Лине Кобербьол
Дарът на змията (33)

Учител и сянка

На планинския път нямаше никакви други хора освен нас. Никой не ни пресрещна, никой не ни изпревари. Цял ден не видяхме нито една къща. През нощта Сезуан хвана голям червен гущер и го уби с камък.

— Дали става за ядене? — попитах недоверчиво.

— Може да опитаме — рече Сезуан, докато разпаряше гущера и вадеше вътрешностите му. — Във всеки случай не е отровен.

Накладохме неголям огън и сварихме малко вода. Нямахме хубав чай, но бях набрала по пътя малко валериана и испански кервел. Те не бяха кой знае колко хранителни, но успокояваха стомаха и създаваха поне леко усещане на ситост. Увихме гущера с листа и го сложихме на въглените. Гледах подозрително зеленото руло, но то постепенно започна да пуши и да почернява отгоре. Дали наистина ставаше за ядене?

Сянката хвърли чашата си така, че валериановият чай се плисна на всички страни.

— Лошо е на вкус — сопна се той.

Погледнах го раздразнено. Той седеше и се чешеше по гърдите с едната ръка като бълхясало куче. След като бе прекарал на магарето по-голямата част от деня, привечер се посъвзе и дори извървя пеша последната част от пътя. Беше хубаво, че отново можахме да закрепим дисагите на гърба на магарето, вместо да ги мъкнем сами, но ако питате мен, бих предпочела Сянката да бе продължил да спи. През последния час не бе правил друго, освен да се оплаква и мрънка. Сякаш водехме едно голямо тригодишно дете със себе си. Беше по-непоносим от Мели. Десет пъти по-непоносим.

Той припълзя до мен, без да се изправи. Бедният ми стомах се обърна от киселата му миризма и за малко да повърна валериановия чай.

— Сянката е гладен — рече той и съвсем се наведе към мен. — Сянката е ужасно гладен.

Не издържах повече. Избутах го и се изправих, но той ме хвана за глезена с мръсната си, груба ръка и изсъска:

— И децата стават за ядене — по-вкусни са от гущерите!

— Пусни ме! — заритах с крак, за да се освободя, но той бе по-силен, отколкото човек можеше да предположи, като види колко е кльощав.

— Остави я — рече Сезуан остро.

Сянката го послуша. Но ме погледна лошо.

— Ще настъпи денят на отмъщението — изръмжа той. — Сянката ще стане учител, учителят — сянка, а смъртта ще се нахрани с малки момиченца!

Отдалечих се заднешком от него, докато гърбът ми не се опря в топлия хълбок на магарето и нямаше как да продължа. Цялото ми тяло бе изтръпнало и ме сърбеше, сякаш бях преспала в слама, пълна с мравки. Той сигурно не говореше сериозно за това с децата. Или пък наистина го мислеше? Не, каза го само за да ме изплаши. Естествено, че бе така. И въпреки това… имаше нещо в погледа му, в цялото му същество, в кокалестите ръце, в грубата кожа, във вонята… Ако някой можеше да яде малки деца, то това би бил някой точно като него. Някой, който се придвижваше в сенките и вонеше, сякаш се бе хранил с каквото намери, живо или мъртво, прясно или развалено. Като огромен лешояд без криле. А Сезуан искаше да спя в един бивак с него?

— По-добре няма да стане — каза баща ми и избута от въглените напълно почернялото, увито в подправки руло. Разряза го с ножа си и раздели димящия гущер на три.

Сянката излапа своя дял на четири бързи хапки. Аз гледах по-подозрително своята порция. Месото бе светло, почти като пилешко. Откъснах едно малко парченце с пръсти и го сложих в уста. Нямаше някакъв специфичен вкус, нито горчив, нито сладък, просто на леко изгоряло. Изядох и остатъка. Не бе кой знае колко и стомахът ми се разбунтува недоволно — щеше ми се да имахме още един гущер.

