Харлан Коубън
Клопка (22)

Глава 21

Уенди стоеше пред полицейските заграждения и говореше в микрофона, който носеше логото „НОВИНИТЕ ПО ЕН ТИ СИ“.

— И така, очакваме информация — започна тя, като се стараеше да придаде на гласа си тежест, съответстваща на мелодрамата, която предаваше по телевизионните новини. — От Рингууд Стейт Парк, щата Ню Джърси, за вас предава Уенди Тайнс от „Новините по Ен Ти Си“.

Тя снижи микрофона. Сам, операторът й, рече:

— Може би трябва да го повторим.

— Защо?

— Заради конската ти опашка.

— Няма й нищо.

— Хайде, стегни я малко. Ще ти отнеме само две минути. Вик сигурно ще иска повторение на кадъра.

— Остави го Вик.

Сам завъртя очи.

— Шегуваш ли се?

Тя не отговори.

— Хей, ти ще опереш пешкира, когато пуснем в ефир кадрите, на които си с размазан грим — продължаваше той. — Да не би внезапно да си станала религиозна? Хайде, нека повторим кадъра.

Уенди му подаде микрофона и се оттегли. Сам, разбира се, имаше право. Тя беше телевизионна репортерка на новините. Всеки, който си мисли, че външният вид няма значение в тази индустрия, е или наивен, или малоумен. Разбира се, че външността беше от значение, и при подобни тъжни поводи Уенди не бе пропускала да се нагласи за пред камерата и бе повтаряла кадрите веднъж, че и повече пъти.

Накратко — към дългия списък от слабостите й можете да добавите и квалификацията „лицемерна“.

— Къде отиваш? — попита Сам.

— Мобилният е в мен. Ако изникне нещо, позвъни ми.

Тя се отправи към колата си. Беше си наумила да се обади на Фил Търнбол, но си спомни какво бе казала жена му Шери: Фил прекарвал всяка сутрин сам-самичък с новия вестник в крайпътната закусвалня на шосе №17. Само на двайсетина минути път оттук.

Класическите крайпътни заведения в щата Ню Джърси в миналото имаха чудесни стени от лъскав алуминий. По-новите — построени около 1968 година — бяха с изкуствени каменни фасади и Уенди почувства, че алуминият й липсва. Вътре обаче те почти не се бяха променили. На всяка маса все още имаше по един малък джубокс, столчетата около тезгяха можеха да се въртят във всички посоки, поничките все тъй стояха под стъклени похлупаци, по стените висяха стари, избелели от слънцето фотографии с автографи на местни знаменитости, за които никой не бе чувал, зад касата стояха навъсен мъж, от чиито уши стърчаха косми, и сервитьорка, която наричаше посетителите „сладурче“ и на тях им ставаше приятно.

На джубокса бе зареден хитът от осемдесетте години „Истина“ на „Спандау Балет“, интересна селекция от шест АМ парчета. Фил Търнбол бе седнал в ъгловото сепаре. Носеше сив раиран костюм и жълта вратовръзка — от онези, които в миналото се асоциираха с притежаването на власт. Той не четеше вестника. Беше се вторачил в чашата си с кафе, сякаш вътре се криеше отговорът на въпросите му.

Уенди се приближи и го зачака да вдигне поглед. Но той не го направи.

Все още забил поглед надолу, Фил попита:

— Откъде разбра, че съм тук?

— Жена ти ми бе споменала, че се навърташ насам.

Той се усмихна, но в усмивката му нямаше радост.

— Тя знаеше, нали?

Уенди не отговори.

— Кажи ми как точно протече разговорът ви: „О, чувствителният Фил всяка сутрин сяда в крайпътния ресторант и се самосъжалява“ — така ли?

— Нищо подобно — отвърна Уенди.

— Хубаво.

Не си струваше да се задълбочават на тази тема.

— Имаш ли нещо против да седна?

— Нямам какво да ти кажа.

Вестникът бе отгърнат на страницата, където се описваше как мобилният телефон на Хейли е бил намерен в мотелската стая на Дан Мърсър.

— Чете ли за Дан?

— Аха. Още ли имаш намерение да защитаваш името му? Или е било лъжа от самото начало?

— Не разбирам мисълта ти.

— Онзи ден не знаеше ли, че Дан е отвлякъл момичето? Нима си помисли, че няма да говоря, ако ми кажеш истинската си цел, и затова се престори, че искаш да възстановиш репутацията му?

Уенди се намести на стола срещу него.

— Никога не съм казвала, че искам да възстановя репутацията му. Казах, че искам да разбера истината.

