Лине Кобербьол
Дарът на змията (23)

Да преговаряш с дявола

Мама дълго не можа да заспи тази нощ. Знаех го, защото аз самата лежах будна и чаках. Тя непрекъснато се обръщаше и въртеше и леглото й скърцаше. Но накрая се успокои и когато внимателно подадох глава през ръба на койката си и погледнах надолу към нейната, видях, че лежи завита през глава и спи.

Точно сега щеше да ми е от полза да можех да се движа безшумно като Сезуан — да се плъзнех като змия, вместо да трябваше да слизам от леглото внимателно и бавно, стъпка по стъпка, и да стъпя на скърцащия дъсчен под.

Претъпканата стая, разбира се, бе тъмна, но капаците на прозорците бяха отворени, за да влиза поне малко въздух. Насред лятното небе навън бе кацнала луната, огромна и жълта, а светлината й струеше през прозореца и падаше върху нечия ръка, крак, нагънато одеяло и всичко останало, което се подаваше от леглата. Нямаше нужда да се обличам, спяхме или със сивите дрехи, или голи. Само пристегнах връзките на полата си и запристъпях към вратата.

— Дина?

Цялата подскочих. Гласът на мама бе дрезгав и сънен, а тя самата бе в унес.

— Отивам да пишкам — прошепнах аз.

Тя не каза нищо повече. Мисля, че отново заспа. Аз отворих вратата и излязох навън на пътеката.

При портите на Дружеството нямаше стража и макар двама надзиратели да обикаляха наоколо през определено време, те следяха по-скоро някой да не се промъкне в кухнята, за да краде храна. Всъщност никак не бе трудно да се скрия зад канцеларията, да изчакам докато отминат и след това да се измъкна навън в спящия град.

Улиците бяха пусти. Бледата светлина на луната огряваше грубия тъмен калдъръм, който блестеше от нощната роса. Донякъде ми се струваше твърде дръзко и опасно да се разхождам ей така по средата на пътя, затова гледах да вървя в края му, в сенките на дуварите.

Не че изгарях от желание да съм тук в този момент. Коремът и гърдите ми бяха схванати и ме боляха, и ми бе трудно да си поемам дъх. Точно както онзи път, когато се бях покачила на един от най-високите клони на дървото до езерото и ме беше страх да скоча. Най-вероятно просто щях да сляза, ако не беше Давин.

— Можеш — беше извикал той. — Хайде, Дина.

И аз скочих, така че стомахът ми се сви, а ушите ми забучаха. След това брат ми бе много горд с мен и дори се похвали на втория по големина син на воденичаря. Но не мисля, че някой щеше да се гордее с това, в което възнамерявах да се бухна сега. Във всеки случай не и мама. Щеше да полудее, ако знаеше накъде се бях запътила.

„Златният лебед“ се намираше в другия край на града, колкото се може по-надалеч от Дружеството, но все пак зад крепостните стени. Бях се постарала да запомня пътя, докато с мама се прибирахме оттам. Но когато стигнах до двора на странноприемницата, видях, че тя бе също толкова тъмна и закътана като останалите сгради в града. Пред мен имаше масивна порта, през която трябваше да мина, за да вляза в градината. Стоях и я гледах с леко отчаяние. Бях си представяла, че Сезуан ще ме чака и ще ме посрещне. Но, разбира се, не бе така.

Внимателно почуках на портата. Не последва отговор, даже когато почуках по-силно.

— Ехо — извиках аз предпазливо. — Може ли да вляза?

Цареше пълна тишина. Явно всички спяха зад хубавите бели капаци. Тръгнах покрай стената, за да видя дали не можех да вляза отнякъде другаде.

Открих един начин. До стената, точно при овощната градина, растеше голям кестен. Аз, разбира се, не можех да се катеря като катерица, както умееше Давин, но реших, че ще успея да стигна до големия клон на върха, който растеше над оградата.

Дървото бе старо, цялото покрито с възли, цепнатини и чепове на отчупени клони. Подхлъзнах се веднъж, одрасках едната си ръка и я нацапах със зеления мъх, но накрая успях да прехвърля крака си през клона, да се издърпам и да го яхна. Залазих внимателно напред, за да мога да погледна от другата страна на дувара.

