Лине Кобербьол
Дарът на змията (22)

Вечеря в „Златния лебед“

Едва бяхме се прибрали в Дружеството, когато ни повикаха в канцеларията. Писарят стоеше там и ни гледаше подозрително.

— Един господин ви търси — рече той. — Иска да ви наеме за някаква работа, която не пожела да назове. Мой дълг е да ви кажа, че Дружеството не гледа с добро око на разврата и други срамни дейности.

Разврат? Мама? И аз?

— Господине, искам да ви уверя, че нито дъщеря ми, нито аз не възнамеряваме да се занимаваме с разврат — рече му мама с такъв леден глас, че би могла да го смали поне с една глава. Тя не го погледна, поне не директно, но той явно помнеше какво се бе случило последния път, когато го направи.

— Не, не — рече той бързо. — Разбира се. Господинът изпрати карета.

Карета. Колко изискано.

— Кой е той?

— Господинът не се представи.

— Мислиш ли, че би могъл да бъде господин Аврелиус? — прошепнах аз на мама.

— Да се надяваме.

Каретата бе хубава, с два стари коня, които малко напомняха на Силке. Кочияшът вежливо подаде ръка на мама и й помогна да се качи в каретата, след което направи същото и с мен.

— За господин Аврелиус ли работите? — попитах аз.

— Аз съм наемен кочияш — отвърна той. — Работя за този, който ми плаща.

Той кимна учтиво на мама, затвори вратата на каретата и се покачи на капрата. Каретата потегли с трясък.

— Трябваше да попитам накъде отиваме — рекох аз.

— Не знам кой друг би се интересувал от нас и дори би платил за карета — рече мама. — Явно иска да изчисти съвестта си.

Но когато каретата спря, се оказа, че не сме пред къщата на улица „Сребърна“. Един слуга ни отвори вратата, но местността не ми бе позната.

— Къде сме? — попитах аз неспокойно.

— В „Златния лебед“ — отвърна ми той. — Насам, мадам… Господинът поръча вечеря за своите гости.

Странноприемница. Това малко ме успокои. Явно господин Аврелиус не смееше да се срещне с нас в къщата на улица „Cребърна“, където бледият Маркус следеше всичко случващо се.

Последвахме слугата до една хубава червена сграда. Навсякъде имаше лампи, а прислугата, облечена в сини жилетки и бели ризи, бе заета да пали свещите в сумрака. Подовете бяха от тъмно дърво, почти черно, толкова излъскани, че човек можеше да се огледа в тях. Мнозина от изисканите граждани на Сагислок вече бяха насядали край масите с бели покривки и се наслаждаваха на хубавата вечеря с птиче месо, салати, грозде и вино.

— Гостите на господина — рече слугата на един от облечените в сини жилетки мъже.

— А да — отвърна му той. — Оттук, медам, медамина… Господинът реши, че ще бъде добре да сервираме вечерята в оранжерията в една такава топла вечер…

Последвахме го до другия край на странноприемницата, а после излязохме в покрит с плочи двор, пълен с ябълки, круши и праскови, които растяха в равни като църковни колони редици. Мека светлина, струяща от стъклена къща в другия край на градината, огряваше плочника и дърветата.

Беше като в приказка. Стъклена къща! Като малък кристален дворец. Толкова много стъкла… Дори покривът бе почти изцяло стъклен. Страхувах се да извикам, да кихна или да правя резки движения. Ами ако се счупеше…

Големите врати на стъклената къща бяха отворени към ябълковата градина, а вътре, сред лимоните, фурмите и лозите, стоеше подредена маса. Един свещник с много разклонения трептеше с цяла гора от свещи, а младо момиче с колосана бяла престилка вече сервираше първото ястие.

— Заповядайте — рече слугата със синята жилетка и издърпа стола на мама, а после и моя… Не се бяха отнасяли с мен така, откакто… Не, всъщност никога досега не бях получавала толкова добро обслужване.

Бях седнала на бял стол със синя кадифена седалка. Пред мен имаше чиния с навита на руло риба в малко езерце от оранжев сос. Ястието бе украсено с тънки ивици от настъргана портокалова кора и аз веднага си помислих за Роза и Мели, които в момента сигурно вечеряха овесена каша или, ако имаха късмет, чорба от леща със свинско.

Слугата и момичето се отдръпнаха. Третият стол бе все още празен. Къде ли се бавеше господин Аврелиус?

— Хубави ястия и сребърни свещници — промърмори мама и погледна рибата. — Всичко е много хубаво. Но би било по-добре да получа пари, с които да можем да се освободим от Дружеството и… и да видим какво можем да сторим за Давин и Нико.

