Лине Кобербьол
Дарът на змията (30)

На масата на графа

— Вечеря на масата на графа — рече Карле. — Това е доста голяма работа, нали?

Гласът му прозвуча някак странно. Наперено, но в същото време не съвсем гордо. Изобщо цялата бригада бе обхваната от необичайно настроение. Изпитвахме облекчение, че всички бяхме преживели урока на учителя Вардо, и разбира се — опиянение от това, че се бяхме справили и че всички ни бяха ръкопляскали. Изпълваше ни и странна тревога, че това не можеше да е истина, че имаше още нещо, и всички ние само чакахме капанът да хлопне.

— Сигурно говорят насериозно и наистина ще делим една маса с графа — прошепнах аз на Нико. — Как мислиш, дали може да те познае?

Нико поклати глава.

— Никога не ме е виждал преди — рече той. — Но ще бъде най-добре да не се набивам много-много на очи.

Часовете в тъмницата ми се точеха бавно. Мухите бръмчаха, а бълхите ни хапеха. Даже работата взе да ми липсва. Вътре бе прекалено тъмно дори по пладне, така че единственото, което можехме да правим, бе да разговаряме. Да си разкажем няколко истории. Да изпеем няколко мръсни песни или да спим, като Нико, на когото най-накрая му се удаде случай да си подремне през деня.

Следобед дойдоха да ни вземат, но не ни отведоха веднага в балната зала. Е, щом щяхме да стъпваме по толкова хубав под, то първо трябваше добре да се измием. Затова ни заведоха зад конюшните и ни заповядаха да се изтъркаме един друг със студена вода от помпата по средата на двора.

Това беше най-хубавото от цялата работа. Да съблечем отвратителните си дрипи, които съвсем се бяха втвърдили от пот, кир и мръсотията в килията, и да се изкъпем, така че кожата ни отново да стане мека и топла, а не твърда и люспеста като на влечуго. Дадоха ни само сапун, цели два калъпа, които се пенеха и ухаеха на цветя.

Маша ги подуши подозрително.

— На какво миришат? — попита той.

— Мисля, че на лавандула — отвърна му Нико.

Маша изсумтя.

— Мислех, че само дамите използват такива неща.

Нико поклати глава.

— Всички благородници го правят. Някои мъже употребяват дори розова вода и парфюмирано олио за коса.

— Така ли. Явно си доста запознат с това?

— Чувал съм — рече Нико бързо.

Когато поизсъхнахме малко, ни дадоха чисти ризи, като тези, които стражите носеха под бронята, и широки сиви ленени панталони, които напомняха на облеклото на Дружеството. Разбира се, никой нямаше да ни сбърка с благородници, особено след като отново ни оковаха, но все пак бяхме в по-добро състояние от преди. Дори гърбът не ме болеше толкова и за първи път след като ме бяха пребили можех да си поема въздух, без да почувствам ребрата си.

Шестима мъже от личната охрана на графа ни придружиха до графския двор, който се намираше най-навътре в крепостта и през една колонада ни въведоха в балната зала. Все още нямаше никой друг, а слугите не бяха приключили с подреждането на масите, но едва ли някои от другите гости трябваше да бъдат оковани преди да седнат.

— Спокойно можеха да махнат гадните окови поне за една вечер — мърмореше Герик. — Тук така или иначе гъмжи от стражи.

— Сигурно се страхуват, че ще се нахвърлим върху графа — добави Имрик.

— Да, или върху дамите — захили се Карле.

Но когато другите гости започнаха да пристигат, смехът му секна. Повечето се правеха, че не ни забелязват, а останалите ни гледаха втренчено.

— Зяпат ни, сякаш сме животни в менажерия — продума Имрик тихо.

— Игнорирай ги — посъветва го Нико.

— Кво?

— Игнорирай ги. Прави се, че не ги виждаш.

— Сега да не вземеш да ми говориш изтънчено? Ти не струваш нито стотинка повече от нас, друже.

— Не съм и твърдял друго — рече му Нико. — Никога.

Имрик се намръщи, но всъщност не на Нико се сърдеше. Просто единствено на него можеше да си го изкара.

Изведнъж някъде зад нас, откъм така наречения балкон, се разнесе силна музика на тромпети и всички гости бързо се изправиха. Дори и ние, макар и на стражите да им се наложи да побутнат и да смъмрят този-онзи от бригадата. Една врата в другата част на залата се отвори и глашатай в драконова ливрея огласи:

— Негово величество граф Артос Драконис Справедливия!