Там долу се намираше стъклената къща, където бяхме дошли за вечеря. Сега тя бе тъмна и тиха, но масата все още стоеше вътре, можех да мярна бялата покривка насред мрака.

В главата ми отново прозвуча изпълненото с ярост обвинение, което мама отправи към Сезуан. „Майка ти те изпрати при мен, както човек изпраща жребец при кобила, защото смяташе, че ще създадем интересно потомство.“ Потомството бях аз. Дали и Сезуан гледаше на мен по този начин?

Клонът, на който седях, се разтресе. Веднага се вкопчих в него, като мислех, че вятърът го е разклатил. Но след малко се случи отново. А освен това времето бе съвсем тихо.

Някой се катереше по дървото.

Погледнах назад. Но макар да виждах как клонът под мен трепери като жив, не забелязах никого в короната зад мен. Само листа и мрак и… нещо проблесна. Дали бяха зъби или очи, или пък… оръжие? Там имаше някой.

Седях неподвижно. Много добре знаех, че бе глупаво.

Вместо това щеше да е по-добре да се опитам да избягам, да се спусна по дувара и да скоча на земята. Но сякаш ръцете и краката ми бяха съвсем вдървени. Може би той не ме бе видял. Може би просто ей така му се бе приискало да се покатери на дървото…

Прас! Нещо ме удари силно между раменете, така че за малко да се изпусна. Заоглеждах се трескаво наоколо. Откъде дойде ударът?

Прас! Още един силен парализиращ удар по ръката ми, точно под рамото. Аз загубих равновесие, залюлях се и отчаяно се опитах да се хвана с ръце и крака за клона, така че накрая увиснах под него. Тогава го видях. Бе застанал на един малко по-висок клон, точно над мен. Успях да го зърна само за миг — черна коса, бяло лице, червена риза. След това той отново замахна с тежкия си бастун, като този път уцели дланите ми. Призля ми от болка, пръстите ми се хлъзнаха и аз се изпуснах. За миг останах да се люшкам във въздуха с главата надолу — като прилеп, но краката ми не издържаха тежестта и аз паднах като камък през стъкления покрив право върху масата, която се счупи под мен. Стъкълцата задрънчаха по плочките наоколо. Те издаваха странен звънлив звук, като от удар на ледени висулки върху калдъръм. Лежах съвсем неподвижно. Не можех да виждам, да се движа и да дишам. В началото дори не усещах болка.

Счупените стъкла захрускаха. Бе заслизал надолу към мен, поне това успях да забележа, ако не друго. Нещо докосна глезена ми, мисля, че беше връзка на ботуш. След това усетих болката, не в крака или някое точно определено място, а по цялото ми тяло. Мисля, че се разплаках.

— Сънищата ми — прошепна някой. — Моите сънища. Няма да ти позволя да ми ги отнемеш!

В началото не разбирах какво имаше предвид, но в гласа му имаше толкова много омраза и ярост, че се уплаших. Да бягам. Трябваше да бягам. Той щеше да ме нарани. Опитах се да седна, но ръцете не ме слушаха.

Студени кокалести пръсти ме хванаха за гърлото.

Изведнъж се чу шум, гласове и стъпки. Видях светлина, трептяща светлина сред ябълковите дръвчета.

— Кой е там! — извика някакъв достолепен глас.

Той съскаше като котка, която не иска да изпусне мишката си. Пръстите му останаха впити във врата ми още миг, след това ме пусна. Чух дрънченето под краката му преди да изчезне в мрака.

„И аз трябва да го последвам“ — помислих си объркано. Едва ли щяха да се зарадват, като видеха какво се бе случило със стъклената им къща. Успях да седна, а след това да застана на колене. Не успях да стигна по-далеч, защото на вратата на оранжерията се появи голям дебел босоног мъж с посребрена брада. Той бе само по нощница и държеше тиган в едната си ръка и свещник в другата.

Мъжът заоглежда щетите със зяпнала уста.