— Легни да поспиш — каза ми Сезуан. — Сигурно си уморена.

Да, бях уморена. Съвсем капнала. Но… смеех ли да заспя? Погледнах крадешком Сянката. Можех ли да се унеса в сън, когато той лежеше само на една ръка разстояние?

— Спи — повтори баща ми.

Това означаваше, че щеше да ме пази. Щеше да остане буден и да внимава Сянката да не ми направи нещо. Легнах на земята и заспах веднага щом се завих през глава, въпреки страха и въпреки гладния ми стомах, който бе получил само една трета от гущера и малко валерианов чай.

Сънувах. Добре осъзнавах, че бе сън, защото познавах студа на мрачното подземие. Тъмницата. Но къде бяха змиите? Последния път тук имаше змии. И къде беше Давин?

Той не е тук.

Думите прозвучаха като шепот в главата ми, без да са изречени от някого. Настръхнах от студ и страх. Ако Давин не бе тук, къде бе тогава? Почти нищо не виждах. Някъде отгоре се процеждаше съвсем слаба, бяло-синя светлина, като лунна. Докоснах стената. Бе слузеста, грапава и влажна като тялото на охлюв. Къде бе Давин?

Пристъпих несигурно напред. Петите ми затънаха във влажната земя. Земя? Бях очаквала подът да е от камък, твърд и студен. Къде се намирах? Какво бе това място? Като хралупа на язовец, но много по-голяма.

— Давин? — извиках предпазливо, не много високо. Никой не ми отговори, а гласът ми прозвуча тихо и беззвучно. Нямаше ехо.

След това кракът ми затъна още повече в земята, толкова много, че се препънах и паднах. Блъсна ме миризма на влажна пръст, на разложено. Ръцете ми напипаха нещо. Не бе пръст или камък.

Дрехи. Тяло.

— Давин? — затърсих слепешком в мрака, разравях пръстта с ръце, хванах го и го вдигнах…

Бледата светлина освети лицето му. По устата и носа му имаше тъмна влажна пръст. Очите му бяха затворени, но не защото спеше.

Той не е тук.

Не. Не беше тук. Вече не. Това не бе някаква тъмница, нито пък хралупа на язовец.

Бе гроб.

Разплаках се. Усетих как топлите сълзи се стичаха по студените ми страни. Бе сън. Бе само сън. Знаех го и въпреки това бях толкова уплашена и ужасена, че не можех да спра да плача. Не можеше да е истина. Не знаех дали Давин бе жив. Ами ако сега в действителност лежеше в някоя тъмна дупка, мъртъв и наполовина заровен. Мисълта за това бе непоносима.

— Шшшщттт — някой ме докосна. По бузата. Нежно и внимателно с пръст.

Сезуан. Може би отново щеше да ми запее. Дано да искаше. Щеше ми се да остана да лежа така, докато баща ми ми пее и прогони кошмара.

— Шшшттт — промълви той отново.

Отворих очи. И изкрещях до небето. Защото това не бе Сезуан. Не бе баща ми. Сянката ме бе успокоявал, неговият груб пръст бе изтрил сълзите ми.

— Остави я на мира! — Сезуан се изправи объркан. Погледът му бе мътен и замъглен от съня, но той хвана Сянката за ръката и почти го изхвърли от мен. — Казах ти да стоиш далеч от нея!

Сянката изсъска като котка.

— Момичето плачеше — рече той. — Сянката нищо не е направил, Сянката я успокояваше!

Приличаше на малко момче, което току-що бе обвинено за нещо, което не бе извършило. Дори започнах малко да му съчувствам. Да, колко добре ми бе познат този гняв, гневът от това да си несправедливо подозиран. Всеки път, когато наричаха мен или мама вещици, всеки път, когато ни шепнеха зад гърба, се чувствах точно като Сянката сега. Или поне така си мислех. Кой ли можеше да каже какво точно изпитваше Сянката?