Аз протегнах врат. Бях любопитен да видя граф Артос, който бе разделил семейството ни и бе оковал мен и Нико във вериги. Бях чувал, че бе над деветдесетгодишен, но във всеки случай можеше да ходи сам и осанката му бе горда и величествена. Всъщност изобщо не приличаше на някакъв старец. Брадата му бе въгленово черна, а на главата си носеше шапка, която малко приличаше на тези на учителите, с изключение на това, че неговата бе яркочервена и богато украсена със златни нишки и малки скъпоценни камъчета, които проблясваха, когато завъртеше глава. Брадата му явно бе боядисана. Но кожата му бе… да, тя бе почти толкова гладка, колкото моята собствена, само че бе някак странно застинала, като на мъртвец. Като черупка. Гладка като яйце. Изведнъж осъзнах, че бе точно като тази на учителите. Той и Вардо можеха да бъдат баща и син. Или братя. Излюпени от едно и също яйце.

Глашатаят обаче все още не бе свършил.

— Дъщерята на графа и скъп гост, нейно височество мадам Лизеа — извика той и веднага след графа влезе жена, облечена в дълги сини копринени поли и с мрежа от перли върху черната си като нощта коса. Над едното й око имаше бял кичур, сякаш нарочно оставен така. Но едва ли лицето й нарочно бе толкова слабо, че да прилича на череп, покрит с тънък слой кожа.

Дина я бе нарекла Призрачната дама. Майката на Дракан.

Която без съмнение много добре познаваше Нико.

 

 

Нямаше къде да избягаме. Дори не можехме да станем от масата. Бяхме приковани към Маша и останалите, които от своя страна бяха завързани за тежката дъбова маса, край която седяхме. Единственото, което Нико можеше да стори, бе да склони глава и да се надява, че дама Лизеа бе от онези, които ни игнорираха, а не от онези, които ни зяпаха. Слава богу, оказа се, че не бяха възприели идеята да седим на една маса с графа в пряк смисъл. Граф Артос и дама Лизеа се настаниха доста далеч от нашия ъгъл на балната зала.

— Какво ще правим, ако те види? — прошепнах аз на Нико.

— Нищо — рече ми Нико. — Особено ти. Чуваш ли? Няма смисъл и на двамата да ни отсекат главите.

Явно нямаше съмнение как щяха да постъпят с него, ако Лизеа го познаеше.

Тромпетите прозвучаха отново, след което бе поднесено и първото ястие. Бе камбала с някакъв бял сос. Карле взе парче от рибата с пръсти и точно щеше да го пъхне в устата си, когато пазачът зад него го перна с ръка и изсъска:

— Не сега! — сякаш бе гувернантка, оставена да учи невъзпитаните деца на добри маниери.

Един учител — дали не бе Вардо — който стоеше точно зад стола на графа, пристъпи крачка напред.

— Нека всички да благодарим на графа за вечерята, която той е така добър да ни поднесе, и да се надяваме, че тя ще подсили телата ни и ще укрепи духа ни, та да можем да му служим по-добре. За графа!

— За графа! — проехтя цялата зала. Сякаш всички останали, освен нас, се състезаваха кой може да извика по-силно.

Чак след това Карле получи разрешение да опита рибата си.

Нико седеше наведен над чинията си и ровеше в бялото месо с вилица. Той бе пуснал брада, след като заживя в Хьойландет, а точно в този момент тя бе по-дълга от обикновено. Дали това бе достатъчно, за да прикрие истинската му самоличност? Не ми се вярваше. Въпреки всичко приличаше на себе си.

Аз отхапах малко от камбалата. Имаше силен кисел вкус. Може би лимон от оранжериите на графа. Устата ми бе толкова пресъхнала, че ми бе трудно да преглътна храната, но щеше да се набие на очи, ако не ядях. Останалите затворници поглъщаха храната, сякаш никога преди не бяха опитвали такова ястие. А и вероятно не бяха. Не и през годините и месеците, които бяха прекарали в тъмниците на крепостта Сагис.

Нови фанфарни тромпети. Хората по масите около нас оставиха ножовете и вилиците и замлъкнаха. Графът се бе изправил. Той наклони леко глава, докато наблюдаваше събралите се гости. Така, с шапката отгоре, ми приличаше на граблива птица. На сокол или орел. Сетне каза:

— Днес сред нас има необичайни гости — мъже, които сутринта седяха в най-дълбоката килия на крепостта, сега са поканени на празнична вечеря сред коприна и кадифе. Те се поучиха. Нека и останалите се поучат. Низшият може да се издигне. Благородникът може да се принизи, ако такава е волята на графа!