— Света Магда! — възкликна той.

Зад него се появи друг мъж, по-слаб и по-млад.

— Какво се е случило?

— Тази дрипла е разбила оранжерията — отвърна му дебелакът и застана над няколко парчета стъкло. После хвърли тигана, хвана ме за ръката и ме изправи на крака. — Ела тук, вандалка такава, за да си получиш заслуженото!

— Вината не е моя — опитах се да му обясня аз, но той, разбира се, не искаше и да чуе. Плясна ме през ухото, от което замаяната ми глава се завъртя още повече.

— Тя кърви — рече младият. — Явно се е порязала.

— Такива крадли друго не заслужават!

Едва сега забелязах, че по ръката ми се стичаше кръв. Къде беше раната? Някъде на гърба, до ключицата.

— Не съм крадла — промълвих аз.

— Така ли? — рече дебелакът. — Нека госпожицата ме извини тогава. Без съмнение е имала причина да прескача хорските дувари посред нощ и да разбива стъклата на оранжериите им!

— Да, но…

— Можеш да си запазиш оправданията за пред съдията, момиче. Адриан, заключи я в мазето. Градският стражар ще я прибере утре сутринта.

— Не! Аз трябва…

— Сега ще вървиш мирно и тихо след Адриан. Радвай се, че няма да загрея гърба ти, както ти се полага! — Той огледа с горчивина каквото бе останало от хубавата оранжерия.

Адриан ме хвана за здравата ръка.

— Ела — рече той. — По-добре не вдигай врява. — Хватката му бе по-лека от тази на дебелака, а думите му прозвучаха по-скоро като съвет, отколкото като заплаха.

Тогава чух флейтата. Много тиха, нежна, успокояваща мелодия. Двамата мъже спряха като кучета, които са чули господарят им да свири в далечината. След това мелодията секна, а Сезуан излезе от мрака, като се носеше напред с безшумни стъпки. Бе облечен в дълго синьо палто.

Дълго синьо плато.

Зърнах нападателя си само за миг, но си мислех, че…

Притиснах слепоочието си със свободната си ръка. Приличаше на Сезуан. Но сега, когато го видях… Не. Не Сезуан ме бе ударил с бастуна. Но кой тогава?

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той спокойно и учтиво.

Адриан бе пуснал ръката ми. Дебелакът с посребрената брада, който стоеше вдигнал пред себе си свещника, сякаш бе щит, изведнъж съвсем се бе смирил.

— Да не би да нарушихме съня на господина? — попита той. — Съжалявам. Беше просто един крадец, който…

Сезуан се разсмя тихо.

— Това не е крадец. Това е дъщеря ми.

— О… — брадатият изглеждаше така, сякаш крадецът, който току-що бе заловил, се бе оказал предрешена принцеса. — Да, но… Приемете нашите извинения…

Той замлъкна.

— Аз, разбира се, ще покрия щетите — заяви Сезуан.

— Разбира се — промърмори брадатият. — Благодаря, господине. Добре… какво можем да сторим за господина и младата госпожица?

— Донесете ми малко топла вода.

— Веднага. Тук или…?

— В стаята ми.

— Да. Разбира се. Адриан, вземи свещника и отведи господина и госпожицата до стаята им.

— Дайте ми свещника — рече Сезуан. — Сами ще се оправим.

Адриан и дебелакът се отдръпнаха с лек поклон. Сезуан ме огледа в светлината на свещите.

— Очаквах да дойдеш — каза той после. — Но не можа ли да влезеш през главния вход?

 

 

Леглото в стаята бе непокътнато — явно наистина ме бе чакал. На масата имаше разтворена книга, а маслената лампа все още светеше.

— Седни — рече Сезуан и посочи към един от трите стола край масата.

Седнах. Все още бях замаяна и разглобена след падането, а рамото бе започнало силно да ме боли, затова се постарах да не се облягам назад.

Сезуан не седна. Остана прав малко по-надалеч от масата и ме гледаше.

— Дойде заради брат си — рече той накрая.

Кимнах.

— Чу всичко, което казах на майка ти, нали?

