Лине Кобербьол
Дарът на змията (19)

Доносникът

Усетих, че вървя и си свирукам. Не високо и пронизително, та хората да се обръщат след мен, а съвсем тихо, почти беззвучно. Всичко изглеждаше малко по-добре сега. Кашлицата на Мели почти бе изчезнала, аз привършвах портата, а господарят Аврелиус ме бе похвалил и ми бе дал пет шилинга „за лични нужди“, както сам се изрази. По принцип щеше да заплати на Дружеството за свършената от мен работа. Най-хубавото от всичко обаче бе, че той беше обещал на Нико двадесет сребърника, ако Мира издържеше изпита днес. С тях щяхме да успеем да откупим дълговете си към Дружеството и дори щяха да ни останат, та в следващия град нямаше да пристигнем като просяци.

— Тя сигурно ще се справи — казах аз на Нико, който вървеше до мен.

— Така мисля — успокои ме той. — Всичко знае, когато я препитвам. Аз обаче продължавам да смятам, че е смехотворно да учат децата на подобни неща.

— Дано наистина се справи.

Двадесет сребърника. Тези пари можеха да ни спасят.

— Ще се справи.

Аз си засвируках малко по-високо. Мисълта, че ще напуснем Дружеството и Сагислок, наистина ме радваше. Бяхме решили да поемем на юг, към Кампана. Там, където сянката на граф Артос все още не бе надвиснала така застрашително. Всъщност при ясно време в Сагислок човек можеше да види дома на графа, крепостта Сагис — горе, в планините, от другата страна на езерото.

— Влезте за малко — рече Инес. — Маркус се прибира днес. Господарят отиде да го вземе, а госпожата не може да си намери място.

Ние се настанихме в кухнята и заедно с Инес си поделихме остатъците от господарската закуска. Не мина много време преди да доловим топуркането на крачетата на Мира надолу по стълбите.

— Нико! — извика тя и буквално се хвърли в прегръдката му. — Изпей ми песента за семенцата!

Нико се разсмя.

— Щом като госпожицата настоява.

— Щом като какво?

— Щом като казваш, че трябва.

— Да!

И така Нико запя песента за семената. Аз я знаех много добре — в нея се разказваше за едно умно семе, което успяло да измами щъркела, но Нико бе променил текста, така че между отделните строфи щъркелът пееше: „кой е владетелят на страната?“, а малкото семенце с писклив глас му отвръщаше: „Артос Драконис“. И така нататък.

Ха, значи така е успял да накара инатливата млада госпожица да си научи урока, помислих си аз. Но не бе само това. Нико обичаше децата, беше очевидно. Не мисля, че учителят Рубенс питаеше същите чувства.

— Мира? Мира, къде си?

— Тук е, мадам — извика Инес. — Нико и Давин дойдоха.

— А, добре — рече госпожа Аврелиус, докато слизаше по стълбите. — Може ли да те видя за момент, Мира?

Мира скочи послушно от коленете на Нико и се врътна като малка танцьорка. Днес бе облечена с черно кадифе, с колосана бяла якичка, която й стигаше до ушите. Господарката пооправи яката и изчетка полепналия пух по черната пола.

— Още ли не са пристигнали? — попита тя нервно. — Не бива да закъсняват, наистина не бива.

В този миг откъм двора долетя тропот на копита и скрибуцане на колелета.

— Татко! — извика Мира щастливо. — Татко и Маркус! — тя се втурна към кухненската врата, отвори я и извика: — Татко! Тук, долу сме!

Господин Аврелиус влезе вътре. Беше облечен стилно, в костюм от кафяво кадифе със сребърни копчета. До него вървеше едно момче на девет-десет години. Бе също толкова рус, като сестра си, но бе толкова късо подстриган, че косата му почти не се виждаше. Той изглеждаше някак странно официален и сериозен за дете на неговата възраст.

— Маркус! — Мадам Аврелиус разпери ръце и го прегърна. — Малкото ми съкровище, как си?

Малкото стегнато момче се отпусна в прегръдката й за няколко мига, но след това се отскубна.

— Прекрасно, мамо — рече той.

— По-добре от последния път? Изглеждаш малко блед, съкровище.

— Всичко е чудесно, мамо.

Защо ли ми се струваше, че лъже? Може би, защото използваше твърде зрели думи за възрастта си.

Инес избърса ръце в престилката си и тръгна към него с отворени обятия.

— Ела тук, калпазанино — рече тя. — Ела да те гушна!

Тя явно очакваше, че той ще се втурне към нея. Момчето обаче се втренчи в Инес с толкова студен поглед, че тя внезапно спря.

— Аз вече не общувам с хора като теб — рече младият господар Маркус.

В този миг погледнах лицето на Инес. Тя бе толкова потресена, толкова наранена, че ми се прииска да хвана важния господин Презрение и да го сритам няколко пъти отзад. Не той обаче заслужаваше бой. За времето след последната среща на момчето с Инес явно го бяха научили, че не биваше да питае чувства към хората от Дружеството.

Дори господин Аврелиус бе озадачен.