Настъпи пълно мълчание. Мисля, че гостите не смееха да си поемат дъх. Нямаше съмнение, че това бе предупреждение към тях. Не биваше да се чувстват в безопасност. Трябваше само да ни погледнат, за да разберат какво ги очакваше, ако разгневяха своя граф.

Над вратата на Образователния дом бяха изписани думите: „Знание във всичко“. Струваше ми се, че цялата крепост беше един огромен образователен дом и урокът бе един и същ навсякъде: Преклони глава пред графа, иначе си обречен.

Всички ни погледнаха, даже онези, които преди това се бяха правили, че не съществуваме. Непрекъснато следях лицето на дама Лизеа, но тя явно не бе забелязала Нико.

Графът седна. Тромпетите отново засвириха и слугите поднесоха второто ястие. Аз си отдъхнах. Хвърлих поглед към Нико. По челото и скулите му проблясваха съвсем малки капчици пот и макар от време на време да слагаше по някоя друга хапка в уста, не мисля, че усещаше вкуса й.

Никога досега не бях вярвал, че някой може да мечтае да се върне в мрачната, воняща, пълна с бълхи тъмница. Но точно в този момент бях сигурен, че както на Нико, така и на мен, ни се щеше да лежахме върху мръсната слама в дупката, вместо да седим тук, втренчили поглед в порциите гърди от фазан и малки кисели зърна грозде.

Над главата ни висяха стотици свещи, закрепени в полилеи, големи колкото колело на каруца. Не само Нико се потеше. Голобрадото лице на Маша бе зачервено и мокро от топлината на свещите и виното. Пот блестеше и по лицето на Карле, който се тъпчеше с фазан и дори не помисляше за съществуването на ножа и вилицата.

Изведнъж самият капитан на личната стража на графа застана в единия край на масата ни.

— Графът иска да знае кой е този от вас, който може да чете — рече той.

Маша не бе пил достатъчно, за да заглуши болезнената си бдителност.

— Защо? — попита той внимателно.

Но Карле, който почти бе изпразнил бокала, го изпревари.

— Приятелят ми Нико, ето тук — рече той и потупа гордо и добронамерено Нико по рамото с мазната си от фазана ръка.

— И тази хитра лисица, Давин. Тези двамата знаят едно друго.

Явно учителите не го бяха предвидили.

Капитанът кимна на двама от хората си.

— Освободи ги — рече им той. — Графът иска да говори с тях.

— Аз съм този, който може да чете — казах бързо аз и се изправих. — Нико правеше само каквото му кажех.

Мъжът, който се бе хванал да освобождава Нико от оковите на крака, спря.

— Доста си ви биваше и двамата! — рече Карле на висок глас и леко провлачено. — Няма да те оставя да обереш всички почести.

Маша, който бе разбрал, че нещо се случва, се опита да накара Карле да млъкне, но бе прекалено късно.

— Да идва или не? — попита пазачът до Нико.

— Вземете и двамата — отвърна му капитанът.

Аз се огледах бързо наоколо, но бяхме обградени от стражи. Нямаше начин да избягаме. А ако опитахме, то те със сигурност щяха да разберат, че криехме нещо. Защото кой пленник би се опитал да избяга точно в мига, когато щеше да получи своята награда от графа?

Преведоха ни през залата до масата на граф Артос. Дама Лизеа седеше през няколко стола, от дясната му страна, и разговаряше със своя съсед, полуизвърнала лицето си към него. Горещо се надявах разговорът им да бе толкова вълнуващ, че да няма време да погледне към нас.

Графът за сметка на това наклони глава и ни заоглежда с хищния си поглед.

— Как така — започна той бавно, — в моята тъмница има двама мъже, които знаят как да изпишат СПРАВЕДЛИВ?

— Приятелят ми е учител — казах бързо, за да не му се налага на Нико да отговаря. — Не знаехме, че човек се нуждае от одобрението на графа, за да преподава на децата в Сагислок.

— Учител. Ясно. И как се казва този учител?

— Николас — отвърнах бързо. — А аз съм Давин.

