Лине Кобербьол
Дарът на змията (27)

Змията

Лодката се плъзгаше по тъмната вода. Греблата разсичаха повърхността на езерото безшумно и внимателно. Чуваше се единствено дрънчене на ключове. Всички мълчаха. На носа стояха двама мъже с дълги копия и се взираха внимателно във водата. Това продължаваше вече час. За какво ли им трябваха копията? Не ни липсваха запаси. В краката им лежаха две прясно заклани агнета.

Над повърхността на езерото се носеше тънък слой мъгла. При всяко загребване на греблото този воал се разкъсваше за миг и можехме да видим черното водно огледало. Тук беше доста дълбоко. Ако човек изпуснеше нещо зад перилата, никога повече нямаше да го види.

Опитах се да се наглася така, че да не ме боли реброто, докато седя. Веригата ми задрънча и един от пазачите се обърна ядосано.

— Стой мирно — изсъска ми той. — Иначе може да използваме теб!

— За какво? — попитах аз, макар да знаех добре, че не биваше да го ядосвам.

— Ще те дадем на змията — отвърна ми той. — Затова не ме изкушавай!

Каква змия? Погледнах въпросително към Нико, но той леко поклати глава. И той не знаеше.

Скалите се издигаха около нас като крепост. Слънцето се бе скрило зад планинското било и само златистите ивици по небето издаваха, че все още не бе залязло съвсем. Други хора по други места все още можеха да го видят. Единствено тук, в сянката на крепостта Сагис, вече бе нощ.

Мира започна да подсмърча от страх и носталгия и се притисна в Нико, въпреки че той не можеше да я прегърне с окованите си ръце. Стана още по-зле, когато един от пазачите грубо й нареди да си затваря „глупавата малка уста“.

— Остави момичето на мира — рече Нико. — То не е виновно.

Макар че го каза съвсем тихо, това бе достатъчен повод за един от пазачите да го удари по врата с дръжката на копието. Мира, разбира се, съвсем се разрида. Тънкото й детско гласче се извиси като крясък на чайка между скалите и отекна над цялото езеро.

Нещо се размърда във водата. Нещо голямо. Толкова голямо, че лодката се завъртя, сякаш бе попаднала във водовъртеж. Мъжете с греблата се опитаха с всички сили да възстановят правилния курс.

Успяха да я обърнат и загребаха назад, сякаш животът им зависеше от това.

На по-малко от шест метра пред нас изникна нещо… Дали бе гейзер. Не, може би беше огромна риба? Не. Съвсем не.

Беше глава.

Една люспеста сива глава, която бе по-голяма от Мира. Тя се издигна над нас, а вратът, който я държеше, приличаше на дънер. На воден смерч. Бе твърде голямо, за да бъде живо. Но беше точно такова, змия. Черните й очи се бяха втренчили в нас, тъмни като дупките на череп. Мира извика, един слаб дрезгав вик на страх, и закри лице в раменете на Нико.

— Агнето! — извика един от стражите с копия. — Веднага й дайте агнето!

Един от останалите грабна първото от двете прясно заклани агнета и го хвърли колкото се можеше по-надалеч във водата. Змията явно изобщо не се впечатли. Продължи да гледа надолу в лодката с дълбоките си като планински пещери очи. „Ще ни схрускаш на една хапка“ — помислих си аз. Можеше от раз да прекърши лодката по средата. Змията отвори леко уста и ни блъсна миризма на тиня, водорасли и разложена риба.

Другият копиеносец се паникьоса. Той изнесе ръката си назад и явно се канеше да хвърли оръжието по чудовището.

— Не! — изсъска му другият и изби копието от ръката му. — Това помага само срещу малките. Нея само ще я раздразниш. Хвърлете и другото агне!

Пляс! Второто животинско трупче потъна във водата, на доста голямо разстояние от лодката.

Змията бавно обърна глава. Тя изсъска. Водата пред нас се плисна и влечугото бавно се скри. Аз се вгледах надолу и успях да различа масивното й като скала тяло в дълбините. В сравнение с нея ние бяхме като въшки в козината на някое куче.

