Лине Кобербьол
Дарът на змията (9)

Скайарк

— Ние сме много задължени на младата Жрица на срама — рече Астор Ская. — Сезуан не може да влезе тук.

Той гордо ни показа отбранителните съоръжения — дебелите един метър стени и кулите за стрелците. Видяхме и пазачите с униформа в черно и синьо, върху предната част на която бе извезан златен орел — символът на Ская. Човек не можеше да влезе в крепостта, освен ако нямаше крила.

— Това поне ще го забави — рече мама замислено.

— Забави? Медамина, през последните 300 години нито един враг не е преминал през тези съоръжения. Този Сезуан едва ли би могъл да извърши такъв подвиг съвсем сам?

— Не, не и със сила, но би могъл с хитрост. Бъди нащрек, Ская. Трябва да си много, много предпазлив. Той кара хората да виждат несъществуващи неща и изкривява действителността. Той може да приема хиляди различни форми и е способен да накара дори най-яростните си врагове да му стиснат ръката, сякаш е техен брат.

По лицето на Астор Ская за първи път пробягна безпокойство. Той погледна стените и пазачите по-неуверено, с други очи.

— Има ли нещо, по което да го познаем? — попита Ская. — След като може да се преобразява по хиляди различни начини, как може да разберем, че е той? Не можем да хвърляме всеки пътник в рова.

— Той има един белег — рече мама и изведнъж стана неуверена. Неуверена? Мама? Която никога не се съмняваше в нищо, а най-малко в себе си? — Татуировка на змийска глава. Това е родовият му знак. Него не може да скрие.

— Къде е този знак?

— Точно над пъпа — каза мама и се изчерви.

Точно тогава за първи път проумях, че Сезуан действително бе баща на Дина. Че мама бе видяла тази татуировка и дори… дори я бе докоснала. И че дори бе родила дете от мъжа, от когото бягахме сега.

Толкова се ядосах, че не ме свърташе на едно място. Искаше ми се да я хвана, да я разтърся и да й се развикам. Как бе могла да направи подобно нещо? Тя, която през цялото време бе толкова заета да показва на останалите кое е правилно и кое погрешно.

Астор Ская ни наблюдаваше с любопитство. Преглътнах горчивите думи, които ми бяха на езика, защото не исках той да ги чуе.

— Мисля, че ще сляза да си легна — промълвих аз. И си тръгнах надолу по каменните стълби към двора. Мама и Змията. Сезуан. Как е могла?

Дори и сега, посред нощ, Скайарк не бе изцяло в плен на съня. Горяха факли, а пазачите чакаха да застъпят или да ги сменят. Една малка групичка седеше в двора и играеше на зарове. Аз спрях, защото не исках да ме видят и да ме заразпитват. Облегнах се назад на грубата и изстинала от нощния студ стена и се спотаих в сенките. Как е могла?

Чух гласа й откъм моста на пазачите над мен.

— Ако дъщеря ми наистина е направила услуга на Ская…

— Да, така е. Медамина, тя спаси живота на много хора.

— Да. Знам. И затова сега моля Ская за помощ, заради нея. Астор Ская, заключи портите на Скайарк за десет дни. Не пускай никого да излиза или да влиза. Никого.

— Десет дни — повтори Астор Ская бавно. — Доста е. И точно в най-подходящото за търговия време. Ще има много разгневен народ пред портата.

— Това време ми е нужно, Ская. Десет дни сигурност, така че да успея да прикрия следите ни, за да не може той никога вече да ни открие.

За миг настъпи пълна тишина.

— Добре — рече Астор Ская накрая. — Десет дни. Медамина, имате думата ми.

— Благодаря — отвърна мама. — Това ми дава надежда.

„Да, всичко е чудесно“, помислих си аз ядосано. Само че ако не беше… ако не беше си легнала и мърсувала с тази змия, нямаше изобщо да имаме нужда от тези десет дни. Нито пък щеше да ни се наложи да бягаме презглава далеч от Хвойновата къща, от Барутлията, от всичко, което правеше живота ни отново хубав.

