Лине Кобербьол
Дарът на змията (6)

Черният магьосник

Аз плачех ли, плачех. Пес. Той бе живял у нас, откакто се помнех. Във всеки случай, още откакто бях съвсем малка. Той ни пазеше, когато мама я нямаше. Пес беше единственото животно, което ни бе останало от Биркене, единственото животно, което хората на Дракан не бяха прогонили или заклали. Аз много добре знаех, че той е вече стар и че щеше да си отиде един ден. Но сега ситуацията бе различна. Той не бе просто мъртъв. Бяха го убили.

Мама седеше смъртно бледа на земята, положила главата на Пес в скута си, и го милваше непрестанно, макар че той вече не можеше да го усети.

— Защо трябваше именно той да пази? — развиках й се аз. — Защо не можеше да остане вътре вкъщи заедно с нас?

Тя не ми отговори.

— Давин, доведи Салан — промълви тя. — Вземи Фалк и го пришпори колкото се може по-бързо.

Давин не възрази. Просто тръгна.

Бел се приближи нервно и сковано, подуши Пес и започна да скимти. Роза я прегърна и зарови лице в черно-бялата й козина. Блазе й на Роза, тя все още имаше куче, което можеше да прегърне. Мели стоеше съвсем бледа и гледаше Пес. Дори не се разплака. Може би все още не бе осъзнала, че той бе мъртъв.

Аз донесох едно ведро с вода от помпата и се захванах да мия кръвта от сивия хълбок на Пес. Не знам защо. Исках само да изглежда както преди. Вместо това обаче раните му си проличаха още по-ясно. Два дълги прореза покрай ребрата и дълбока рана точно до сърцето. Някой го беше наръгал с нож.

Не. Не беше просто „някой“. Беше той, непознатият. Който беше казал, че е „баща на момичето“.

— Мамо, кой е той? Наистина ли ми е баща?

— Точно колкото змията е майка на снесените от нея яйца.

Това явно означаваше „да“.

— Ами на Давин? На Мели?

— Не. Само на теб.

Само на мен.

Змията беше само мой баща. Само мой.

Втренчих се в дланите си, бяха станали светлочервени от кръвта и водата. След това се изправих. Не можех да седя повече. Ако не се раздвижех, щях да се пръсна. Аз се врътнах и се затичах напред.

— Дина! Остани тук! — извика мама уплашено. Но аз не можех. Спрях, едва като стигнах овощната градина.

Давин ми беше наполовина брат. А Мели — наполовина сестра. И сама можех да се досетя за това. Винаги се бях отличавала от тях. Само трябваше да се погледна в огледалото. Давин и Мели приличаха на мама и бяха взели нейната хубава мека червена коса. Само аз бях наследила твърда черна четина като на трол. Само аз.

— Дина — мама ме беше последвала. — Съкровище, влез вкъщи. Не бива да изчезваш така, опасно е.

Цялото ми тяло трепереше. Изведнъж така ми се зави свят, че трябваше да седна. Стройните ябълкови дръвчета бяха съвсем черни, а дневната светлина — чисто бяла.

— Как се казва той? — попитах аз.

— Сезуан.

— Това е странно име.

— Той не е тукашен. От Колмонте е.

— Ти си казвала, че и ние сме оттам, тоест семейство Тонере.

— Да… но по друг начин. Това е дълга история. Не е важно обаче кой е той, а какъв е. Знаеш ли какво е черен магьосник?

— Един вид… един вид вълшебник?

Мама поклати глава.

— Всъщност не. Не повече, отколкото Жрицата на срама е вещица.

— Да не би да е като Жрец на срама?

— Отново не. Жреците на срама виждат истината и карат и останалите да я видят. Черният магьосник прави точно обратното. Заслепява. Кара ни да виждаме несъществуващи неща, една изкривена реалност.

— Той ли бе предизвикал мъглата?

— Може би. Във всеки случай обаче я използваше. За него е много по-лесно да ни внуши нещо в моментите, когато така или иначе не виждаме ясно. Той е много опасен, Дина.

— Тогава защо изпрати Пес при него?

— Защото често е много по-трудно да измамиш животните отколкото хората. И Пес ни защити. Благодарение на него сме си все още същите. Благодарение на него Сезуан не успя да ни подчини на волята си. Но той ще се върне, Дина. Ще се опита отново.

Мама седна в тревата до мен и внимателно ме прегърна. „Сега и двете ще се намокрим“, помислих си аз с онази частица от разсъдъка си, която забелязваше подобни неща, въпреки че те нямаха никакво значение.

— Именно затова трябва да отпътуваме — каза ми тя.

— Да отпътуваме? — попитах аз внимателно. — Къде? За колко време?

— Далеч оттук. И, Дина, може би… може би завинаги.

— Не! — не можеше да говори сериозно. Не отново. Не и сега, когато всичко бе станало… почти като едно време. Бяхме засадили ябълкови дръвчета. Бяхме си построили къща. — Не може… Не може просто да бягаме от него само защото е черен магьосник.

— Аз го напуснах още преди ти да се родиш — отвърна ми мама мрачно. — Едва мога да защитя себе си от него. Не знам как бих могла да предпазя децата си.

— Искаш да кажеш мен. Той иска само мен. Аз съм единственото змийче в семейството.

— Дина! Не говори така!

— Защо не? — попитах аз горчиво. — Вярно е. — Аз се изправих. — Но това, което не разбирам… това, което в действителност не разбирам, е… как изобщо си могла да забременееш от него. Защо изобщо си ме родила?

Мама понечи да каже нещо, но аз не й оставих възможност да ми отговори. Тръгнах си. Един ябълков клон ме докосна по рамото и аз се наведох, за да не нараня крехките пъпки. После изведнъж си помислих, че това нямаше значение. Ако щяхме да отпътуваме, нямаше значение дали това дърво някога щеше да роди плод. Можех да отчупя целия клон, ако исках.