Лине Кобербьол
Дарът на змията (21)

Шест години

Чистенето на лен бе тежка и мръсна работа. Гърбът и ръцете ме боляха, кашлях също толкова лошо, както и Мели.

— Може би това е последният ни ден тук — рече мама утешително. — Когато Нико и Давин си дойдат с парите, можем да си върнем старите дрехи и да си тръгнем.

Нямах търпение. А денят се влачеше толкова бавно.

Нико и Давин обаче не се появиха по време на вечерята.

— Къде са? — попитах притеснено.

— Може би семейство Аврелиус ги е поканило да се нахранят с тях — рече мама. — За да отпразнуват повода.

Но в очите й се четеше безпокойство.

Искаше ми се да се промъкна в мъжкото отделение и да ги намеря, но не посмях. Сигурно щяха да ни наложат някоя непосилна глоба, ако ме откриеха, а нямаше да го понеса, ако заради това пропуснехме възможността да напуснем Дружеството. И така аз останах да лежа на дървената си койка цялата нощ, задремвах от време на време, а в главата ми се въртяха неспокойни мисли.

Нито Давин, нито Нико се появиха на закуска.

— Къде са те? — прошепнах аз на мама.

— Не знам — отвърна ми тя. — Но ще трябва да попитаме.

Отидохме до канцеларията — къщата, в която записаха имената ни на плочите на Дружеството първия ден.

— Извинете — обърна се мама към писаря. — Но има нещо, което не мога да разбера… Не сме виждали сина ми и племенника ми от закуска вчера.

Той я погледна раздразнено, сякаш това изобщо не го засягаше. Мама не смееше да вдигне поглед, но беше ясно, че нямаше намерение да си тръгне оттам преди да получи отговор.

Той въздъхна.

— Номер? — попита мъжът остро.

— 8-Д-10 и 8-Д-11.

Той свали плочата под номер 8-Д от стената и я разгледа, като внимаваше да не прочетем написаното. След това я закачи обратно на мястото й и се обърна към нас с ледена усмивка.

— Арестувани са — рече мъжът. — Съжалявам.

В гласа му не се усещаше особено съчувствие.

— Арестувани? — удиви се мама. — За какво?

— За представяне под фалшивата самоличност на учител и разпространение на скверно учение, за нападение срещу служителите на графа и тежко престъпление срещу личността му, както и за оказана съпротива при законен арест.

— Моля? — Мама бе като вцепенена, а когато се промъкнах до нея и хванах ръката й, усетих, че тя бе леденостудена.

— Получили са шест години — рече мъжът самодоволно. — В крепостта Сагис.

 

 

Мама поиска да й донесат собствените дрехи, защото възнамеряваше веднага да отиде в съда, а знаеше, че нямаше да обърнат кой знае какво внимание на човек, облечен в сивите дрехи на Дружеството. Отначало писарят не искаше и да чуе, така че накрая се наложи да го погледне с очите на Жрица на срама.

— Така ли се отнасяте с хората? Така ли бихте искали да се отнасят с вас?

Той пребледня и измърмори нещо, което така и не разбрахме. И изведнъж вече нямаше никакъв проблем да заемем обикновени дрехи от пералнята. Най-вероятно нямаше да получим нашите собствени, но във всеки случай щяха да са много по-приемливи от сивите униформи.

— Сега знае, че си Жрица на срама — казах й аз, докато вървяхме по улиците към съда.

— Нямаше друг начин — отвърна ми мама. — Беше наложително.

Съдът представляваше голяма сива правоъгълна сграда, построена по начин, който те кара да се чувстваш нищожен. Но мама изобщо не се притесни. Тя се изкачи с твърда крачка по просторните каменни стълби, сякаш бе в собствената си кухня.

— Бих искала да говоря с председателя на съда — каза тя на първия срещнат пазач в черно-сива униформа. И макар нито погледът й, нито гласът й в този миг да бяха като на Жрица на срама, тя излъчваше такъв авторитет, че той просто каза: — Насам, мадам — въпреки обикновените й дрехи и външен вид. Поколеба се, едва когато застана пред една врата на първия етаж.

— Ъъъ… за кого да предам? — попита той предпазливо.