Сезуан стоеше изправен, забил поглед в земята. Бе толкова уморен, че тялото му се олюляваше.

— Извинявай — промълви той. — Мислех, че ще успея да остана буден, но… Ще трябва да поспя, поне малко.

Сезуан вдигна глава и погледна Сянката.

— Ела тук — рече му той.

— Защо? — Сянката изглеждаше недоверчив. — Какво ще прави учителят със Сянката?

Сезуан докосна флейтата с едната си ръка.

— Казах ти да дойдеш тук.

Сянката впери очи във флейтата.

— Може ли сянката да получи един сън?

— Просто ела тук. Легни.

Сезуан бързо сряза част от въжето на магарето.

— Сянката не иска да го връзват!

— Прави каквото ти кажа — рече Сезуан рязко. — Или това ти бе последният сън.

Устните на Сянката затрепериха. Цялото му тяло затрепери.

— Учителят е зъл! — изсъска той. — Учителят е лош със Сянката!

Но той въпреки това легна и се примири, че Сезуан уви единия край на въжето около ръцете му, а другия около същия лавров храст, за който бе завързано магарето.

Струваше ми се, че трябваше да го защитя. Да кажа на Сезуан, че само се бе опитал да ме успокои и леко бе погалил бузата ми. Но самата мисъл, че ме бе докоснал… Може би щеше да го направи отново, ако бе свободен. Докато спях. Прехапах устни и си замълчах.

Сянката обаче не млъкваше. Сипеше порой от обиди и заплахи към „злия учител“. А когато не му останаха думи, започна да реве с едно протяжно, обвинително „уааааааааа“, като изтощено пеленаче или ранено животно. Сезуан се опита да го накара да млъкне, но той се развика още повече.

— Ела, Дина — рече баща ми. — Малко ще се отдалечим. Ще отидем от другата страна на онези скали там. Като не може да ни вижда, рано или късно ще спре.

Но не стана така. Ревът прерасна във вой веднага щом се скрихме от погледа му. Цялата долина го чу. Ако някъде наблизо имаше разбойници, нямаше съмнение, че щяха да ни открият без проблем.

— Ако продължи така няма да можем да мигнем — казах аз мрачно. — Не можеш ли… просто да му подариш един сън?

Сезуан потри чело с поизцапаната си ръка. Всъщност с доста мръсната си ръка. Ризата му бе побеляла от прахта по пътя и засъхналите петна пот, а под уморените му очи имаше големи сенки. Вече нямаше нищо общо с добре облечения самоуверен господин, който ни бе поканил на вечеря в оранжерията на „Златния лебед“.

— Това ще влоши нещата — отвърна ми той. — Мисля, че всеки сън го подлудява още повече. А и за мен не е лесно. Това… ме изтощава.

— Той ли уби Пес?

Сезуан кимна.

— Да. Аз… повярвай ми, никога не съм искал да ти сторя зло. Исках само… да видя дъщеря си. Да я опозная. Не подозирах, че майка ти… че ще се получи така.

Погледнах го изпитателно. Не ми хареса, че отрича вината си по този начин. А още по-малко, че я прехвърля на мама. Бе почти пълнолуние и под светлината на луната заобикалящите ни скали бяха бледи като кости. Луната се отразяваше в очите на Сезуан и в сребърната змия на ухото му. Чувах как Сянката реве от другата страна на скалите и вика своя „зъл учител“.

— Значи вината съвсем не е твоя? Ти нищо не си сторил, а всички останали са виновни. Така ли е?

Казах го, но не можех да позная гласа си. Бе толкова твърд, толкова режещ. Той потръпна, сякаш го бях набола с игла.

— Не аз убих кучето ти! И аз… аз го наказах за това.

— Как?

— Пратих му кошмар вместо сън. И му казах, че не искам да го виждам повече.

Сезуан извърна поглед.