— Твърде ниско се целиш, Мелусина — рече един глас. — Можеш да получиш и двете, по дяволите.

Мама скочи толкова рязко, че столът се катурна.

— Ти — прошепна тя. — Трябваше да се досетя.

Сезуан се появи толкова безшумно откъм тъмната ябълкова градина, сякаш не стъпваше, а се носеше по тревата.

— Няма ли да седнеш? — попита той. — Мога да ти помогна. Мелусина, знаеш, че мога.

— В замяна на какво? — рече мама горчиво. — Ти никога не даваш нищо даром. Каква е цената?

Сезуан мълчеше.

— Седни — рече той мило. — Кога си яла за последно? Сигурно не си слагала залък в устата си цял ден. Уверявам те, че тази вечеря е подарък, на който можете да се насладите безплатно.

Светлината се отразяваше в късото червено копринено наметало, с което бе облечен, и в обецата му с формата на змия. Мама се бе втренчила в него и макар той да не я гледаше в очите, изобщо не изглеждаше да го е страх от нея.

— Седни — повтори той и посочи масата и чиниите с рибния специалитет.

Вече изобщо не чувствах глад. Не можах да повярвам на очите си, когато видях как мама бавно кимна.

— Добре — рече тя. — Нека поне да вечеряме заедно. И да видим какво можем да направим един за друг.

Тя поглади зелените поли на взетата назаем рокля и изчака Сезуан да вдигне поваления стол и да го поднесе към нея.

— Вино? — попита той.

Тя кимна.

— Да, благодаря.

Той свали кристалната запушалка на гарафата и наля кехлибареното вино в една от трите чаши, поставени пред чинията на мама. Стоеше зад нея, докато й сервираше, точно като слуга. Забелязах колко красиви бяха ръцете му, с дълги, изящни и ловки пръсти. Ръце на флейтист.

— А за Дина? — той поднесе гарафата към мен.

— Малко — рече мама. — Разреди го с вода, Дина.

Аз послушно сипах вода във виното. Ръцете ми леко трепереха. Не проумявах как можехме да седим тук, сякаш тримата бяхме стари приятели. Да не би изведнъж да бе станал добър? Да не би да бяхме сбъркали, като хукнахме да бягаме презглава от него?

Мама започна да яде рибата, сякаш всичко бе съвсем в реда на нещата.

„Мога да ти помогна“ — бе казал той. Може би затова все още бяхме тук. Може би защото мама се надяваше да успее да откупи помощта му по някакъв начин. Но какво от нещата, които притежавахме, можеше да събуди интереса му? Той явно имаше достатъчно пари, за да плати за нощувката и храната си в най-скъпата странноприемница в града.

— Бях в съдебната зала, когато осъдиха Давин и младия граф — рече Сезуан и хапна залък от рибата. — Бе много кратък процес.

— Младият граф? — повтори мама и вдигна вежда.

— О, да. Аз много добре знам кой е „братовчедът Нико“ в действителност. — Той се усмихна — не подигравателно или победоносно, а мило и топло, сякаш това бе наша обща малка тайна.

„Не можеш да му вярваш — казах си аз, — не забравяй кой е той.“ Но бе толкова трудно, когато той седеше там и се усмихваше, и ме гледаше в очите без страх. „И Дракан правеше така“ — рекох си аз отново. Но Сезуан не приличаше на Дракан. По-скоро приличаше на мен. Черната коса, зелените очи. Бе досущ като мен.

Мама остави вилицата.

— Значи знаеш кой е Нико. Ще ни струва ли нещо да го запазиш в тайна? — попита тя, а гласът й бе твърд като на търговец.

— Защо винаги си мислиш, че искам да ти сторя зло? — рече Сезуан.

— Заради горчивия ми опит.

— Мелусина. Никога не съм те насилвал за нищо. Никога не съм те наранявал. Единственото, което исках, бе… — той замълча, сякаш се страхуваше от реакцията й. — Да те обичам — промълви той накрая.

Не знаех какви мисли се въртяха в главата на мама. Тя седеше съвсем неподвижно, с каменно лице.

— А майка ти? — отвърна му тя. — А родът ти? И те ли искат само да ме обичат?

Той сведе очи и не можеше да я погледне.

— Майка ми е мъртва — рече Сезуан и разклати чашата в ръка, така че виното се завихри между стените й като малък водовъртеж. — Сега леля ми е глава на рода. Знам, че… че семейството ми стори неща, които не би могла да простиш. Неща, които малцина биха разбрали. Но сега аз съм при теб, не при тях. Нима това не означава нещо?