Мама и Сезуан. Просто не можех да го проумея.

Салан, Нико и аз спяхме заедно с около половин дузина хъркащи пазачи в една стаичка с нисък таван над конюшните. Астор Ская бе предложил да ни приготвят една от стаите за гости, но това щеше да отнеме половината нощ, а ние бяхме уморени. Господарката на крепостта — Диа, съпругата на Астор, лично отведе мама и момичетата със себе си и те изчезнаха някъде в дамските покои, където не се допускаха мъже. „Един свят на чисти чаршафи, аромат на лавандула и други подобни неща“ — помислих си аз. Тук миришеше на кучета, коне, потни мъже и на все още пълно нощно гърне. Сламеното легло обаче бе хубаво и макар че аз продължавах да беснея заради мама, бях толкова уморен, че накрая заспах насред всичките ядни мисли.

— Хайде, момче. Ставай.

Да ставам? Какво искаше да каже? Та ние току-що си бяхме легнали.

Лъчите на утринното слънце трептяха по дъсчения под и когато отворих очи съвсем, открих, че бях единственият, който лежеше в сламата. Салан стоеше до мен и явно бе станал отдавна.

Въздъхнах тежко и провесих крака от алкова. Нямаше как.

— Идвам — рекох аз. По дрезгавия ми глас си личеше, че все още не се бях разсънил напълно.

— Трябва да използвате колкото се може по-добре тези десет дни — рече ми Салан. — Няма време за губене.

— Ние? Ти няма ли да дойдеш с нас? — изведнъж се събудих.

Той поклати глава.

— Можех да съм с вас още няколко дни. Или седмици. Майка ти ме помоли да остана тук.

— Защо?

Той хвърли бърз поглед през рамо, но единственият човек на Ская в стаята бе твърде зает да поправя ръкавица за соколи. Той си свирукаше тихо, докато работеше, и изглежда изобщо не се интересуваше от нас.

— Тя иска да е сигурна, че Астор Ская наистина няма да отвори портата. Че няма да пусне някой богат търговец, за да не накърни честта му или нещо подобно. А той няма да го стори, ако аз съм тук.

Седях съвсем тихо на ръба на леглото. Бях си мислел, че Салан винаги ще бъде с нас, даже и ако напуснехме Хьойландет. Болеше ме, че бях сгрешил.

Той сложи ръка върху рамото ми за миг. Тя бе голяма и тежка като меча лапа.

— Ще се справиш, момче — рече той. — Ти и Нико. Сега вие трябва да пазите Жрицата.

— Нико… — изръмжах аз. Каква полза имаше от Нико и неговите брътвежи: Аз не обичам мечове.

— Младият господар носи умна глава на раменете си — каза Салан. — Ако реши да се възползва от нея, наистина ще порасне. Това се отнася и за теб, момче. Трябва да започнеш да мислиш малко повече, а не да се втурваш напред и да вярваш, че мечът ще е решение на всички проблеми. Сега носиш определена отговорност.

Прокашлях се.

— Иска ми се и ти да можеше да дойдеш с нас — казах му аз, когато бях напълно сигурен, че вече можех да контролирам гласа си.

Салан кимна.

— Разбирам. И на мен ще ми липсвате. Но вашата сигурност зависи от това Сезуан да не може да ви последва. А аз ти обещавам, че той няма да премине през мен.

Салан стоеше там — висок, едър и спокоен, и изглеждаше по свой собствен начин също толкова непревземаем, колкото и Скайарк. И тъй като не можеше да ни последва, бе донякъде успокоително, че щеше да бъде между нас и Сезуан.

 

 

Малко преди обяд мама, момичетата, Нико и аз напуснахме Скайарк. Конете все още бяха уморени и с подбити крака, а по колелата на каручката имаше големи прорези от препускането миналата нощ. Мели бе изтощена и плачеше за няма нищо. Дина мълчеше, а и аз нямах желание да говоря с нея. Когато преминахме през прохода Скайлър и поехме по дългия път надолу към Локлайн, представлявахме една тиха и начумерена компания.