Харлан Коубън
Клопка (12)

Глава 11

Уенди отиде в дома на съквартиранта на Мърсър от колежа — Фил Търнбол. След като завършил „Принстън“, Търнбол се качил на експресния влак право за Уолстрийт и големите финанси. Сега живееше в изисканата част на Енгълууд.

Когато по телевизията се излъчи епизодът с Дан от поредицата „Клопка“, тя се бе опитала да се свърже с Търнбол. Но той бе отказал всякакви изяви. И тя го бе оставила. Може би сега, когато Мърсър е мъртъв, Фил Търнбол ще е по-сговорчив, кой знае?

Госпожа Търнбол — Уенди не чу първото й име — вдигна слушалката. Уенди обясни коя е.

— Знам, че съпругът ви ми отказа веднъж, но, повярвайте, този път непременно ще иска да чуе онова, което имам да му съобщя.

— В момента го няма.

— Как мога да се свържа с него?

Тя се двоумеше.

— Много е важно, госпожо Търнбол.

— Той е на среща.

— В офиса си в Манхатън ли? Имам адреса му от старите си записки…

— „Старбъкс“.

— Извинете?

— Срещата. Не е каквото си мислите. В „Старбъкс“ е.

 

 

Уенди намери място за паркиране пред „Баумгарт“ — ресторант, който често бе посещавала — и се отправи към кафене „Старбъкс“, от което я деляха четири големи магазина. Госпожа Търнбол й бе обяснила, че поради икономическата криза Фил бе спрял да работи. Срещата му, тази, на която беше в момента, всъщност представляваше сбирка на бивши високопоставени служители — групата бе основана от Фил и се наричаше Клуб на бащите. Госпожа Търнбол й бе казала, че клубът е способ, чрез който тези внезапно останали без работа мъже да „се справят, като се обединят по време на тежките изпитания“, ала без да ще, Уенди долови саркастични нотки в гласа й. А може би това бе отклик на собствените й мисли? Докато се наслаждаваха на петдоларовата си чаша кафе, групата кръвопийци, високоплатени и високопоставени юпита^[1] се оплакваха от състоянието на икономиката, която самите те бяха сринали, защото я бяха смукали като истински паразити.

Абе време да минава.

Тя влезе в „Старбъкс“ и откри Фил Търнбол в десния ъгъл на кафенето. Носеше току-що изгладен делови костюм и се бе сгушил на една маса заедно с още трима мъже. Единият бе облечен в бял екип за тенис и въртеше в ръце ракетата си, сякаш чакаше сервиса на Федерер. Другият бе с бебешко кенгуру през раменете, в което имаше… бебе. Той леко се полюшваше насам-натам, несъмнено за да бави бебето и да го накара да мълчи. Четвъртият на масата, онзи, когото останалите внимателно слушаха, бе нахлузил доста широка за главата си бейзболна шапка, чиято козирка бе леко вдигната нагоре и извита надясно.

— Не ви ли харесва? — питаше Шапко Килнат.

Тя се приближи и видя, че Шапко Килнат прилича на Джей Зед^[2] — ако Джей Зед внезапно се състари с десет години, но без да се развие — че той бе просто едно бледолико копеле, което се мъчи да изглежда като Джей Зед.

— Не, не, Флай, не ме разбирай погрешно — възрази онзи в белия екип. — Имаш основание. Напълно.

Уенди се намръщи. Основание ли?

— Но — и това е само предположение, аз не мисля, че действа. Ами люшкащите се палета и всичко останало?

— Хм. Твърде живописно?

— Може би.

— Защото трябва да съм там, разбираш ли какво казвам? Довечера в Бленд. „Микрофонът е ваш.“ Трябва. Не може да стане просто така.

— Чувам те, Флай, добре те чувам. Довечера ще успееш, не се тревожи. Но огърлица? — Тенис Бели разпери ръце. — Просто не пасва на тематиката. Трябва ти друга препоръка. Кучетата не носят огърлици, прав ли съм?

Присъстващите около масата изразиха съгласие под носа си.

Неосъщественият Джей Зед — Флай? — забеляза приближаването на Уенди. Наведе глава.

— Запиши си. Точно в пет.

Всички се обърнаха към нея. Като изключим Фил, тя едва ли е очаквала подобно посрещане. Трябваше да се досети и да накара госпожа Търнбол да й разкаже за тази страхотна групичка, съставена от бивши величия.

— Чакай — обади се мъжът в белия тенис екип. — Аз те познавам. Новините по Ен Ти Си. Уенди някоя си, нали?

— Да, Уенди Тайнс.

Всички се усмихнаха, с изключение на Фил Търнбол.

— Дошла си да отразиш появата на Флай довечера ли?

Точно сега, помисли си Уенди, един материал за тези хора би бил страхотна идея.

— Може би по-късно и това ще стане — отвърна тя. — Но сега съм дошла да видя Фил.

— Нямам какво да ти кажа.

— Не си длъжен да кажеш и дума. Хайде. Трябва да поговорим на четири очи.

Щом излязоха от „Старбъкс“ и се обърнаха с гръб към сградата, Уенди каза:

— Значи това е Клубът на бащите?

— Откъде знаеш за него?

— От жена ти.

Той нищо не каза.

— И така — продължи Уенди, — какво иска Ванила Айс^[3]?

— Норм… всъщност иска да го наричаме Флай.

— Флай ли?

— От Тен-А-Флай, за по-кратко. Заради рапа.

Уенди се постара да сдържи въздишката си. „Тенафлай“ беше търговската част на Ню Джърси, ей там, право надолу по улицата.

