена — една възглавница върху лицето и готово! Дори в случаи, когато трупът е открит след няколко дни, а не след месеци, удушаването трудно може да се установи със сигурност. Но в този случай, след като тялото е престояло най-вероятно три месеца под земята, фактически е напълно невъзможно. Направих и някои по-специфични изследвания, за да разбера дали в организма й не са вкарани определени вещества, но когато тялото е разложено до такава степен, ензимите в кръвния серум се освобождават. Много проби са неточни. Докато се разлагат, тъканите в тялото се превръщат в алкохоли, така че не можем да разчитаме и на тези изследвания. Стъкловидното тяло на Хейли — гелообразното вещество между ретината и лещата на окото й — се е раздробило, следователно и тук не можем да търсим следи от чуждо вещество.

— Значи не си сигурна, че е било убийство?

— Аз, в качеството си на съдебен лекар, не мога да го твърдя със сигурност.

Уенди хвърли поглед към Уокър. Той кимна с глава.

— Но ние можем. Помислете си само. Дори не разполагаме с трупа на Дан Мърсър. Била съм свидетел на случаи, които стигат до съда, без да е открит трупът, и, както казва Тара, това не е толкова необичайно при убийства, от които е минало много време.

О’Нийл стана, като ясно им подсказа, че е време да си вървят.

— Нещо друго?

— Имало ли е сексуално насилие?

— Давам ви същия отговор: не можем да сме сигурни.

Уенди се изправи.

— Благодаря, че ни отдели от времето си, Тара.

Последва още едно официално ръкостискане и Уенди отново се озова на „Норфък стрийт“ заедно с шериф Уокър.

— Разговорът помогна ли ти?

— Не.

— Казах ти, че тук няма нищо интересно.

— Значи това е всичко. Случаят е приключен, така ли?

— Официално и с този шериф? Да.

Уенди погледна надолу по улицата.

— Непрекъснато чувам да казват, че славните времена се завръщат в Нюарк.

— Само че не точно тук — забеляза Уокър.

— Така е.

— Ами ти, Уенди?

— Какво?

— За теб случаят приключен ли е?

Тя поклати глава.

— Все още не е.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Тя отново поклати глава.

— Още не.

— Така да е.

Грамадният мъж пристъпваше от крак на крак с очи, вперени в паважа.

— Може ли да те помоля за нещо друго?

— Разбира се.

— Чувствам се глупаво. В смисъл че сега не му е времето и прочее.

Тя чакаше.

— Когато всичко свърши, когато след някоя и друга седмица всичко отмине — Уокър се помъчи да вдигне очи и да срещне погледа й, — ще имаш ли нещо против да ти се обадя?

Внезапно улицата сякаш опустя още повече.

— Прав беше относно точния момент.

Уокър мушна ръце в джобовете си и сви рамене.

— Никога не съм се отличавал с деликатност.

— Достатъчно си деликатен — отвърна Уенди, като се помъчи да остане сериозна.

Близостта на смъртта те кара да заобичаш живота още повече. Светът не е нищо друго освен тънки линии, разделящи ни от онова, което смятаме за крайности.

— Не, няма да имам нищо против да ми се обадиш.

 

 

Адвокатската кантора на Хестър Кримстийн „Бъртън и Кримстийн“ се намираше в центъра на Манхатън, застроен с небостъргачи, и от него се откриваше зашеметяваща гледка към града и река Хъдсън. Оттук се виждаше военният кораб „Дръзки“, който бе превърнат в музей, както и огромните кораби за увеселителни пътувания за по три хиляди туристи и тя си помисли, че по-скоро ще роди бебе, отколкото да се качи на някой от тях. Истината беше, че тази гледка си оставаше само гледка. Посетителите биваха изумени от нея, ала когато всеки ден е пред очите ти, необикновеното се превръща в баналност, колкото и да не желаеш да си го признаеш.

Ед Грейсън стоеше до прозореца. Гледаше навън, но дори да се е възхищавал на изгледа, не го показваше.

— Не знам какво да правя, Хестър.

— Аз пък знам — настоя тя.

— Слушам те.

— Чуй правния съвет на професионалиста: не прави нищо.

