Лине Кобербьол
Дарът на змията (2)

Герои и чудовища

Всъщност Нико сам ни намери. Беше се стъмнило и ние точно се бяхме захванали да прибираме палатката и лека-полека да се замисляме за вечеря. Или поне моят стомах.

— Денят беше добър — каза Роза доволно. — Трябваше да взема някоя и друга цепеница с мен, та да издялкам още животни. Вървят като топъл хляб.

— Може би трябва да искаш малко повече пари за тези, които са ти останали.

Роза замълча.

— Не знам. Харесва ми мисълта, че всеки може да си ги позволи. А и на мен не ми струва нищо да ги направя.

„Само вложеният труд“, помислих си аз. Просто фантазия, сръчни ръце и търпение, а това все пак си беше един вид разход. Но Роза явно не гледаше на нещата по този начин. Тя се радваше, че хората искаха да притежават нещата, които правеше, и дори даваха пари за тях.

— Ето го — рече изведнъж по-малката ми сестра Мели и започна да сочи към някого. — Ето го Нико.

И наистина беше той. Вървеше леко през тълпата, защото хората се отдръпваха, щом го видеха, макар че сигурно не осъзнаваха защо. Беше малко странно, защото той носеше същите дрехи като всички останали. Нито ризата му, нито вълнената му жилетка бяха особено изтънчени. Но въпреки това човек можеше да забележи, че той не бе обикновен планински селянин. Не знам дали графските синове се раждаха необикновени — като бебета те плачат, акат и спят като всички останали младенци. Но може би като пораснат, се научават да се държат различно, да вървят, стоят и говорят по един особен начин. Във всеки случай това се набиваше на очи. И не беше само заради дрехите.

Той беше пуснал брада, след като се преместихме тук, горе. Повечето планинци също имаха бради и Нико вероятно си мислеше, че така би било по-трудно да го разпознаят. „Но явно само това не беше достатъчно“, помислих си аз.

— Добър вечер, медамина — поздрави той мама. — Добър вечер, момичета. Къде е Салан?

— Отиде на хълма да доведе Фалк — отвърнах му аз. — Ще прибираме за днес.

— Добре ли вървя търговията? — запита той.

Кимнах.

— Ние продадохме мехлемите, а Роза — повечето от животните си.

Той взе една малка фигурка на куче и я претегли в ръка.

— Хубави са — рече той. — Колко им взимаш?

— По шилинг за най-малките и по два за останалите — измърмори Роза, която цялата бе почервеняла заради похвалата.

Нико сбърчи вежди.

— Не е ли малко евтино? — попита той. — Сигурен съм, че можеш да получиш много повече за тях.

— Виждаш ли — рекох аз.

— Това не се брои — изпусна се Роза. — Искам да кажа, че Нико сигурно не е свикнал с…

— С какво? — попита Нико и изведнъж застина.

Роза започна да се върти и й се искаше да не си бе отваряла устата.

— Нищо — промърмори тя.

— Не, кажи. С какво не съм свикнал?

— С това да се замисляш кое колко струва — прошепна Роза.

Нико постави кученцето обратно на мястото му много бавно и внимателно.

— Да, права си — рече той с режещ тон. — За такива като нас винаги плаща някой друг.

Той се врътна рязко и закрачи напред. Хората сякаш отново му правеха място, без да се замислят за това.

— Почакай — извиках аз и оставих торбичките с билки. — Нико, почакай…

— О, не си създавай трудности заради мен — отвърна ми той студено, без да спре. — Мисля, че и сам мога да си купя една бира.

Вече почти не го виждах заради сумрака и тълпата. „По дяволите“, помислих си аз. Ние обещахме на учителя Маунус…

— Мамо? Мамо, може ли да отида с него?

— Да — каза мама и проследи тъмнокосата глава на Нико с очи. — Можеш.

Аз се запровирах през тълпата след Нико. Но неговите крака бяха по-дълги от моите и беше невъзможно да го настигна. Догоних го едва в следващата от пазарните улици — той се бе спрял пред един тезгях за бира и ракия. Стоеше там нерешителен с шилинг в ръка — все още не го бе сложил на тезгяха.

Аз се приближих до него.

— Нико, не искаш ли да вечеряш с нас?

Той се обърна рязко. Явно не беше очаквал да го последвам. Хвърли ми един бърз поглед и после се втренчи в земята. Това ме натъжи.