— Норм… Флай… беше блестящ служител в „Беневисти Ванс“ в града. Остана без работа, ами да, цели две години, но сега откри друг свой талант.

— Какъв?

— Рап музиката.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

— Това е като скръбта — каза Фил. — Всеки реагира по различен начин. Флай мисли, че има нова пазарна ниша.

Пристигнаха до автомобила на Уенди. Тя отключи вратите.

— Значи рап музиката?

Фил кимна с глава.

— Той е единственият бял рапър на средна възраст в Ню Джърси. Поне така твърди. — Настаниха се на седалките отпред. — И каква работа имаш с мен?

Не беше лесно да му отговори, затова започна направо:

— Вчера Дан Мърсър бе убит.

Фил Търнбол слушаше, без да каже и дума. Взираше се през предното стъкло навън с пребледняло лице и насълзени очи. Уенди забеляза, че бе избръснат идеално. Косата му бе подстригана елегантно, а отпред имаше кичур, с който приличаше на младо момче. Уенди го чакаше да смели думите й.

— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита го тя.

Фил Търнбол поклати глава.

— Помня Дан още от първия ден като първокурсник. Беше толкова забавен! Останалите от нас, които живеехме в апартамента, бяхме послушни и изпълнителни — всеки искаше да изпъкне. А той се чувстваше толкова комфортно и имаше такъв странен вид!

— По какъв начин странен?

— Сякаш вече е видял всичко и не си струва да се натяга. Дан искаше да се различава от другите. Да, давам си сметка как звучи, но той наистина мислеше така. И на него му беше трудно като на нас, но винаги казваше, че е добре. Ние имахме планове. Всички без изключение. А сега…

Гласът му заглъхна.

— Съжалявам — каза Уенди.

— Предполагам, че не си била път дотук само за да ми съобщиш лошата новина?

— Не.

— Значи?

— Правя проучване за Дан…

— Изглежда, вече си го направила. — Той се обърна към нея. — Остава ти само да извадиш трупа.

— Нямам такова намерение.

— Тогава какво?

— Бях ти позвънила по телефона веднъж. Тогава за първи път те попитах за Дан.

Той мълчеше.

— Защо не върна обаждането ми?

— И какво да ти кажа?

— Каквото и да е.

— Имам жена, две деца. Не виждах как мога публично да защитавам един педофил, дори да е обвинен несправедливо.

— Мислиш, че Дан е бил несправедливо обвинен?

Фил стисна очи. На Уенди й се дощя да протегне ръка към него, ала отново почувства, че жестът й нямаше да е подходящ за случая. Реши да забави темпото.

— Защо си облякъл костюм за „Старбъкс“? — попита тя.

Фил се усмихна едва забележимо.

— Винаги съм мразил работните петъци.

Уенди вторачи поглед в този хубав, макар и напълно съкрушен мъж. Изглеждаше изтормозен, сякаш бяха източили кръвта от тялото му, а разкошният му костюм и лъснатите му обувки имаха за цел да повдигнат духа му.

Докато го оглеждаше, в спомените й внезапно нахлу друг образ и дъхът й секна: обичният баща на Уенди, петдесет +и шест годишен, седнал на масата в кухнята, с навити до лактите ръкави, който пъха листа с доста невзрачната си автобиография в плика. Петдесет и шест годишен и за първи път в живота си останал без работа. Баща й бе профсъюзен активист и в продължение на двайсет и осем години бе въртял печатарската машина на най-големия нюйоркски вестник. Бе договарял сносни заплати за хората си, които през 1989 година се бяха вдигнали на стачка един-единствен път; баща й бе обичан от всички.

Последва сливане — една от постоянните операции в началото на деветдесетте години на миналия век, предпочитани от Уолстрийт и обожавани от хора като Фил Търнбол, защото фондовите книжа се повишаваха с няколко пункта, проклети да са. Неочаквано баща й се оказа излишен и трябваше да си ходи. И така, за първи път в живота си той остана без работа. На следващия ден седна да пише автобиографии на кухненската маса. В онзи ден лицето му много напомняше това на Фил Търнбол, което сега бе пред очите й.

— Не те ли е яд? — бе попитала баща си тя.

— Ядът е загуба на време. — И баща й напъха още едно писмо в плика. Вдигна глава към нея. — Искаш ли един съвет, или си вече твърде голяма, за да те съветват?

— Никога няма да порасна достатъчно — бе отвърнала Уенди.

— Работи за себе си. Това е единственият работодател, на когото можеш да имаш доверие.

Той така и не получи възможност да работи за себе си. Не си намери друга работа. Две години по-късно почина от сърдечен удар на петдесет и осем годишна възраст върху същата тази кухненска маса, докато подготвяше пликовете за изпращане.

— Не искаш ли да помогнеш? — попита Уенди.

— За какво? Дан е мъртъв.

Фил Търнбол протегна ръка към дръжката на вратата.

Уенди я хвана.

— Отговори ми на още един въпрос, преди да си тръгнеш: защо мислиш, че Дан е бил несправедливо обвинен?

Той се замисли и отговори:

— Според мен, когато такова нещо се случи с теб, усещаш нещо.

— Не те разбирам.

— Не се притеснявай. Не е важно.

— Какво ти се е случило, Фил? Пропуснах ли нещо?

Той се усмихна едва-едва, ала усмивката му не беше весела.

— Без коментар, Уенди.

Той улови дръжката на вратата.

— Но…

— Не сега — каза той и отвори вратата. — В момента имам нужда от разходка, искам да си спомня за стария си приятел. Дан заслужава поне това.

Фил Търнбол излезе от колата, оправи сакото си и се отправи на север, далече от нея, далече от приятелите си в „Старбъкс“.