За мое най-голямо удивление по лицето на мама безшумно започнаха да се стичат големи бистри сълзи.

— Вие сте толкова умели в подлостта си — рече тя, а в гласа й нямаше и следа от плач, само гняв, гняв, напомнящ лавина, толкова могъща и бурна, че погребваше всичко под себе си. — Можете да превърнете деня в нощ, злото в добро. Никога не си искал да ме обичаш. Майка ти те изпрати при мен, както човек изпраща жребец при кобила, защото смяташе, че ще създадем интересно потомство. Можеш ли да ме погледнеш в очите и да го отречеш?

Той спря да клати чашата. За миг остана съвсем неподвижен. Светлината блещукаше в красивите извивки на обецата му с форма на змия.

— Не — прошепна той. — Не мога. Дете, което да притежава и дара на змията, и уменията на Жрица на срама, бе твърде голямо изкушение. Но не е вярно, че никога не съм те обичал.

— Не ме лъжи. Не отново, Сезуан!

— Не те лъжа.

Той вдигна глава и я погледна в очите за един кратък тягостен миг преди отново да сведе поглед.

Това я разтърси.

— Дина — рече ми тя — влез вътре и… ни донеси още вино.

Аз не помръднах.

— Можем да повикаме слугата — отвърнах й аз. В никакъв случай не исках да я оставям сама с него. Не и в този момент, разплакана и с треперещи ръце.

Мама ме погледна.

— Върви — нареди ми тя.

Изправих се, въпреки волята си. Никак не бе лесно да се противопоставиш на една майка, която притежава дарба на Жрица на срама. Понякога е дори невъзможно. Взех гарафата и станах от масата. Но когато се отдалечих достатъчно в сенчестата овощна градина, така че тя да не може да ме види, спрях.

Мама изчака, за да е сигурна, че няма да я чуя. След това изтри сълзите от бузите си с рязко движение и изпи чашата до дъно.

— Добре — рече тя — с твърд и странен глас. — Нека да обсъдим цената.

— Мелусина…

— Не — рече тя. — Без мили думи. Без илюзии. Без лъжи. Без илюзии. Без лъжи. Каква помощ ни предлагаш?

— Парите, от които се нуждаеш. Помощта, от която имаш нужда, за да спасиш сина си и младия Никодемус Рауенс от крепостта Сагис.

— И си сигурен, че ще успееш.

Той вдигна рамене.

— Нищо не е сигурно в този свят. Но дарът на змията е от голяма полза, нали? Кой би могъл да мине незабелязано покрай стражите на крепостната стена? Кой би могъл да унесе пазача в сладки сънища, докато краде ключовете му? Не и Жрицата на срама, Мелусина. Но за черния магьосник това е лесна работа.

Мама кимна бавно. „Точно затова е“ — помислих си аз. Точно затова не избяга от масата веднага щом чу гласа на Сезуан. Нуждаехме се от помощта му. А за да спаси Давин, тя бе готова на сделка дори с дявола.

— А цената? — попита мама.

— Толкова ли си сигурна, че имам такава?

— Да. И искам да знам какво искаш, преди да продължим.

— Какво би ми предложила?

— Не си играй с мен.

— Не си играя. Направи ми предложение, след като си толкова убедена, че помощта ми може да се купува и продава.

Мама се изправи. Изглади отново светлозелената си ленена пола с толкова нервни движения, сякаш се опитваше да изтрие потта от дланите си.

— Дина не притежава дара на змията — каза тя.

— Откъде знаеш? — попита той. — Доколкото те познавам, едва ли си се опитала да я развиеш.

— Повярвай ми. Не я притежава.

Гласът на мама бе твърд и напрегнат като тетива на лък.

— Но… все още съм достатъчно млада и мога да родя още деца. Дете, което родът ти може да получи.

За малко да изпусна гарафата. Тя… тя не можеше да постъпи така! В главата ми отново прозвуча предупреждението на писаря, че Дружеството не търпи „неблагоприличие и разврат“. Това, което майка ми току-що предложи, бе най-низкият пример на неблагоприличие, който можех да си представя. Много по-лошо от обичайната форма, когато една жена продава тялото си. Мама всъщност му предлагаше да продаде нероденото си дете!