— Гребете! — изрева мъжът с копието. — Трябва да стигнем до сушата преди тя да се е върнала.

Гребците се хванаха за греблата с всичка сила. Лодката се стрелна по водата. Скоро забелязахме отвор между скалите.

— Е, това беше змията — рече мъжът с копието. — Тази е най-голямата. Но тя има и доста деца. Казвам го в случай, че на някого му се прииска да се опита да отплува оттук.

 

 

Отворът се оказа вход към пещера. Под и над нас стърчаха назъбени остри скали като резци в чудовищна паст. Човек трябваше да бъде много внимателен, ако искаше да премине без да пробие корпуса, но след като преминахме отвора, лодката се плъзна напред по гладката въгленово черна вода към един пристан, където ни очакваше малка група мъже.

Някои от тях очевидно бяха стражи в крепостта. Те носеха кожени брони, подсилени с метал, а на нагръдниците им бяха изрисувани драконови глави — герба на рода Драконис. Други двама явно бяха учители, макар че бяха по-различни от представата ми за тях.

Да, бяха облечени в черно. Това го знаех. Дори на ръцете си носеха черни ръкавици. Но най-потресаващи бяха лицата им.

Бяха почти еднакви. На главите си имаха черни шапки, които се спускаха плътно около вратовете им и закриваха лицата им, а лицата им бяха…

Нито стари, нито млади. Голобради. Голи. Дори вежди нямаха. Сякаш всички черти, които ги оприличаваха с човешкия род, бяха скрити или заличени. „Значи така изглежда един учител“ — помислих си аз. Приличаха на влечуги, а не на хора. Във всеки случай изглеждаха така, сякаш никога не са били деца.

Мира изстена от страх и започна отново да плаче. След срещата със Змията не можех да разбера как можеше да се бои толкова от двама мъже, пък било то и облечени в черно. Но аз, разбира се, не бях на шест и не бях отделен за първи път от семейството си.

Един от градските стражи скочи от лодката върху подвижния мост и подаде малък пергамент на един от учителите. Той го взе, без да каже нищо, и започна да чете.

— Мира, дъщеря на Антон Аврелиус. Зачислените в Дружеството Давин и Николас.

Той вдигна поглед и ни огледа, както човек оглежда коне за продан.

— Някои биват водени в крепостта Сагис за обучение, другите — за да изтърпят наказанието си. Но няма наказание, което да не представлява и своеобразен урок. А този, който приема обучението си с отворени сърце и душа, ще си тръгне оттук с гордо изправена глава като верен поданик на графа. Но този, който затваря сърцето си за учението, никога не ще напусне мрака.

Не разбрах какво искаше да каже с всичките тези думи. Какво имаше предвид с това, че наказанието е урок? Какво, по дяволите, си мислеше, че ще науча от окованите ръце и счупеното ми ребро? Но може би учителите винаги говореха така.

— Мира Аврелиус — продължи той. — Последвай учителя Аидан до Образователния дом.

Мира се вкопчи в Нико и не искаше да се пусне. Нико прошепна нещо в златистата й коса, но това не я успокои, и накрая един от пазачите загуби търпение, хвана я за ръката и я изскубна от сивата риза на Нико. Вдигна я, остави я на моста и я бутна към учителите, преди отново да успее да се хване.

Затаих дъх. Темпераментът на Мира бе много буен и ако тя започнеше сега да вика и да рита учителя Аидан по крака, както правеше с учителя Рубенс… дори не исках да си мисля за последиците.

Но Мира бе твърде уплашена, за да се държи, както правеше обикновено. Тя стоеше неподвижно със стичащи се по бузите сълзи, а когато учителят Аидан я хвана за ръката, тръгна с него притихнала, уплашена и скована като дървена кукла.

— Какво да правим със сивите? — попита един от крепостните стражи.

Другият учител погледна пергамента, който държеше в ръка. Там вероятно бяха описани всички ужасни престъпления, които с Нико бяхме извършили според тях.

— Отведете ги при Маша — рече той. — Веднага ще пречупи непокорството им.