Грейсън продължи да гледа навън, но се поусмихна.

— Нищо чудно, че получаваш толкова пари.

Хестър разтвори ръце.

— Нима е тъй просто?

— В случая — да.

— Знаеш, че жена ми ме напусна. Иска да се премести в Квебек заедно с Ед младши.

— Съжалявам.

— Аз съм виновен за бъркотията.

— Ед, не ме разбирай погрешно, но нали знаеш, че не си падам по утешителните приказки и баналните забележки?

— О, да.

— Така че ще ти го кажа направо: наистина си забъркал голяма каша.

— Никога не съм посягал на някого.

— Но сега го направи.

— Нито съм стрелял по човек.

— Но в случая си стрелял. Какво искаш да ми кажеш с това?

И двамата замълчаха. Ед Грейсън се чувстваше уютно в тишината. Но не и Хестър Кримстийн. Тя започна да се люлее на стола си, захвана да си играе с писалката и театрално да въздиша. Накрая стана и прекоси стаята.

— Виждаш ли това?

Ед се извъртя. Тя сочеше към статуята на справедливостта.

— Да.

— Знаеш ли какво е?

— Разбира се.

— Какво?

— Шегуваш ли се?

— Кого изобразява тя?

— Справедливостта.

— И да, и не. Известна е под много имена. Справедливостта, Сляпата справедливост, гръцката богиня Темида, римската богиня Юстиция, египетската богиня Ма’ат, дори дъщерите на Темида — Дике и Астея.

— Ъъъ… какво имаш предвид?

— Оглеждал ли си я подробно? Повечето виждат най-напред завързаните й очи, защото, да, това очевидно се отнася до безпристрастността. Пълна глупост, защото всеки е пристрастен. Не можеш да избягаш от пристрастията. Но погледни дясната й ръка. Това е меч. Той би трябвало да предполага бързо и понякога жестоко, дори смъртно наказание. Но виждаш ли, само тя — системата — може да наказва. Единствено системата, колкото и да е объркана, има право да използва този меч. Но ти, приятелю, нямаш това право.

— Нима ми заявяваш, че не биваше да вземам закона в собствените си ръце? — повдигна вежди Грейсън. — Леле, Хестър, отиваш твърде далече.

— Виж везните, глупако! Държи ги с лявата си ръка. Някои хора са на мнение, че те представляват двете страни в спора — обвинителите и защитата. Други твърдят, че олицетворяват честността и обективността. Помисли си. Везните говорят за равновесие, нали така? Виж сега, аз съм адвокат и си знам цената. Знам какво мислят хората — че покварявам законността, че използвам вратичките в закона, че насилвам правораздаването или се възползвам от него. И това е така. Но каквото и да правя, аз не излизам извън системата.

— И това те оправдава?

— Да. Тъкмо в това се състои равновесието.

— А аз, нека използвам твоята метафора, нарушавам равновесието, така ли?

— Точно така. Това й е хубавото на нашата система. Може да бъде изкривявана и извивана — бог ми е свидетел, че непрекъснато го правя — но щом действаш вътре в границите й, правилно или неправилно, тя работи. Ако излезеш извън нея, ако изгубиш равновесие, макар да имаш най-добри намерения, ще последва хаос и катастрофа.

— Звучи ми така — каза Ед Грейсън и кимна с глава, — сякаш си правиш дълбок самоанализ.

Тя се усмихна на думите му.

— Може би. Но виждам, че и ти си съгласен с мен. Искаш да поправиш грешката. Ала ако го сториш, равновесието ще изчезне.

— Значи трябва да направя нещо, за да го възстановя.

— Не става така, Ед. Вече го знаеш. Остави нещата на самотек и тогава равновесието ще има шанс да се възстанови.

— Дори това да означава, че лошият ще остане на свобода?

Тя протегна ръце напред и му се усмихна.

— Кой е лошият в случая, Ед?

Мълчание.

Не знаеше как да й го каже, затова отсече направо.

— Полицията не разполага с доказателства относно Хейли Макуейд.

Хестър се замисли.

— Не можеш да си сигурен — отвърна. — Може би ние сме тези, които не разполагат с доказателства.