— Да — гласът ми бе дрезгав и груб. Често се случваше така, когато бях нервна.

— Но майка ти не знае, че си тук.

— Не — прошепнах аз. Не ми се мислеше какво щеше да направи, като научеше.

Той се усмихна бавно. Не бе мила усмивка. В нея се четеше безчувствен и самодоволен триумф, сякаш той бе спечелил, а мама — загубила.

— Горката Мелусина — рече Сезуан. Но гласът му не издаваше съжаление, а снизходителният му тон ме ядоса. Само че гневът ми бе безсмислен. Трябваше да го потисна, ако исках да помогна на Давин и Нико.

На вратата се почука. Сезуан отвори и Адриан влезе вътре с кана топла вода и няколко ленени превръзки.

— За раната на медамина — обясни той, поклони се на мен и Сезуан и отново излезе.

— Почисти се — каза ми Сезуан. — Не само раната, а цялата. Не мога да понасям мръсотия.

— Не и докато ме гледаш — отвърнах му аз срамежливо, но същевременно твърдо. Наистина го мислех.

Той сбърчи чело.

— Добре.

Сезуан взе книгата от масата, застана с гръб към мен и започна да чете. Аз си свалих полата и внимателно измъкнах болното си рамо от блузата. Сивият плат бе почернял от кръв, а в него имаше парче стъкло, което бе голямо почти колкото ръката ми. Извърнах глава, но раната бе на такова място, че нямаше как да я видя.

Блузата вече за нищо не ставаше. Свалих я нацяло, натопих я в топлата вода и я използвах вместо гъба. Не беше лесно да почистя рана, която не виждах. Още по-трудно бе да я превържа с ленения плат, който бе донесъл Адриан. Неволно си помислих, че всъщност мама би трябвало да направи това. Именно тя се грижеше за нас, когато бяхме болни или бяхме претърпели злополука. Сигурно щеше да мине доста време преди да я видя отново, а ако Сезуан получеше каквото искаше… ако наистина притежавах дара на змията и той успееше да го пробуди в мен, дали мама изобщо щеше… Преглътнах няколко сълзи и завързах последния възел на нескопосаната ми превръзка. После отново облякох полата си, но без блузата продължавах да се чувствам някак разголена.

— Може ли да се обърна? — попита Сезуан.

— Да.

Той отново остави книгата и се вгледа в мен. Не можех да си представя какво си мислеше.

— Страх ли те е? — попита той изведнъж. — Страх ли те е от мен?

Отговорът на този въпрос, разбира се, бе „да“. Но идеята да го изрека на глас не ми допадаше. Не исках той да си мисли, че ще ме накара да скачам до тавана, само като кажеше „Па!“.

— Искаш ли да спасиш Давин? — попитах аз вместо да отговоря.

— Може би — рече ми той. — А какво, ако искам?

— То… — преглътнах буцата в гърлото си и започнах отначало. — То тогава ще направя каквото поискаш от мен.

Лицето му потрепна, сякаш по него пробягна някакво чувство, но не успях да отгатна какво.

— Знаеш ли какво точно искам?

— Искаш да провериш дали притежавам… дара на змията.

Той ме наблюдаваше дълго време, безизразно като влечуго. След това кимна.

— Да. Много бих искал да разбера.

„Аз пък не“ — помислих си аз. Но не виждах друг изход.

— А ако ти дам думата си — казах му аз колкото се можеше по-твърдо — ще ни откупиш от Дружеството и ще ни помогнеш да спасим Давин и Нико от крепостта Сагис, нали? — погледнах го и се помолих уменията ми на Жрица на срама да се върнат поне за миг, за да преценя дали нямаше да ме измами. Но нищо не се случи. Точно когато най-много се нуждаех от дарбата на мама, тя напълно ме предаде. Направо ми се плачеше.

— Ако платя на Дружеството, майка ти веднага ще ни погне — каза ми той. — Може би вече е по петите ни.

Прехапах устни.

— Ти каза на мама, че ще платиш.

— Да. Друго щеше да е, ако сега преговарях с нея.

„Да“ — помислих си аз, — „тя щеше да разбере, дали лъжеш.“

Изправих се.