— Мелусина Тонере — отвърна му мама и го остави да се чуди какво означаваше това.

Той почука на вратата и когато отвътре долетя едно ръмжащо „Влез“, я отвори и пъхна глава вътре, сякаш щеше да понесе по-малка вина, ако останеше навън.

— Мадам Тонере — рече той. — Ще я приеме ли господин съдията?

Съдията обаче нямаше възможност да реши сам. Мама мина покрай пазача, бутна вратата, а аз я последвах в голямата светла стая, където съдията точно хапваше ранния си обяд.

— Господине — рече мама. — Дойдох, за да разговарям с председателя на съда за сина си.

„И Нико — помислих си аз. — Не забравяй Нико.“ Но може би бе разумно от страна на мама да не спомене племенника си Николас в този момент, защото макар и да умееше да прави много неща с голяма убедителност, изобщо не можеше да лъже.

Председателят на съда изглеждаше леко стъписан. Той остави пилешкото бутче, което точно се канеше да захапе, и несъзнателно се хвана за гърдите, така че по черната му роба останаха няколко мазни петна.

— А коя сте вие? — попита съдията остро. — И кой е синът, за когото се очаква да имам информация?

— Вчера господин съдията е осъдил сина ми на шест години каторжен труд.

Той сбърчи чело.

— Вчера не съм осъждал никой гражданин на каторжен труд.

— Възможно е господинът да не го е възприел като гражданин — рече мама с много остър тон. — Той бе облечен с униформата на Дружеството.

— А, един от двамата сиви.

— Да, господин съдия. Синът ми не е заслужил подобно наказание.

— Мадам, не си спомням подробностите от делото, но съм сигурен, че съм отсъдил съгласно съответния закон.

— А дали господинът се е вслушал и в собственото си чувство за справедливост?

Обикновено минаваха седмици преди мама отново да използва силата си на Жрица на срама върху някого, а днес го стори два пъти в рамките на един час. Стомахът ми се присви, защото знаех, че да използваш уменията си на Жрица понякога бе равносилно на това да бръкнеш в гнездо на оси. В първия момент можеше и нищо да не се случи, но бе добра идея след това бързо да си плюеш на петите.

Очите на председателя на съда почти не се виждаха изпод големите бръчки и в началото ми бе трудно да разбера дали мама бе уцелила някое болно място или не.

— Те бяха мъже в сиво — рече той малко неуверено. — Ако не е бил виновен за това, сигурно е бил направил нещо друго.

— Защото сивите не са граждани? Не са хора като мен и вас?

Съдията заби отчаяно поглед в мъртвото си пиле.

— Присъдата е произнесена — рече той. — Нищо не мога да направя вече.

— Нима? — попита мама с ледено презрение. — Настоявам синът ми и неговият… другар веднага да бъдат освободени. Нима това не е по силите на един съдия?

По набразденото му чело избиха малки капки пот, но той не се предаде напълно.

— Лодката е отплавала — рече. — Двамата осъдени вече са отведени до крепостта Сагис.

В гласа му имаше зрънце, но само зрънце злорадство. Мама се втренчи в превития му врат и ми се прииска отново да го погледне с очите на жрица на срама, да го накара да пълзи, да се срамува и да признае грешката си.

Тя обаче не го стори. Мама ме бе учила да не злоупотребявам с уменията на Жрица, а и никога не я бях виждала да го прави. Но си мисля, че днес, пред бюрото на съдията, бе на стъпка да го направи.

Лодката вече бе отплавала. Нико и Давин плаваха в момента към крепостта Сагис. Колко ли време щеше да измине преди някой да открие, че Нико бе синът на стария граф на Дунарк? Ами Давин? Давин бе убил Валдраку. Собственият внук на граф Артос. Колко дълго щяха да го оставят жив, ако някой разбереше?

 

 

— Мамо?

Стояхме на стълбите пред съда. Вече от известно време. Мама бе спряла на половината път надолу, сякаш краката й изведнъж бяха потънали в стъпалата и не й бяха останали сили да се движи. А аз се уплаших още повече отпреди, но този страх бе различен. Защото ако мама не издържеше повече, ако мама се предадеше… то тогава всичко наистина бе безнадеждно и целият свят можеше веднага да рухне.