— Можеш спокойно да ме погледнеш — рекох му аз тихо. — Вече не съм опасна.

Усетих как сълзите запариха в ъгълчетата на очите ми, защото, макар че очите на Жрица на срама вървят ръка за ръка със самотата, беше някак странно и дори… дори ненормално да загубиш тяхната сила. Сякаш вече не бях дъщеря на майка си. Сякаш вече не бях себе си. Мама ме бе успокоявала, че способностите ми със сигурност ще се върнат, че само са се спотаили. И наистина на моменти получавах просветление, както днес с каруцаря. Но през повечето време… през повечето време нищо не усещах, когато поглеждах в очите на хората.

— Дина — той погали бузата ми с ръка, толкова леко, сякаш покрай лицето ми просто бе прелетял топъл полъх. — Натъжава ли те това? Сигурно е хубаво да… да можеш да гледаш другите хора, без да изтръгваш най-тъмните им тайни.

— Не знам — отвърнах аз.

— Ти получи шанса да бъдеш просто обикновена — промърмори той. — Да знаеше само как ти завиждам.

Аз не се чувствах обикновена. Само… разкъсана.

— Мисля, че е късно — рекох му аз. — Не съм убедена, че вече мога да бъда обикновена. Така и не се научих на това.

— Значи двамата с теб имаме повече общи неща, отколкото си мислех — каза той мрачно.

— Какво имаш предвид?

— Ако можех да избирам, мисля, че бих поискал да съм… син на коняр например. Или на търговец. Или на дърводелец.

— Казваш го само защото никога не ти се е налагало да ходиш все гладен в края на зимата, когато храната вече почти е свършила.

— Не казвам, че искам да съм беден. Или гладен. Или да мръзна. През целия ми живот хората са имали определена представа за това какъв съм и какъв трябва да бъда. Когато бях малък, не ми беше позволено да си играя с децата на стражите, защото бях графският син. Толкова много исках да се науча да правя грънци или да дялкам дърво, но не, вместо това трябваше да имам часове по фехтовка. А когато всичко това ми омръзна, когато изхвърлих меча си, тогава… Но ти знаеш.

Да. Знаех. Баща му го бе набил. Беше удрял все по-силно и по-силно, като бе ръмжал, че „един мъж е нищо без меча си“. Но Нико не бе поискал да се фехтува повече, колкото и да го бе налагал баща му.

— А когато… а когато се случи нещастието с татко и Адела и Биан… когато ги убиха, всички си мислеха, че аз съм го сторил, а някои все още вярват в това. За тях аз съм чудовището Никодемус и те биха ме убили, без да им мигне окото, и даже биха се хвалили после с това. Докато седях в килията в Дунарк, при мен идваха хора, само за да ме заплюят. Хора, с които бях отрасъл.

— Не всички вече вярват на това! Оръжейникът не вярва, вдовицата също, както и всички останали, които бяха привлекли на своя страна.

Долу в долината имаше хора, които тайно се противопоставяха на Дракан всеки път, когато им се отдадеше възможност.

— Права си. За тях съм младият господар и те очакват от мен да тръгна на борба с Дракан и да освободя Дунарк и всички останали завзети градове, та всички да заживеят щастливо до края на дните си. Мисля, че на тях им трябва герой.

— Тази идея не е съвсем лоша, нали? Все пак е по-добре от това да си чудовище.

— Така ли мислиш? Забелязала ли си колко често героите падат по време на борбата? След това, разбира се, всички са много тъжни и пишат куп възвишени песни за тях, но героят си е и ще си остане мъртъв. Съвсем мъртъв. И аз изобщо не изгарям от желание да възседна своя бял жребец и да започна да посичам хора, докато някой, който е по-добър от мен или има по-голям късмет, не ме прониже в корема. Не, благодаря.

Той изглеждаше едновременно ядосан и засрамен, сякаш наистина смяташе, че трябва да възседне своя бял жребец и всичко останало… Мисля, че бях приела за дадено, че един ден той ще се върне в долината, за да се бие с Дракан.

— А какво искаш тогава? — не се сдържах аз, защото не можех да си го представя да прекара живота си като овчаря на Мауди Кензи. А и всъщност не се справяше особено добре с тази работа — само преди седмица всички му помагахме да намери една овца, която бе загубил.