— Няма да участвам, ако не ги освободиш.

— Така ли — рече той с напълно безизразно лице. — Изведнъж ти стана все едно какво ще се случи с брат ти?

Не, не беше така и в това бе проблемът. Човек не е добър търговец, ако е принуден да купи стоката независимо от цената. Щеше ми се да му изсъскам, че е безсърдечна змия, която се възползва от нещастието на останалите. Ох, само да можех да накарам този мъж да се срамува поне за миг. Но от дарбата ми на Жрица нямаше и следа.

— Ще получиш парите, като се върнем — каза ми той.

Поклатих глава.

— Ами ако не се върнем? — рекох му аз. Бе напълно възможно. А аз бях разговаряла с хора, които живееха под покрива на Дружеството вече от седем години, от времето, когато бе създадено. Седем години — направо не ми се мислеше. — Да, много искам да освободим Давин и Нико. Но каква полза би имало от това, ако мама, Мели и Роза останат в плен?

— Дружеството и крепостта Сагис са две различни неща — отвърна ми той.

Замълчах. Втренчих се в него, като се опитах да докарам колкото се може по-правдоподобен поглед на Жрица на срама.

— Добре — рече той — Ще уредя нещата с Дружеството.

Строполих се на стола, краката не ме държаха. Дали бе подействало? Бях ли успяла да събудя за миг гузната му съвест? Може би все пак все още притежавах частица от уменията на Жрица на срама, дори и да не можех да го забележа.

Той отиде до една ракла до леглото, извади оттам писалка и хартия и започна да пише. След това дръпна звънеца до покрития с орнаменти крак на кревата. След малко на вратата се появи Адриан.

— Господинът ме повика?

— Можеш ли да четеш? — попита Сезуан.

— Да, господине.

— Добре. Следвай написаните от мен инструкции. Това са парите за Дружеството, а тази монета е за теб.

Той подаде на Адриан малка кожена кесийка и един сребърник. Адиран се поклони.

— Благодаря, господине. Много ви благодаря. Ще направя каквото ми заръча господинът.

Той се обърна, за да излезе, но аз го спрях.

— Почакай. Искам да погледна листа.

Адриан погледна въпросително Сезуан, който кимна леко. После ми подаде хартията. Там бе написано, че приложената сума в размер на двадесет и пет сребърника следва да бъде изплатена на Благотворителното дружество за освобождаването на Мелусина Тонере, дъщеря й Мели и доведената й дъщеря Роза. После бе добавено: „Освобождаването трябва да бъде извършено след десет дни, считано от днес, осмия ден на есента.“

Обърнах се разгневено към Сезуан.

— Не! Трябва да стане веднага. Още утре!

Той поклати глава.

— Не подлежи на обсъждане. Това е най-доброто, което можеш да получиш. Или го приеми, или се откажи.

Бях се втренчила в листа и ми се искаше да го разкъсам на парчета. Десет дни. Те щяха да се сторят като вечност на мама, Мели и Роза.

— Е? — попита той. — Ще сключиш ли сделка с мен или не?

Сълзите горяха в ъгълчетата на очите ми, но нямах избор.

Аз върнах листа на Адриан.

— Това „да“ ли означава? — попита Сезуан.

Кимнах.

— Да — прошепнах аз, макар че направо ми се гадеше.

— Добре — рече той и даде знак с ръка на Адриан да излезе от стаята. После седна на леглото и се протегна като самодоволна котка. — Сега ще разбереш какво е чувството да седиш и да се взираш в една затворена врата в продължение на десет дни!

„Ясно“ — помислих си аз. Това бе отмъщението му за Скайарк.

Той със замах свали ботушите от краката си, качи ги на леглото и се облегна назад върху възглавниците.

— Изгаси лампата преди да си легнеш — заръча ми Сезуан и затвори очи.

Малко след това явно заспа.

Стоях по средата на пода и мръзнех само по пола. Явно не се притесняваше особено, че можех да избягам. Дори не заключи вратата. А и къде бих могла да отида? Бях сключила сделка с дявола и вече бях негова.