— Но това май не се оказа добра идея. След случилото се той стана… вече не можеше да е сред хора. Но въпреки това продължи да ме следва. И започна да ти завижда, усети, че ти си застанала между нас. Тогава със змията… той почти не те уби, Дина! А когато нападна малкото момиченце… Заради него ви прогониха от селото.

— Значи за всичко е виновен Сянката, а не ти? Ти няма за какво да се срамуваш?

Не бе нарочно. Не можех да се овладея. Изведнъж гласът на Жрица на срама се бе върнал. Сезуан вдигна глава и ме погледна в очите. Нямаше друг избор.

— Не — промълви той. — Срамувам се.

— За какво?

— Не аз убих кучето ти. Не моята ръка хвърли змията от дървото. Не бях аз. Но аз съм виновен, че Сянката е такъв днес.

Зърнах нещо, някакъв спомен. Едно малко момченце, което не можеше да заспи. Едно по-голямо, което му пееше.

— Той е твой брат! — възкликнах аз.

— Наполовина. Син на майка ми от друг баща.

Едната му ръка докосна крадешком обецата му. Мисля, че бе несъзнателно.

— Майка ми имаше дванайсет деца — каза той със странен, уморен глас. — В името на рода. Всичко бе в името на рода. За да може дарбата да става все по-силна, а семейството — все по-могъщо.

Устните му помръднаха, но не бях сигурна дали бе усмивка.

— Тя побесня, когато майка ти избяга. Всички вкъщи трепереха от страх седмици наред. Но макар да търсихме, докато конете ни грохнаха от умора, не можахме да открием Мелусина. За първи път срещах някого, който дръзваше да застане срещу майка ми, и да му се размине.

Замислих се какво ли щеше да се случи, ако мама не беше избягала. Колко различен щеше да е животът ми. Всички вкъщи трепереха от страх… Не, трябваше да се радвам, че никога не бях срещала майката на Сезуан. Баба ми. Думата ми се стори странна.

— Как е успяла да се грижи за толкова много деца?

— Всъщност не се грижеше. Интересуваше се само от тези от нас, които притежаваха дарбата. Останалите бяха оставяни на грижите на прислугата.

— Доста странно отношение към децата!

Той поклати леко глава.

— Да, сигурно е така. Но когато си част от такова семейство, не се замисляш особено. И нейната собствена майка бе постъпила по същия начин. И майката на майка й преди това. В името на рода.

Стори ми се, че в думите му имаше… студенина. Спомних си гласа на собствената ми майка. „Майка ти те изпрати при мен, както се праща жребец при кобила, защото смяташе, че ще създадем интересно поколение.“

Мда-а-а, студено беше. Дори и аз… почувствах същата студенина.

— Когато бях малък, се гордеех с това да съм едно от истинските деца на майка ми — рече Сезуан със странен горчив глас. — Така ни наричаше. Тези, които не я бяха разочаровали. Сега се чудя дали отгледаните от прислугата не се оказаха най-щастливите от нас.

— Сянката едно от истинските деца ли беше?

— Назим. Назим… беше на границата. Няколко пъти попадна в другата група, но после винаги успяваше да направи нещо, което да убеди мама, че си струва да му обърне внимание. Накрая го остави на моите грижи, за да ме изпита. Ако успеех да събудя дарбата на Назим и да го науча как да я използва, тя щеше да ме смята за напълно готов.

Сезуан несъзнателно хвърли поглед назад, към мястото на стария ни бивак, откъдето все още можеше да се чуе воят на Сянката.

— Назим беше на дванайсет. Аз — на двайсет и една. И двамата бяхме твърде млади.

Вдигнах бързо глава. Нима Сянката… Назим наистина беше десет години по-млад от Сезуан? Като ги гледаше човек днес, много трудно би повярвал. През повечето време Сянката приличаше на старец, макар и да говореше като дете.

