Лине Кобербьол
Дарът на змията (18)

Черните мъже

— Има ли тук някой, който може да си служи с трион и чук?

Нико ме бутна леко по гърба.

— Ти можеш.

Аз се поколебах.

— Не съм сигурен колко добра идея е да се захванеш с каквото и да било тук.

А и това означаваше, че Нико щеше да работи сам в тръстиката. Тази мисъл не ми даваше мира.

— Каквото и да е, не може да е по-зле от това да сечеш тръстика. Кажи им сега! — той буквално ме избута напред, така че този, който попита, дребен мъж с плоча в ръка, ме забеляза.

— Номерът ти?

— 8-Д-10.

— И имаш опит като дърводелец?

— Да. Във всеки случай поне малко.

— Прекрасно. Отиди на улица „Сребърна“ при господин Аврелиус. Казаха, че искат да разширят портата за каруците.

Мъжът ми подаде плоска дървена плочка с двете драконови глави, които представляваха емблемата на Дружество „Драконис“. От едната страна имаше лека вдлъбнатина, пълна с восък.

— Дай на господина тази плочка. Ако остане доволен от работата ти, ще постави знака си във восъка, а ти ще ми я донесеш обратно.

Аз я разгледах в ръка. Къде ли се намираше улица „Сребърна“? Е, щях да се оправя с питане.

— Късмет — рече ми Нико. — Ще се видим довечера.

— Да, ще се видим.

Той повече от мен имаше нужда от късмет, помислих си аз, и се надявах само да преживее деня, без да си отреже палеца и да се сбие с надзирателя.

 

 

Докато вървях по улиците на Сагислок, забелязах мнозина, които носеха сивите дрехи на Дружеството, точно като мен. Те метяха конските изпражнения, разнасяха каси или чували или търкаха стълбите пред къщите. Веднъж даже видях една малка каручка, в която бяха впрегнати двама облечени в сиво мъже, сякаш бяха коне. В нея седеше гражданин в кадифени одежди, който вежливо поздравяваше останалите нагиздени граждани, които срещаше по пътя си. Мен изобщо не ме забеляза, като че ли бях призрак. И аз самият обаче не бях обърнал никакво внимание на облечените в сиво работници първия ден. Очите ми бяха слепи за всичко останало освен коприна, брокат и сребърни катарами.

— Извинете — обърнах се аз към една жена, която вървеше по улицата и водеше малко момченце за ръка. — Как да стигна до…?

Тя ме подмина, а когато детето се обърна и поиска да спре, тя го дръпна и му се скара, сякаш се бе опитало да цопне в калта.

Или бе много невъзпитана, или пък страшно бързаше. А може би и двете. Е, по улиците имаше и други хора. Като например двамата възрастни мъже, които стояха малко по-надалеч и си говореха. Аз спрях и вежливо изчаках да спрат да говорят, но те се преструваха, че не ме виждат. Бяха потънали в разговор за цената на конската сбруя в различните части на страната.

— Чувал съм, че ако човек успее да закара един фургон до Кампана, може да получи добра цена, дори по двадесет сребърника за метър… — рече единият от тях и размаха бастуна си със сребърна дръжка, за да потвърди думите си.

Другият кимна и затършува в кесията, която носеше на колана си.

— Извинете — казах аз, — но…

— Да, да, добре — рече този с кесията. — Ето ти един шилинг. А сега се махай. Не мислех, че и просите!

Той ми подхвърли един меден шилинг. Аз го хванах несъзнателно. После усетих как бузите ми пламнаха и бях сигурен, че лицето ми бе червено като на рак.

— Не ти искам шилинга — рекох аз ядосано и го хвърлих в краката му. Те спряха да говорят за цената на конската сбруя. Но макар да се отдалечих колкото се може по-бързо, все пак чух възмутените им коментари.

— Каква невиждана наглост — рече единият. — Явно един шилинг не е достатъчен!

— И само като си помисли човек, че на никого не му се налага да проси, откакто направиха Благотворителното дружество — рече му другият. — Винаги обаче ще се намери някой безсрамен хулиган.

Бях си научил урока и следващия път попитах един човек, който носеше същата сива риза като мен и той ми обясни как да намеря улица „Сребърна“ и къщата на господин Аврелиус.