Единственото, за което мислех, бе, че не трябваше да разбират кой е Нико в действителност. Дори за миг не ми хрумна, че може би трябваше да излъжа и за собственото си име. Но в мига, в който го произнесох, осъзнах, че бе много глупаво. Защото дама Лизеа го чу и извърна рязко глава от събеседника си.

Тя ме погледна. След това погледна и Нико. Втренчи се в него. След което започна да се смее.

— Учител. Да, сигурно точно за това става — рече тя.

Граф Артос не разбра странното й поведение.

— Ще бъде ли мадам така добра да обясни? — попита той кисело.

Дама Лизеа се усмихна.

— Това там — рече тя и посочи към Нико с кокалестия си пръст — е Никодемус Рауенс. А ако не греша, приятелят му е Давин Тонере, който уби внука на негово величество графа.

Граф Артос ни гледа дълго.

— Оковете ги отново — рече той накрая. — После ги отведете в съда и извикайте палача.

 

 

Чакахме дълго в съда, докато граф Артос се навечеря. Той не бе от тези, които бързаха, а и с окови на краката, вериги и четирима стражи нямаше къде да избягаме.

Най-накрая дойде, следван от учителя Вардо и четирима пазачи. Явно дори в собствения му дом го охраняваха така добре, както охраняваха пленниците му.

Той седна на един стол с висока облегалка, който много приличаше на трон, и се загледа в мен и Нико, сякаш бяхме загадка, която трябваше да разреши.

— Сине на Ебнезер Рауенс — продума най-сетне графът. — Какво правиш тук?

Нико се поклони доколкото му позволяваше веригата.

— Нищо лошо — рече той. — А и не знаех, че между моя род и рода на Драконис съществува вражда.

Графът изсумтя леко с царствените си ноздри.

— Къде са хората ти?

— Хора? Аз нямам хора.

— Не се опитвай да ме заблудиш. Знам, че височайшият син на моята дъщеря среща съпротива по време на управлението си. Чувал съм за засади, за кражба на оръжие и за шпионаж. Кой може да е виновникът за това, освен твоите хора?

Нико сведе леко глава.

— Знам, че тези постъпки се извършват в мое име. Но аз нямам свои хора и не желая да имам.

Графът се усмихна с леко недоверие. Нико да не иска да има хора под своя команда — това бе твърде дръзка мисъл за някого, който властваше със здрава ръка вече цял един човешки живот.

— Палачът тръгнал ли е насам? — попита той едного от стражите.

— Не още, графе.

— Защо не е?

Стражът изглеждаше притеснен.

— Той… той често прекалява с пиенето, Ваше височество. Може би им е трудно да го свестят.

— Ясно. Тогава явно трябва да си намеря друг палач. Отбележи си, Вардо.

Вардо кимна.

— Както заповяда графът.

— Да не би графът да възнамерява да ме обезглави? — попита Нико.

Гласът му прозвуча съвсем обичайно, сякаш го питаше какво възнамеряваше да закуси или му задаваше някакъв друг съвсем обикновен въпрос. Недоумявах как успяваше да се владее така. Но всъщност Нико в момента разкриваше една своя страна, която не бях свикнал да виждам. Вежлива студенина и самоконтрол. Може би така се държаха благородниците. Може би човек се научаваше на тези маниери, ако бе графски син.

— Може би — рече граф Артос. — Може би. Но аз съм пестелив човек, млади Рауенс. Не изхвърлям нищо, от което мога да имам полза.

Внезапно вратата се отвори толкова рязко, че стражите на графа посегнаха към мечовете си. Но на прага нямаше непознати врагове. Там бе дама Лизеа, собствената дъщеря на графа. Тя погледна студено Нико и мен.

— Не са ли мъртви вече? — попита тя. — Не мислех, че баща ми е толкова нерешителен.

Явно на графа не му хареса да бъде прекъсван.

— Дъщеря ми е доста припряна — обърна се той към учителя Вардо. — Понякога толкова припряна, че поведението й е направо безсрамно.

— Татко! — възкликна дама Лизеа възмутено. — Не съм заслужила подобно изказване!

— Нима? Ако бе малко по-търпелива, скъпа дъще, и бе сключила брак преди да легнеш в брачното ложе, то сега синът ти щеше да е законен наследник на Дунарк, а родът на Дракона щеше да си спести доста срам!