— Бях силен и се гордеех с възможностите си. А Назим… толкова много искаше. Искаше да бъде един от нас, от истинските. Но дарбата му бе слаба. Колкото и да се опитваше, колкото и да го учех, не се получаваше. Аз му дадох праха за сънища.

Сезуан срещна погледа ми. Очите му бяха като дупки, тъмни и лишени от блясък.

— Не заради него самия — рече той дрезгаво. — Или поне не само заради него. А защото аз самият не можех да понеса загубата. Исках да издържа изпита. Исках да стана учител. И станах.

Сезуан намокри устни и за миг затвори очи. След това се насили и отново ги отвори.

— Станах учител. А Сянката стана сянка. Не веднага. Но постепенно. Назим… се топеше, ден след ден, година след година. И накрая от него остана само Сянката. Той вярва, че съм откраднал душата му и че един ден ще успее да ме принуди да му я върна. Учителят ще стане Сянка, Сянката ще стане учител. Мисля, че и сама го чу.

Аз потръпнах и кимнах. Деня на отмъщението, така го бе нарекъл. „Този ден Смъртта ще се нахрани с малки момиченца.“

— Донякъде е прав — рече Сезуан бавно. — Може да се каже, че откраднах душата му. Но се страхувам, че никога няма да си я върне.

 

 

Най-накрая Сянката млъкна. Може би бе заспал. Лежах увита плътно с одеялото. Последните остатъци слънчева топлина отдавна бяха напуснали скалите и студът хапеше ушите и носа, ако човек не се завиеше добре. Бях жадна и гърлото ми бе пресъхнало, но бях толкова уморена и премръзнала, че не ми се ставаше да потърся меха.

— Сезуан? — прошепнах въпросително. Все още не ми идваше отвътре да го нарека татко.

— Ммм — гласът му бе сънлив.

— Ако Сянката остане с нас… никога няма да успеем да влезем в крепостта Сагис.

Той въздъхна.

— Да. Няма да е възможно.

— Но… какво ще правим тогава?

Помълча известно време и сетне каза:

— Не го мисли.

— Трябва да освободим Давин и Нико.

Искаше ми се да му разкажа за съня си, но не посмях. Сякаш щеше да стане по-реален, ако го споделях на глас. Сякаш смъртта слушаше по някакъв начин и щеше да приближи брат ми, ако споменех името му.

— Ти обеща!

— Да. Обещах.

Чух, че се размърда — може би се обърна на другата страна.

— Легни сега и спи.

— Но…

— Ще измисля нещо. Спи.

Отне ни още шест дни да стигнем до Сагия — селото, което лежеше в подножието на крепостта Сагис. Всяка миля бе кошмар. Имахме много малко храна, защото не можехме да позволим на Сянката да се доближава до други хора, а и почти не спяхме, тъй като се налагаше да го връзваме през нощта, а когато го правехме, той започваше да вие както първия път. Невероятно е колко силна омраза можеш да започнеш да изпитваш към човек, който те държи буден нощ след нощ. Накрая горещо желаех изобщо да не се бе раждал. Или да се бе родил някъде толкова далеч, че никога да не ми се бе наложило да видя тънките му грозни пръсти, да подуша киселата му миризма и да чуя пронизителния му глас.

Сега стояхме в малка дюлева градина, точно до селото. Дюлите все още бяха съвсем малки зелени плодчета, напълно неядливи. Бяхме чули обаче, че долу, в селото, има три странноприемници. Само да можехме да наемем стая в някоя от тях, да се нахраним, да се наспим и да си отпочинем истински. Единственото, за което се молех, бе една нощ спокоен сън. Само една нощ. Искаше ми се да вярвам в несломимите способности на Сезуан като черен магьосник. Искаше ми се да вярвам, че щеше да успее да се промъкне в крепостта Сагис, да спаси Давин и Нико и да избяга незабелязано. Бяхме толкова близо. Ако леко отметнех глава назад, можех да видя назъбените сини стени на крепостта. Можех да видя къщите в Сагия, с острите им фронтони, тъмните, покрити с плочи покриви и насмолени капаци на прозорците. И главната порта. Щеше да ми отнеме по-малко от час да сляза долу. Но със Сянката нямахме никакъв шанс да влезем в селото, камо ли да преминем незабелязано през Сагия, да продължим нагоре, по планинския път, над леговището на драконите, за което бяхме чували, и да преминем през огромната черна порта на крепостта Сагис.