 

 

Къщата бе каменна, с лъскава черна врата и чукче във формата на лъвска глава. Тя така блестеше, че ме бе страх да я докосна. Вече бях разбрал, че сивата ми риза ме причисляваше към най-ниското съсловие в града. Именно тук обаче ми бяха казали да дойда, затова вдигнах чукчето и потропах.

Отвори ми момиче от Дружеството.

— Какво искаш? — попита тя. — Господарят го няма, а и нищо не сме поръчвали.

Показах й дървената плочка.

— Тук съм заради някаква порта.

— А, това ли — рече момичето. — Мини отзад, ще те заведа в кухнята.

То залости вратата, като не ме остави да кажа каквото и да било друго. Заобиколих къщата, минах през една отворена врата и се озовах в двора.

— Слез долу — викна ми момичето.

Кухнята се намираше в мазето, но дори и тя имаше стъклени прозорци, през които струеше светлина.

— Изчакай, докато господарят се върне — рече момичето. — Той ще ти обясни какво трябва да направиш. Искаш ли чаша чай? И филия хляб? Остана малко от закуската на господарката.

— Да, благодаря — казах аз.

Това беше далеч по-добре от работата в тръстиката.

— Аз съм Инес — рече момичето. — А ти как се казваш?

— Давин.

— Нов си, нали? Не съм те виждала в Дружеството.

Кафявите й очи се взираха любопитно в мен.

— Пристигнахме завчера — отвърнах аз.

— А-а-а. Значи все още не си свикнал.

— Няма и да свикна — казах й аз и се изненадах колко много гняв се надигна в мен, когато си помислих за Дружеството. — Ще останем само няколко дни.

— Да, всички така казват. Аз ще ти кажа обаче, приятелю, че трудно можеш да се отървеш от тази риза.

— От колко време я носиш?

— Четири години.

— Четири години?

Не можех да си представя как някой може да се примири с това само за да му позволят да спи на ужасните дървени койки. Четири години?

Тя вдигна рамене.

— Нямаме голям избор. Показаха ли ти плочката с дълговете ти?

— Какво?

— Да, така си и мислех. Нищо в Дружеството не е безплатно, разбираш ли?

— Това вече го разбрах. Вече два дни работя в тръстиковата гора.

— Да, те внимателно го отбелязват от едната страна на чертата. От другата записват парите, които им дължиш за храната, квартирата, банята и дрехите. А тази сума е по-голяма. Не много. Само толкова, че да не можеш да я платиш.

— Да, но аз работих като вол… Напълнихме няколко платформи с гадната тръстика. Това би трябвало да струва повече от една койка и малко каша.

— Дружеството определя кое колко струва. Както работата ти, така и кашата.

— Те не споменаха нищо такова, когато дойдохме!

— Не, те не са глупави. В началото винаги приемат новодошлите много вежливо.

— Да, но… Да, но това е несправедливо.

— Добре дошъл в Сагислок — отвърна ми просто тя.

— Какво ще стане, ако човек просто замине?

— Тогава ще ви заклеймят за крадци — рече ми тя. — Ако ви хванат, ще ви пратят в крепостта Сагис.

— Какво е това място?

— Ама ти наистина си съвсем нов, а? — тя изглеждаше напълно озадачена от факта, че има някой, който не бе чувал за крепостта. — Това е…

Повече не успя да ми каже. Хлопна врата, а по стълбите затрополиха бързи стъпки. Чухме как малкото момиченце плачеше високо и възмутено доста преди да се втурне в кухнята.

— Той ме удари. Инес, удари ме!

Кадифени панделки в светлите къдрици, червена кадифена рокля с бяла дантелена яка и сребърни копчета по раменете. Да, това явно бе господарско дете.

— Не — рече Инес успокоително. — Може ли да видя?

Момичето показа едната си ръка. На дланта й се виждаше червена ивица.

— Удари ме с линията. Мразя го!

По пламналите й от възмущение бузи се стичаха сълзи. По стълбите достолепно слезе мъж с посребряла коса и черно палто.

— Желае ли младата госпожица незабавно да се върне в класната стая? — рече той. — Тя дори не се е захванала с преписването.

— Не, не искам — извика младата госпожица. — Ти си един стар глупав мъж и миришеш лошо. Мразя те!

Наистина от него се носеше миризма, която не бе особено приятна — на сладко и леко разложено, като прогнило сено. Но на него едва ли му хареса да чуе това от някакво момиченце на възрастта на Мели. Той остана без дъх от гняв.