Дама Лизеа заби в баща си режещ като острие на меч поглед. Тя дълго остана мълчалива и бе ясно, че се бореше да запази самообладание. Накрая с треперещ глас промълви:

— Синът ми е на път да подчини цялата западна част на Скай Сагис. Властта на негово величество графа се разпростира основно на изток. Би трябвало да подадете ръка на моя син, вместо да хулите името му. Предоставете му средствата, от които се нуждае, и родът на Дракона ще властва над цялата Скай Сагис.

— Да, усърдието никому не би навредило — рече граф Артос сухо. — Но защо да оказвам подкрепа на един самозванец, който не е господар дори в собствения си дом?

— Той е твоя кръв!

— Той е копеле, което дори собственият му баща отказа да признае.

— Татко!

— Нима не това е причината собствените му хора да вдигат оръжие срещу него? Да, дъще, знам за съпротивата, за която предпочиташ да мълчиш. Чувал съм за кражбата на оръжие и засадите, и за умелите бойци, които се уволняват, за да му служат.

Графът вдигна пръст, сякаш бе копие, и посочи към Нико и мен.

— На законния син и наследник на Ебнезер. Е? Какво ще кажеш сега, дъще?

Тя изсъска от ярост и омраза.

— Убий го! Убий го на мига и всяка съпротива ще изчезне.

— Ако графът признава правото ми да се възкача на престола, то би извършил престъпление, ако ме убие — рече Нико спокойно. — Ако хората започнат да екзекутират законнородените графове, докъде ще се стигне? Ще може ли тогава някой граф да се чувства в безопасност?

За първи път чувах Нико да се нарича граф. Той доста често се бе карал с учителя Маунус за това. Защо трябваше да постави живота си на карта, за да си върне властта над Дунарк? Но явно сега на Нико му беше ясно, че граф Артос щеше да се позамисли повече, преди да извика палача, ако знаеше, че щеше да пролее благородническа кръв.

Навлажних напуканите си устни. Във вените ми не течеше и капка благородническа кръв. Артос нямаше основание да се колебае в моя случай.

Дама Лизеа хвърли студен поглед към Нико. След това отново повтори желанието си.

— Убий го и цялата съпротива ще изчезне заедно с него!

— Или пък ще се засили десетократно, защото смъртта му ще разпали хорския гняв? Ще имаме по-голяма полза от него като заложник, а не като мъченик.

— Ако си твърде мекушав, за да го убиеш, то позволи ми поне да го отведа с мен.

Графът погледна към учителя Вардо, който все още стоеше до него.

— Как смятате вие, Вардо? Да оставя ли палача си да направи услуга на Дракан, като екзекутира най-големия му враг? За да може детето, което безчестната ми дъщеря роди, да се издигне още?

— Негово величество графа сам го каза — промълви Вардо учтиво. — Човек не бива да изхвърля нещо, което все още може да му бъде от полза. А един наследник на рода Рауенс може да се окаже доста полезен. Ако човек го превъзпита по правилния начин.

Граф Артос наблюдаваше внимателно Нико, сякаш той бе книга, която се опитваше да прочете.

— Кажете ми, млади Рауенс… Обичахте ли баща си?

Въпросът се стовари върху Нико като гръм от ясно небе, което бе разбираемо. Какво общо имаше това, за Бога, с цялата история? Знаех, че на Нико не му бе лесно да отговори на този въпрос заради всичко, което се бе случило помежду им.

— Той бе мой баща — отвърна Нико накрая.

— Да, поне това знаеш със сигурност. Дракан и това не може да каже.

Графът се задъха и за момент си помислих, че може би някоя троха му бе попаднала в кривото гърло. След това осъзнах, че всъщност така звучеше смехът му.

— Съмнявам се, че дъщеря ми ме обича — добави той. — Не е нужно обаче да обичаш някого, за да му служиш. Или поне не би трябвало да бъде. Но тя не бе и верен поданик.

Той извърна очи към дама Лизеа, която посрещна погледа му с възмущение. След това отново насочи вниманието си към Нико.

— Ако те оставя жив, млади Рауенс, ще ми служиш ли?

Нико помълча известно време. Твърде дълго. След това поклати глава.

— Не мога да обещая.

— Хмм — изсумтя графът. — Виждам, че си по-скоро честен, отколкото умен. Добре. Мога да оценя един честен мъж. За жалост днес такива не се срещат често. Ами ако те освободя? Ако ти помогна да застанеш начело на Дунарк… Тогава?

Дама Лизеа буквално започна, да съска.

— Графе, не можете…

— Мълчи! — изрева старият мъж, а дъщеря му прехапа устни и замълча.