— Каза, че ще измислиш нещо — прошепнах осъдително на Сезуан. — Какво мислиш да правиш? Да го завържеш и да го оставиш? Да го затвориш в някоя пещера? Трябва да направим нещо.

— Дина — отвърна ми той тихо. — Престани да ме тормозиш.

Не изглеждаше добре. Бе изнемощял, болен и уморен. И това не бе всичко. Очите му бяха… странно мъртви. Може би наистина бях сгрешила, като го тормозех, както сам се бе изразил. Но аз също бях уморена. И гладна, и отчаяна. Защото Давин и Нико бяха затворени в крепостта Сагис вече… вече доста дни, бях им загубила сметката. Повече от седмица, може би две. Всичко можеше да им се случи за това време.

— Ти ми обеща — казах аз. — Сключихме сделка. Ако сега ме измамиш, то… то вече не искам да ти бъда дъщеря.

Неочаквано ме заболя от думите ми, защото вече бях започнала да гледам на него като на мой баща.

Той остана мълчалив ужасно дълго време. Страхувах се, че ще започне да ми обяснява как нищо не може да се направи и че трябва да поемем обратно към вкъщи. Може би никога не е било възможно. Може би ми бе внушил всичко, за да ме отдели от мама? Цялата изстинах, само като си го помислих. Но мама го вярваше, нали? Вярваше, че той можеше да го направи. Просто не искаше да плати исканата цена.

— Изчакай ме до портата — рече ми той.

Сърцето ми подскочи. Бе измислил нещо. Но защо не искаше да ми каже какво?

— Сезуан…

— Върви — повтори той. — Няма да се бавя.

Той свали флейтата от колана си и аз кимнах сама на себе си. Щеше да даде на Сянката сън. А когато той се събудеше, щяхме да сме от другата страна на портата. Само да не тръгнеше след нас. Знаех, че можеше да е доста хитър, ако му се наложеше. Колко дълго можеше да го накара Сезуан да спи?

Сянката, който се опитваше да яде зелените дюли, се обърна, сякаш имаше някакво шесто чувство, което му подсказваше кога Сезуан докосваше флейтата.

— Сън — прошепна той. — Да не би учителят да иска да прати на Сянката сън?

— Да — отвърна Сезуан. — Дина. Върви. Чакай ме долу.

Тръгнах надолу по пътя. Върховете на обувките ми съвсем пожълтяха от прахта. От двете страни на пътя растяха магарешки бодили с човешки бой, а в синьо-лилавите им цветчета жужаха пчели.

Сезуан започна да свири зад мен. Направих още няколко крачки. След това краката ми спряха от само себе си.

Мелодията не звучеше като последния път, когато прати на Сянката така лелеяния сън. Нито когато го накара да напусне скривалището си. Всъщност никога преди не бях чувала Сезуан да свири така.

Беше много хубав ден. Слънцето грееше на небето, закривано само от няколко рехави облачета. Но изведнъж се замислих за лунната светлина. За лунната светлина и за мекия благоуханен летен мрак. Ако някоя птица чуеше тези тонове, щеше да си спомни за гнездото си. Козлето щеше да намери майка си. „Вкъщи — шепнеше флейтата. — Подслон. Отмора. Трябва да спиш сега.“

Дали си въобразявах или наистина стана по-тъмно? Къде бе осеяното с детелина поле, чийто аромат усещах? Един гълъб, който бе кацнал в офиката малко по-напред, се попощи по гърдите и пъхна главичка под крилото си. Пчелите вече не жужаха в крайпътните трънаци. Дори вятърът утихна.