— Не, това… — мъжът се врътна и със сигурност искаше да напусне кухнята с маршова стъпка, но не му се удаде, защото на вратата бе застанала жена с червена кадифена рокля, която бе по-възрастно копие на момиченцето.

— Учителю Рубенс — рече тя. — Какво става тук?

— Подавам си оставката — изсъска той. — На мига! И много ми се иска да видя кого ще успее да наеме госпожата за учител на малкото чудовище!

— О, не — рече госпожата. — Какво е направила този път?

— Нечувана наглост. Инат. Липса на концентрация. Невиждана безочливост!

— Той ме удари! — рече детето и показа на майка си дланта си.

— О, не. Учителю Рубенс, не мисля, че боят би помогнал.

— Да не би госпожата да иска да ме учи на педагогика?

— Не, разбира се, че не…

— На това момиче не може да се преподава. Тя е бунтарка. Има тази склонност или ако трябва да сме честни, този недостатък на характера. Вместо естествена женска смиреност, срещам само непокорство и диващина.

Естествена женска смиреност? Той явно никога не бе срещал Мели. Нито Дина. Нито пък мама.

— Просто й липсва брат й — опита се да го разубеди госпожата. — Ще поговоря с него. Утре ще е по-добре.

— Може би, но тогава аз няма да съм тук! От този момент подавам оставка.

Той се поклони резервирано на майката на детето и се заизкачва по кухненската стълба.

— О, не — възкликна господарката за трети път. — Не, един учител не може да постъпи така… Ние можем… Сигурна съм, че съпругът ми с готовност ще ви повиши заплатата…

Но учителят Рубенс не спря.

— Парите нямат значение — сопна се той. — Става дума за уважение!

След това той с маршова стъпка излезе през вратата в горната част на стълбите и я трясна зад гърба си.

Жената остана мълчалива известно време, като гледаше отчаяно към стълбата. След това се отпусна на една от кухненските пейки и избухна в плач.

— О, Мира — рече тя и притисна момичето към себе си. — Какво направи!

— Но… той ме удари, мамо — отвърна й детето неуверено. — Мамо, недей да плачеш.

И аз не можех да разбера защо майката плачеше така неудържимо. Аз лично изобщо нямаше и да се опитам да задържа учителя Рубенс.

— Нали ти казах, Мира, детето ми — шепнеше тя, притиснала лице в косата на момиченцето. — Трябва да се опиташ да бъдеш мила и добра и да учиш. Или ще те вземат от мен.

Сега и момичето отново заплака на свой ред, силно и високо.

— Не искам, мамо. Не искам при черните мъже!

— О, малкото ми съкровище…

— Какви са тези черни мъже? — попитах аз.

Майката вдигна очи и ме забеляза за първи път.

— Кой си ти?

— Казвам се Давин — не исках да се представя като 8-Д-10. — Дойдох, за да помогна за новата порта. Какви са тези черни мъже, от които я е страх Мира?

За миг ми се стори, че би било крайно неблагоприлично тя да говори за толкова лични проблеми пред един облечен в сиво мъж. Но си помислих, че бе твърде нещастна, за да премълчи.

— Наричат го Орден за обществено образование — рече тя горчиво. — Но аз смятам, че това е по-скоро антиобразование. Всички деца от заможни семейства трябва да полагат годишен изпит, на който да покажат своите знания. Ако не го издържат, ги… изпращат в училище — жената притисна детето силно към себе си. — Вече взеха Маркус. Не искам да изгубя и Мира.

В главата ми назря една идея.

— Колко време остава до изпита? — попитах аз.

По бузите на майката се търкулнаха нови сълзи.

— Една седмица — отвърна тя сподавено. — О, Мира, защо не можа да се държиш мило?

Аз си поех дълбоко въздух.

— Братовчед ми е много способен учител… — започнах аз.

Бе трудно да я убедя, че някой от облечените в сиво можеше да помогне на детето й. Никога не й бе минавала мисълта, че в дружеството имаше хора, които можеха да четат и да пишат, и едва ли щеше да се съгласи, ако виждаше друг изход. Но накрая се разбрахме да отида веднага да доведа Нико. Независимо от всичко, помислих си аз, така поне ще се отърве от тръстиката.

Инес ме изпрати до вратата.