— Колко благородно! — забеляза той.

— Защо си толкова враждебен?

— Снощи те видях да говориш с Шери.

— Да, и какво от това?

Фил Търнбол взе кафето с двете си ръце — той бе мушнал единия си пръст в дръжката на чашата и балансираше с останалите.

— Искала си да ме убеди да ти сътруднича.

— Пак повтарям: и какво от това?

Той отпи от кафето и внимателно върна чашата върху масата.

— Не знаех какво да си мисля. Част от онова, което каза за Дан, имаше логика. Но сега — и той кимна към написаното във вестника относно мобилния телефон на Хейли, — накъде бият?

— Може би ще ни помогнеш да открием изчезналото момиче?

Той поклати глава и затвори очи.

— Моля?

Сервитьорката — една от онези, които бащата на Уенди навремето наричаше „курвички“, едра, разлята блондинка, затиснала молив зад ухото си, каза:

— Да ви донеса ли нещо?

По дяволите, помисли си Уенди. Не я бе нарекла „сладурче“.

— Не, благодаря — отвърна Уенди.

Сервитьорката се отдалечи. Фил продължаваше да седи със затворени очи.

— Фил?

— Неофициално ли? — попита той.

— Добре.

— Не знам как да се изразя така, че казаното от мен да не прозвучи погрешно.

Уенди мълчеше, за да му даде време да помисли.

— Виж сега, Дан и тези сексуални глупости…

Гласът му заглъхна. Уенди бе втрещена. Сексуални глупости ли? Да се опиташ да си направиш среща с малолетна и да отвлечеш друга като нея — това ли нарича той „сексуални глупости“? Ала сега едва ли бе моментът за лекция по морал. Така че тя продължи да мълчи и да чака.

— Не ме разбирай погрешно. Не твърдя, че Дан е бил педофил. Нещата съвсем не стояха по този начин.

Той отново млъкна и този път Уенди не беше сигурна дали той ще продължи, ако тя не го подкани.

— А по кой? — попита тя.

Фил отвори уста, спря се и поклати глава.

— Да речем, че за Дан нямаше значение фактът, че са млади, разбираш ли ме?

Сърцето на Уенди се сви.

— Като казваш „нямаше значение фактът, че са млади“…?

— Навремето — имай предвид, че говоря за преди повече от двайсет години — та навремето Дан предпочиташе да е в компанията на по-млади момичета. Не като педофилите или други извратеняци. Нямаше нищо извън релсите. Но обичаше да ходи на вечеринки в гимназията. Ще покани млади момичета на събиране в студентските общежития, неща от този род.

Устата на Уенди пресъхна.

— Колко млади?

— Не знам. Не съм поглеждал личните им карти.

— Колко млади, Фил?

— Вече ти казах, че не знам. — Той смутено се размърда на стола си. — Имай предвид, че ние бяхме първокурсници в колежа. На по осемнайсет-деветнайсет години. А момичетата учеха в гимназията. Не е кой знае какво, нали? Мисля, че Дан бе осемнайсетгодишен. Момичетата трябва да са били две, три, четири години по-млади от него.

— Четири години? Значи е имало момичета на по четиринайсет?

— Нямам представа. Само ти казвам. А и ти сама знаеш как е. Някои четиринайсетгодишни момичета имат вид на много по-възрастни. Начинът, по който се обличат, и прочее. Сякаш искат да се харесат на по-големите момчета.

— Не навлизай в тези води, Фил.

— Права си. — Той разтърка лицето си с две ръце. — Господи, дъщеря ми е на същата възраст. Не го защитавам. Опитвам се да обясня. Дан не беше нито извратен, нито изнасилвач, но да се сближи с по-младо момиче? Вероятно бих го разбрал. Но насила да отвлече и нарани младо момиче…? Не, изобщо не мога да си го представя.

Той млъкна и се облегна назад. Уенди седеше и не помръдваше. Тя отново си припомни онова, което знаеше за изчезването на Хейли Макуейд: нямало е влизане с взлом, нямало е насилие, нито обаждания по телефона, нито някакви текстове по мобилния, никакви имейли, никакви следи от отвличане, дори леглото й беше оправено.

Може пък да са грешали от самото начало.

В главата й започна да се оформя друга теория. Тя бе още неподредена, не беше основана на неоспорими факти, ала все пак бе нещо, по което да се ръководи. Следващата стъпка: да се върне в гората и да открие шериф Уокър.

— Трябва да вървя.

Той вдигна поглед към нея.

— Мислиш ли, че Дан е сторил нещо на момичето?

— Вече не правя никакви догадки. Никакви, наистина.