Нико можеше и да бе честен, но не бе глупак.

— Под чия власт? — попита той.

— Под моя — рече граф Артос. — И… на Дракан. Той държи войската. Правото на силния също не бива да бъде отричано.

Човек не доживяваше деветдесетгодишна възраст, без да научи едно — друго. Ако Нико приемеше предложението, съпротивата на оръжейника щеше да се срути като стара, паянтова крепостна стена. Законният наследник щеше да седне на престола на Дунарк. Това, че Дракан щеше да продължи да господства над цялото крайбрежие, бе друг въпрос.

Нико си пое дълбоко дъх, а лицето му придоби странно изражение.

— Не — рече той. — Не става. По-добре да ме убиете.

О, Нико, защо не можеш просто да излъжеш? Защо не можеш просто да кажеш, че си съгласен, а после да постъпиш, както си знаеш? Той обаче явно не можеше. Човек би могъл да се възхищава на неотстъпчивостта и честността му, но точно в момента ми се искаше да не бе точно така.

Граф Артос кимна бавно.

— Рауенс винаги са били ужасно инатлив род — рече той. — Упорити, всичките до един. Но дори и инатливите трябва да се научат да се подчиняват. Поеми го, Вардо. Виж дали можеш да го превърнеш в мой поданик.

Нико изглежда се притесни. Дори повече, отколкото от приказките за екзекуции и други подобни неща. Не го разбирах. След като бях участвал в един от малките уроци на учителя Вардо, изобщо не изгарях от желание да се включа в още един. Но това все пак бе по-добре, отколкото да си главен герой на сцената на ешафода.

Дама Лизеа приличаше на котка, на която са отмъкнали половината плячка, но явно знаеше, че нямаше смисъл да се противопоставя открито на волята на графа.

— Ами синът на Жрицата на срама? — рече тя. — Него поне можем да обезглавим. Той няма как да се превърне в мъченик.

— Хората го познават — каза Нико бързо. — Познават и майка му. Смъртта му ще предизвика много ярост.

Кръвта ми пулсираше във вените — толкова силно, че ушите ми бучаха. Дали не можех да избягам, да ударя някого, да направя каквото и да било. Беше нетърпимо да седя тук и да чакам, завързан и безпомощен, докато други хора хладно обсъждаха дали да ме убият или не. Добре, че бе Нико, да се застъпи за мен, защото аз самият нищичко не можех да кажа. Страхувах се обаче, че неговите думи нямаха особена тежест. Дама Лизеа бе права — моята смърт нямаше да предизвика толкова шум, като тази на Нико.

Тя се усмихна.

— О, не ми се вярва, че народът ще се разбунтува, ако обесим един обикновен убиец!

— Аз не съм убиец — защитих се гневно.

Сега бе мой ред да се превърна в жертва на грабливия поглед на графа.

— Нима не уби внука ми?

Надвих силния порив да забия очи в пода, но нямаше смисъл да отричам. Явно дама Лизеа знаеше всичко за събитията в Свинската урва, очевидно хората на Валдраку, които бяха успели да се измъкнат, й бяха разказали.

— Да — отвърнах аз дрезгаво. — Не по време на… битка, а докато Валдраку пълзеше в калта на урвата. Аз обаче се опитах да не мисля за това. Той щеше да убие Дина. Трябваше да го спра, както можех.

Граф Артос наведе глава и се вгледа в мен.

— Него винаги можем да го екзекутираме. Но това е малко… банално. Повече би ме забавлявало да видя какво може да направи Вардо от него. Може би… може би палач. Явно ми трябва такъв. Тази работа е подходяща за него. Май го бива в ръцете.

Втренчих се в него с омраза. Нима този стар лешояд наистина смяташе, че някога бих вдигнал меч в негово име? И бих убивал по негова заповед? Не, по-скоро аз самият щях да положа глава на дръвника.

Един слуга влезе и прошепна нещо в ухото на графа. Той кимна леко. След това се изправи от стола си, който приличаше на трон.

— Поеми и двамата, Вардо — рече графът. — И добре ги научи.

Учителят Вардо се поклони, а аз бях почти сигурен, че по голобрадата му уста пробягна усмивка.

— Щом това ще достави удоволствие на графа — каза той.

После ми хрумна, че то със сигурност би забавлявало доста и самия Вардо. Той ни наблюдава известно време. След това кимна на пазачите.

— Отведете ги в Залата на шепота.