Нико вдигна глава и поне един път ме погледна право в очите.

— Искам да съм себе си. Толкова ли е ужасно? Искам да ми позволят да бъда Нико, а не герой или чудовище за сума ти хора.

— Разбирам, Нико, но какво означава това? — несъзнателно погледнах към ръката, в която държеше шилинга, и Нико веднага забеляза.

— Това означава — рече той ядосано, — че ще пия по халба бира, когато ми се иска. Точно като всички останали обикновени хора. Така че ако искаш, тичай вкъщи при учителя Маунус и останалите, все ми е тая.

Не знаех какво да правя. Не че беше толкова страшно да изпие халба бира. Но Нико невинаги успяваше да спре след първата. Или след петата или шестата. Именно това беше една от причините Дракан толкова лесно да успее да му припише три убийства.

Може би щях да успея да го спра, ако все още имах очите на Жрица на срама. Но бях загубила способностите си.

— Нико — рекох аз, — като си купиш бирата, не искаш ли да дойдеш при нас и да вечеряме заедно. Бивакът ни е горе при скалите — посочих с ръка натам.

Нико придоби по-спокойно изражение.

— Да, ще дойда — рече той. — Не се тревожи толкова. Ще дойда.

 

 

Отправих се нагоре към скалите. След цял ден на шумотевица и блъсканица беше приятно да се махна от пазара. Сега бях доволна, че мама избра по-усамотено място за лагеруване. Росата се бе спуснала като сив воал върху полянките и скалите и краката ми се намокриха, докато вървях по тревата. Слънцето почти се бе скрило, само няколко жълти ивици все още проблясваха по небето. Не беше тъмно, по-скоро леко сумрачно. Тук горе никога не се стъмваше напълно около деня на лятното слънцестоене. Пушекът от огньовете се стелеше като мъгла над долината, а отвсякъде се чуваше блеене на овце и кози и вой на кучета, които се лаеха едно друго.

Изведнъж той отново се изправи пред мен, сякаш изникна от земята. Мъжът. С червената риза. Дъхът ми секна и аз се закашлях от ужас.

— Нищо няма да ти сторя — каза той със странния си говор, по-мек и по-игрив от тези, с които бях свикнала. — Искам само да науча името ти.

Не му отговорих, а се затичах.

Лагерът беше наблизо. Нашето едро куче Пес излая заплашително, като ме чу да приближавам тичайки, а Салан, който иначе се опитваше да запали огъня, веднага скочи на крака.

— Какво има? — попита той остро.

— Нищо — отвърнах му задъхана. — Един мъж. Само един мъж, който…

— Къде? — прекъсна ме Салан.

— Там — махнах с ръка в посока към склона.

Но там нямаше никого. Само скални блокове, роса и пушек. Мъжът бе изчезнал.

— Никого не виждам — рече Салан.

— Той… Той сигурно се е върнал долу на пазара. Но аз не можех да разбера как бе успял да изчезне толкова бързо. Сякаш бе призрак.

— Как изглеждаше? Какво искаше?

— Искаше само да знае как се казвам.

Прозвуча странно, дори и за мен. Но Салан кимна, сякаш беше нещо съвсем нормално.

— Хубаво е, че си предпазлива — рече ми той. — Но не смятам, че ти е мислел злото.

Самата аз не знаех какво да мисля. Той ме уверяваше, че няма да ми навреди. Но пък от друга страна би било много глупаво да каже: „Ела тук, за да ти дам да разбереш“. А и след всичко, което се бе случило последните две години, имах доста основания да бъда подозрителна.

Седнах до огъня и се радвах, че Пес остана да ми прави компания, докато Салан слезе долу с Фалк да прибере каруцата. Малко по-късно се появиха Давин и Барутлията, а след тях мама и останалите. Мама бе проявила разточителство и беше купила пушени наденички в чест на добрите продажби през деня, и докато вечеряхме и си приказвахме, аз за сетен път почти забравих за мъжа. Бяхме на пазара по случай лятното слънцестоене и като никога имахме пари. Давин беше горд и щастлив, защото беше спечелил второ място с Фалк в едно от състезанията. А мама беше обещала, че по-късно щяхме да се отбием в шатрата на цигуларите, за да послушаме малко музика и да потанцуваме.