За миг изглеждаше сякаш тя бе успяла да изненада самия Сезуан. След това той се изправи и застана пред нея. После хвана лицето й с ръце, точно както направи с мен онзи ден преди сума ти време, когато го срещнах за първи път сред тълпата на пазара. Знаех, че мама затвори очи. Можеше да го отблъсне само с поглед, можеше да го стресне така, че да не смее да я докосне. Но не го стори.

Вдигнах гарафата. Ако я хвърлех с всичка сила право през прозорците на стъклената къща… Представих си как стъклата щяха да се счупят, натрошат и изсипят като дъжд над лимонените храсти, бялата покривка, Сезуан и мама…

Той я целуна. След което се разсмя, тихо и нежно.

— О, Мелусина — рече той с любовен глас. — Каква лоша лъжкиня си само.

Тя отстъпи няколко крачки назад и се изтръгна от прегръдката му.

— Какво искаш да кажеш?

— Да речем, че наистина заченеш и родиш. Наистина ли мислиш, че ще повярвам, че ще ми отстъпиш детето?

Мама замълча.

— Нима не ти обещах точно това? — промълви тя след малко. Но дори и аз усетих, че не смяташе да го направи наистина. Свалих гарафата.

Той поклати глава.

— Благодаря за щедрото предложение — каза Сезуан. — Но си спомням какво се случи последния път. Не вярвах, че една бременна жена с малко дете е способна да извърви стотици мили за толкова кратко време. Решителността ти дава криле.

Тя отстъпи още крачка назад. Изведнъж изглеждаше уплашена, много по-уплашена, отколкото ядосана.

— Какво искаш тогава? — попита го тя.

— Време.

— Време?

Той кимна.

— Време, което да прекарам заедно с Дина. Време да я опозная.

— Тоест време, за да разбереш дали притежава дара на змията!

— Не — отрече той. — Не само това. — Той й обърна гръб, върна се до масата и отпи от чашата си. После продължи. — Тя е единственото ми дете.

— Ами щом е така — каза му мама подигравателно. — Нима мислиш, че ще повярвам, че съм била единствената жена в живота ти? То тогава майка ти явно наистина те е изпуснала от контрол. Бях убедена, че веднага ти е намерила три-четири други крави за разплод.

Той потри челото си и изведнъж ми се стори по-слаб и уморен. По-обикновен.

— Имаше и други — отвърна той със странен безизразен глас. — Но явно аз не съм особено… плодовит.

— Какво разочарование. За майка ти.

— Не можеш ли да спреш да я споменаваш във всяко второ изречение? Тя е мъртва. Остави я да почива в мир. Чуй ме сега, Мелусина. Едва ли е толкова ненормално един баща да иска да опознае дъщеря си.

Мама поклати бавно глава.

— Не — отвърна му тя. — Няма да получиш Дина. — Беше непреклонна като скала.

— Наистина ли няма да ми позволиш да прекарам няколко дни с Дина, дори това да коства живота на сина ти?

— Ще се справим и сами — рече мама твърдо. — Винаги сме успявали.

Изведнъж някой ме докосна по ръката.

— Простете, може ли да сервирам…

Аз се обърнах ужасена. Гарафата се изплъзна между пръстите ми и макар че посегнах да я хвана, знаех, че бе късно. Прас. Трясъкът бе силен като гръм, а парченцата стъкло се разлетяха на всички страни. Момичето с бялата престилка притеснено се хвана за устата. Мама и Сезуан погледнаха към нас. Аз знаех, че те разбраха, че съм чула всичко.

— Може ли да сервирам основното ястие вече? — попита момичето.

— Не — отвърна й мама. — Ние приключихме. Ела, Дина.

Тя не ми проговори по целия път към вкъщи. А и аз не посмях да й кажа нищо. Престраших се да отворя уста едва когато в края на пътя се появиха белосаните сгради на Дружеството.

— Мамо?

— Да.

— Не можехме ли да… искам да кажа, ако наистина искаше само няколко дни? И ако в действителност може да спаси Давин и Нико?

Тя спря внезапно.

— Осъзнаваш ли какво иска да ти причини?

Поклатих мълчаливо глава.

— Той каза, че иска да ме опознае.

— Дина. Никога не бива да му се доверяваш. Той се надява, че си наследила дарбата му. Дарът на змията. За да станеш черна магьосница точно като него.

— Ти каза, че не я притежавам.

— И продължавам да го мисля. Но… той е твой баща. Възможно е. А аз не искам… Той ще я събуди, ако може. А после… Дина, няма да го понеса, ако… станеш като него.

Змийски род. Змийско чедо. Не бях сигурна дали самата аз можех да го понеса.