— Знаеш как да постигнеш своето — рече ми тя с възхищение. — Твоят братовчед наистина ли разбира от тези неща?

— Да — отвърнах аз.

— Добре — рече ми тя. — Мира може и да се държи лошо от време на време, но да беше видял Маркус последния път, когато си дойде. Не можеш така да се държиш с децата.

 

 

Когато се върнахме в Дружеството вечерта, Нико и аз помолихме да ни покажат плочките със задълженията на семейството. И наистина: ние вече дължахме осем медника. Не бе много, но малко повече, от това, с което разполагахме.

— Човек може да си помисли, че са ни надзърнали в кесиите преди да определят сумата — рече ми Нико.

Той се замисли.

— А и сигурно са го направили, докато се къпехме първата вечер.

— Това място е капан — казах му аз горчиво. — Приемат те с отворени обятия и след това те поставят на тясно.

 

 

Всяка сутрин през следващите дни с Нико ходехме заедно до улица „Сребърна“ — аз, за да майсторя портата за каруци, Нико, за да се опита да вкара необходимите знания в заинатената глава на Мира. Ако времето беше хубаво, той идваше при мен в двора с хляб и сирене или с друга храна, която Инес ни бе подготвила за обяд.

— Тук учат децата на много странни неща — рече Нико. — Виж какво искат от нея да преписва.

Той ми подаде парче пергамент с танцуващи букви по него.

— Ох… ще стане по-бързо, ако го прочетеш на глас — промърморих аз.

Нико се вгледа в мен за миг.

— Сигурен ли си, че не искаш да почетеш малко с мен по-късно? — попита той. — Наистина е много полезно да умееш да четеш, а и не е нужно да казваме на някого.

— Аз мога да чета!

— Да, знам. Но ако никога не се упражняваш, ще забравиш.

— Нико, просто започни да четеш — рекох му аз. — Някой друг път ще ме превърнеш в чиновник.

— Ти? Чиновник? — Нико се разсмя. — Не мисля. Ти не си по писането.

— Прочети написаното на листа! — рекох му аз и изтупах няколко трохи от ризата си.

Той разгърна листа и зачете.

— Кой е владетелят на страната: Артос Драконис. Какъв е граф Артос: смел, мъдър и справедлив. Какво желае граф Артос: най-доброто за своите поданици. Какво желаят поданиците: да служат на граф Артос. Какви са тези, които отказват да служат на графа: врагове. Какво ще сполети враговете на графа: тежки наказания. Какви биват тези врагове: вътрешни и външни. Какво се случва с външните врагове: графът ще ги победи с ужас, меч и кръв. Какви са вътрешните врагове: предатели. Какво заслужават предателите: смърт.

Той млъкна.

— На какво само искат да научат едно шестгодишно момиченце. Не е чудно, че не може да го запомни.

— Това ли очакват от нея да знае?

Той кимна.

— Иначе ще я изпратят в училището при мъже, които наричат учители.

— Черните мъже.

— Да, те са облечени с черни палта. А Мира ужасно се бои от тях. Тя е видяла какво се е случило, когато са взели по-големия й брат.

— Защо хората се примиряват с това?

Нико поклати глава.

— Всъщност мнозина в Сагислок изпращат децата си при учителите доброволно. Защото ако човек желае да получи висок пост или разрешение да търгува с дрехи или мед или нещо друго, от което може да се забогатее… то трябва да е ходил в някое от училищата на Драконис.

— Граф Артонис добре е измислил всичко. Знаеш ли нещо за него?

Нико направи гримаса и бързо се огледа наоколо. Конярите бяха заети да четкат един от впрегатните коне на стопанството, но той изобщо не ги забеляза. Ние бяхме облечени в сиво мъже, а той не и вече се бе вживял в новата си роля.

— Всъщност — рече Нико — той ми се пада нещо като чичо. Или както там се казва съпругът на леля ми.

— Леля ти… да нямаш предвид дама Лизеа? Майката на Дракан?

— Точно така.

— Нико, спомняш ли си Валдраку?

— Да, разбира се.

— Какъв се падаше той на граф Артос?

— Доколкото знам, негов внук, син на сина му. Затова е добра идея да не се биеш в гърдите, че именно ти уби Валдраку.

Погледнах листа и прочетох отново редовете за външните и вътрешните врагове, ужаса, меча и кръвта.

— Точно това си мислех да направя — рекох аз.