— Почини си — шепнеха тоновете. — Спи. Спокойно. Нищо не може да ти се случи.

Беше красиво. Невероятно красиво. Като при залез. Като ледени кристали точно преди да се разтопят. Въпреки това цялото ми тяло бе започнало да трепери. Изведнъж си спомних съня си. За Давин. Той вече не е тук. Наполовина погребан, със затворени очи… Флейтата не спираше.

Затвори очи. Отпусни се.

Сърце, почини си. Спри.

— Не!

Трябваше да го изкрещя, но от устните ми не се отрони нито звук. Сякаш флейтата бе отнела дъха ми и гласът ми бе изчезнал с него. Пъхнах пръсти в ушите си и се опитах да заглуша звуците. Заолюлявах се с вдървените си крака — не към портата, а обратно към дюлевата градина. Не можех по-бързо, а и това нямаше значение, защото знаех, че бе късно.

Флейтата замлъкна. Изведнъж и вятърът, и слънцето, и острата миризма на прах, бодили и градински чай се върнаха. Гълъбът от дървото плясна с криле и отлетя.

Сезуан бе облегнал гръб на една дюля. Сянката бе отпуснал глава в скута му. Тялото му бе безжизнено, сърцето му не биеше, гърдите му не дишаха. Знаех, че бе мъртъв.

— Ти го уби! — рекох аз. — Ти… Ти го уби с мелодията си!

В началото Сезуан не ми отговори. Флейтата лежеше на земята, а ръцете му бяха празни и отпуснати. Изглеждаше така, сякаш самият той бе мъртъв.

— Казах ти да чакаш при портата — промълви той накрая. Гласът му бе слаб като тънка прокъсана връв и дори не се опита да отрече или да се защити. Вместо това ме погледна учудено. — Плачеш ли, Дина? Плачеш за него?

— Разбира се, че плача!

— Но… той ти стори толкова злини.

Не му отвърнах. Сезуан продължи да ме гледа, сякаш не можеше да разбере защо плачех.

— Щеше да ни издаде — каза баща ми накрая, сякаш това бе основателна причина.

— Но това не означава, че може… Човек не бива просто да…

Но аз всъщност сама го бях помолила за това. Собствената ми вина ме прониза като счупено стъкло. Тялото ми се разтресе от едно сподавено ридание.

Сезуан бавно се изправи. Той тръгна към мен, вероятно, за да ме успокои, за да ме прегърне. Но единственото, което виждах, бяха ръцете му, елегантните му, красиви ръце на флейтист, които току-що бяха отнели човешки живот. Аз пристъпих назад, не исках да ме докосва.

Той спря. Гледа ме дълго, а от погледа му ме заболя.

— Аз… ще трябва да го скрия — каза ми той. — Да го погреба. Остани тук, докато се върна.

Сезуан се наведе и вдигна Сянката на ръце, все едно носеше дете. Изглеждаше сякаш мъртвото тяло бе съвсем безтегловно.

Аз нищо не казах. Все още цялата треперех, като куче, което току-що бяха набили. Щеше ми се никога да не го бях срещала. Щеше ми се никога да не бях срещала нито един от двамата, нито него, нито Сянката. Исках вкъщи. Вече нямах дом. Може би дори и майка нямах, защото коя жена би искала дете от такъв баща? Беше го убил с мелодията си. Бе откраднал дъха му, бе накарал сърцето му да спре и го бе убил със змийската си дарба. И не можеше да разбере защо плачех?

Стоеше там с мъртвия си полубрат в ръце, а лицето му ми бе съвсем непознато, сякаш го виждах за първи път.

— Дина, говоря сериозно. Остани тук.

— Да — отвърнах му аз.

Не посмях да се противя.