Имах чувството, че останахме на тези стълби цяла вечност.

След това мама най-накрая вдигна глава.

— Къде се намира къщата на господин Аврелиус?

— На улица „Сребърна“ — отвърнах й аз и усетих, как най-силният, най-ужасният страх, който ме изпълваше, започна да се изпарява. Мама все още бе тук. Не се бе предала.

 

 

Инес, прислужницата, ни покани в покоите на господарите. Там се намираха господарят и господарката на къщата и синът им, бледо късо подстригано момче на име Маркус. Те седяха неподвижни като статуи и дори не се поглеждаха, а нас дори не ни забелязаха. На масата бе сервиран следобедният чай, но изглежда само момчето бе хапнало нещо.

— Мадам Тонере — рече Инес и напусна стаята по възможно най-бързия начин. Шумът от стъпките й стихна веднага щом излезе през вратата. Дали не стоеше навън и не подслушваше?

— Мадам Тонере — рече господин Аврелиус апатично. — Страхувам се, че не ви познавам… Срещали ли сме се преди?

— Аз съм майката на Давин.

Думите й го накараха да вдигне поглед от чинията. Той се изправи.

— Мадам… — изведнъж замлъкна. Вгледа се в светлозелените дрехи на мама, сякаш очакваше да са сиви на цвят. — Искам да ви помоля да напуснете къщата ми.

— Господине, синът ми и Нико са на път към затвора, защото се опитаха да помогнат на това семейство. А вие искате да напусна дома ви, без да ме изслушате?

Защо ли господин Аврелиус изведнъж погледна сина си? Един бърз поглед, сякаш искаше да провери дали Маркус следеше разговора.

— Този дом е верен на граф Артос и се подчинява на волята му — отвърна й той със странно висок и празен глас. — Ние не подкрепяме враговете на графа. Вървете си, мадам, или ще извикам пазачите.

Той хвана за миг мама за китката и ръката му сякаш искаше да я избута през вратата. Тя го погледна студено.

— И сама мога да ходя, господине.

— Прекрасно. Тогава го направете.

Не ни оставаше нищо друго, освен да обърнем гръб на студеното като камък семейство и да напуснем стаята.

— Мамо — рекох аз, след като затворихме вратата след себе си. Инес стоеше малко по-надалеч и търкаше усилено една дръжка, която вече блестеше. Мама погледна първо нея, а после отново стаята, от която току-що ни бяха изгонили.

— Шшш, ще говорим едва когато напуснем този дом.

Когато излязохме на улицата, вече не можех да мълча.

— Мамо, защо се държаха така? Сякаш бяха от камък?

Мама поклати бавно глава.

— Не знам. Но ми се струва, че господин Аврелиус се бои от сина си. Също така мисля, че с удоволствие би ни помогнал, ако можеше. Даде ми една сребърна монета.

Тя извади парата, която заблестя под лъчите на следобедното слънце.

Не го бях видяла да й дава нещо. Може би го бе сторил, когато я хвана?

— Защо би се страхувал от собственото си дете? Това е много странно.

— Да.

— Какво може да стори едно момче на… на колко ли е той, на десет?

Мама се замисли.

— Може би… да доносничи — рече после тя.

Изведнъж вратата зад нас отново се отвори. От нея излезе Инес и бързо се огледа наляво и надясно.

— Господарят ме помоли да ви кажа, че ще ви потърси — рече тя тихо.

— Кога?

— Не каза. Но си мисля…, че ще стане след като младият господар замине.

Инес изчезна отново вътре в къщата и тихо заключи вратата. Не успяхме да попитаме кога „младият господар щеше да замине“. А и не знаех на колко помощ бихме могли да се надяваме. Един сребърник никак не бе малко, но ни бяха необходими още доста пари, за да се измъкнем от оковите на Дружеството. А това бе само първата стъпка. Нямахме представа как щяхме да успеем да освободим Давин и Нико.

— Трябва да се върнем в Дружеството и да чакаме — каза мама. — Добре ще е, ако ни прати вест днес или утре. Иначе… ще трябва сами да измислим нещо.

Да, но какво? Това ми се искаше да попитам, но не го сторих, защото знаех, че не можеше да ми отговори.