— Но, Маркус — рече той. — Спокойно можеш да поздравиш Инес.

Момчето продължи да стои сковано с прибрани към тялото ръце, сякаш щяха да се счупят, ако ги протегнеше напред. А Инес бързо се обърна и захвана да мие чашите от закуска.

— Няма значение — рече тя. — След като младият господин не иска, няма нужда. Аз си имам достатъчно работа.

Лицето на Маркус бе толкова безизразно, че приличаше на маска. Човек изобщо не можеше да прочете мислите му.

— Ето я и моята малка звездичка ученичка — рече господин Аврелиус, вдигна Мира и я остави на кухненската маса. — Колко си красива само! Е, може ли да чуя?

Нико кимна леко на Мира и тя издекламира целия текст.

— Кой — е — владетелят — на — страната: — Артос — Драконис. — Какъв — е — граф — Артос… — и така нататък. Без колебание. Без да се препъне в някоя от странните думи.

— Браво! Научила си е урока — възкликна гордият баща. — Но защо завършва с квак-квак? — попита той Нико малко по-тихо.

— А-а-а… по-добре да не казваш това, Мира — рече й Нико. — Не знаем дали изпитващите знаят тази песен.

— Маркус — рече господин Аврелиус. — Това е мъжът, който научи сестра ти на всичко това. Благодарение на него можем да я задържим вкъщи още една година.

Маркус извърна студените си очи към Нико. Лицето му все още бе безизразно, но кльощавото му тяло излъчваше враждебност. Дали не беше заради сивата риза, или пък завиждаше на Мира, защото на него му се бе наложило да ходи на училище, а разглезената му по-малка сестричка явно щеше да се отърве?

Господин Аврелиус се направи, че не забелязва студеното отношение на сина си. Той се загледа в Нико за миг, след което му подаде ръка, като на равен.

— Благодаря ти — рече той. — Трябва да призная, че в началото се усъмних в прищявката на съпругата ми, но ти ме накара да се срамувам заради съмненията си. А след няколко часа, когато Мира издържи изпита си, ще изпълня даденото от мен обещание.

 

 

Цялото семейство Аврелиус потегли. Нико за първи път изглеждаше изнервен, а и нямаше какво друго да прави през следващите два часа освен да седи в кухнята с Инес и да си хапе ноктите. Аз се радвах, че имах още малко работа по портата и нямаше да ми се наложи да бездействам и да мисля.

Накрая не остана нито един ръб, който да не бе изпилен и рендосан, и нито една неизметена стърготина. А те все още не си бяха дошли от изпита. Върнах се в кухнята, където Нико вече бе започнал да се разхожда напред-назад.

— Тя може — мърмореше си той. — Знам, че може!

— Ами седни тогава — казах му аз. — Направо ми се завива свят, като те гледам.

Той седна. После започна да трополи с пръстите на дясната си ръка по края на масата.

— Дали може да я е забравила? — попитах аз предпазливо. — Или пък да е загубила дар слово заради многото непознати хора?

— Откъде да знам? — сопна ми се Нико. — Да не би да съм врачка?

„Как се стигна дотук“ — помислих си аз, изведнъж да се окаже, че цялото ни бъдеще зависи от това дали едно шестгодишно момиченце е успяло да научи едно безсмислено стихче.

— Успокой се, Нико — казах му аз. — Ако не се получи сега, ще измислим нещо друго.

Той се втренчи в мен.

— Ако не се получи, ще откъснат горкото момиче от дома и семейството му и ще го подложат на… на… същото, което са сторили на другото дете. На брат й. Видя ли го? Това не бе дете, а мъртвец. Ако си мислиш, че се безпокоя за двадесетте сребърника, дълбоко грешиш!

Съвестта ме загриза ужасно, защото аз бях мислил само за парите.

Откъм прозорците се чуха стъпки, но не бяха на семейство Аврелиус. По-скоро приличаха на войнишко маршируване.

Чухме, че градинската порта се отвори. Над главите ни затрополиха куп токове на ботуши.

Изведнъж стомахът ми се сви.

— Нико — прошепнах аз. — Нещо не е наред. Мисля, че ще е най-добре да се махнем.

Той не помръдна от масата.

— Какво може да не е наред? — рече ми. — Нищо не сме направили.

Инес се разсмя горчиво.

— Мислиш ли, че това има значение? Тук, в града, облечените в сиво винаги са виновни до доказване на противното.

Някой заслиза по кухненската стълба.

Хванах Нико и го изправих.

— Ела!

Най-накрая той живна. Аз отворих вратата, която водеше към двора.

И попаднах право в ръцете на двама униформени пазачи, които явно добре знаеха, че всяка лисича дупка има повече от един изход.

В кухнята зад нас се бяха вмъкнали няколко пазачи, заедно с госпожа Аврелиус и Маркус. Госпожата бе съвсем бледа, а от Мира и господаря на къщата нямаше и следа.

— Кой е? — попита капитанът.

— Ето го — рече Маркус и посочи Нико. — Този сив мъж отрови съзнанието на сестра ми!