Лине Кобербьол
Дарът на змията (16)

Благотворителното дружество

Сагислок бе богат град. Още отдалече си личеше. Покривите бяха покрити с блестяща мед и гланцирани плочи, а никога през живота си не бях виждал толкова много стъклени прозорци на едно място. Почти всички носеха хубави дрехи. Охранените кореми бяха прибрани в сияйни копринени жилетки, а сребърните копчета искряха на слънцето. Да, в Сагислок човек можеше да си позволи всичко това и никой не виждаше смисъл да крие заможността си.

— Това място изглежда скъпо — казах аз колебливо на мама. — Наистина ли мислиш, че е подходящо за такива като нас?

— Трябва да опитаме — рече мама. — Не можем да продължаваме както досега.

Мама беше права. Имахме огромна нужда от почивка и подслон. Мели бе започнала да кашля — ужасната влажна кашлица разтрисаше цялото й тяло при всеки следващ пристъп. Всички бяхме уморени и бледи, а Дина все още бе като сянка.

Попитахме един мъж на улицата къде можехме да намерим подслон. За моя изненада той ни отговори учтиво и приветливо, че „има хан за нуждаещи се пътници“ в края на града и ни обясни подробно как да стигнем дотам.

Ханът се намираше съвсем до езерото, в източния край на града. Беше голям, много по-голям отколкото очаквахме. От двете страни на пътя се редяха бели варосани сгради с покриви от червени керемиди — едно малко градче в града. Над тежката порта висеше герб с две драконови глави.

Нико спря коня си и погледна притеснено драконовите глави.

— Какво е това? — попитах аз.

— Това е гербът на рода Драконис — отвърна ми той.

— Драконите?

Нико кимна.

— Това означава ли нещо?

Той направи гримаса.

— Не. Нищо. Но… ако някой попита, казвайте, че името ми е Николас, а не Никодемус.

Лесно се ориентирахме накъде трябва да вървим, защото пътят водеше към една отворена врата, над която висеше табела с изображение на протегната длан. Нико остана навън при конете, а аз влязох вътре с мама и момичетата, за да проверим дали има място за нас.

Стаята беше странна. Стените бяха покрити с картини от горе до долу. Дори вратите бяха облицовани с черни шисти. По средата на пода имаше писалище, а зад него седеше мъж, облечен в черно и сиво, а на гърдите му бяха избродирани същите две драконови глави.

— Добре дошли в благотворителното дружество „Драконис“ — рече той веднага щом ни видя, и се усмихна приятелски. — Какво мога да направя за вас?

Не беше леко да стоим там бедни и „нуждаещи се“, както казваха тук. Да стоим и да молим за нещо, без да можем да си платим.

— Чухме, че… човек може да получи подслон тук — каза мама.

— Да, разбира се — отвърна й мъжът. — Затова сме тук. За колко човека става въпрос?

— Шест.

— Шест… — той записа нещо на плочата, която държеше в ръцете си. — Пол и възраст?

Мама ни изброи по ред, като започна от Мели. Мъжът остави плочката, свали други три от стената и започна да пише по тях.

— Домашни животни?

— Три коня и едно куче.

Той повдигна едната си вежда. Явно бяхме по-заможни от повечето нуждаещи се.

— Трябва да ги приберете в конюшнята — рече мъжът и си записа още нещо.

След това звънна с едно малко звънче. Появиха се двама души — един възрастен мъж със сиви панталони и риза и младо момиче със сива пола и бяла престилка.

— Паулус, погрижи се животните да бъдат прибрани в конюшнята. Олина, ще покажеш ли на четирите дами къде ще живеят? Крило В, стая № 2 и № 5, те би трябвало да са свободни. А двамата господа може да ме последват.

Никой от нас не тръгна веднага.

— Бихме искали да живеем заедно — казах аз високо и твърдо. — Цялото семейство.

Мъжът вече почти бе излязъл през вратата.

— Съжалявам — рече той с приятелска усмивка. — Но не разполагаме с подобни съоръжения. Тук мъжете и жените живеят отделно.

Съо-какво? Не бях чувал тази дума преди.

— Какво означава това? — попитах аз Дина.

— Сигурно е свързано със спалното бельо — отвърна ми тя.

Мели се закашля.

— Ще ни се наложи — рече мама. — Поне няколко дни, докато си починем и съберем сили.

Тя и момичетата последваха Олина през вратата отляво. Аз излязох и доведох Нико.

— Оттук — каза мъжът с приятелската усмивка и ни посочи вратата отдясно, която явно водеше към мъжкото отделение.

 

 

Навсякъде бе много чисто и подредено. Между белосаните стени имаше наскоро направени площадки, покрити с чакъл, а дървеният таван на колонадата ухаеше на прясна смола. Възрастни мъже в сиви дрехи ходеха насам-натам, метяха или заглаждаха земята с гребла. Три малки момченца на не повече от шест-седем години седяха на колене в една от моравите и плевяха с голи ръце. Дори и те носеха сиви ризи и сиви панталони. Дали всички тук трябваше да бъдат облечени така?

— Стая № 8 — рече нашият водач и отвори една черна врата, която приличаше на всички останали черни врати, покрай които бяхме минали, независимо че на нея бяха изрисувани в бяло цифрата 8 и буквата Д. Той отвори капаците на прозорците, така че в стаята, в която щяхме да живеем, влезе повече слънчева светлина и ние успяхме да я разгледаме.

Не беше кой знае колко просторна. От двете страни на една тясна пътека, която минаваше през средата й, имаше дървени стойки, по три от всяка страна. Явно те служеха за легла. По двама мъже на всяка. Към всяка стойка имаше по една дървена ракла, закована за стената. Това бе единствената мебелировка, за друга нямаше и място. Въпреки това имаше поне няколко тънки сиви матрака, бели чаршафи и сиви одеяла.

— Обитателите на стаята сами отговарят за чистотата и хигиената — рече мъжът. — Личните вещи се поставят в дървените ракли. Ако те не поберат всичко, трябва да отнесете останалите си принадлежности в общия склад.

Аз погледнах раклите. Не бяха особено големи. Въпреки че бяхме успели да вземем съвсем малко вещи със себе си, със сигурност щеше да ми се наложи да оставя няколко неща в склада.

— Свободни са най-горното и средното легло ето там. Бих искал да ви помоля да обърнете внимание на номера на стаята. Това е стая № осем в крило Д. Номерът на твоето легло, млади момко, е 10. Това означава, че ти си обитател 8-Д-10, в случай, че някой попита.

— Няма ли да е по-лесно просто да си кажа името? — попитах аз леко озадачен. Не можех да разбера от каква полза биха били всичките тези числа.

— Не можем да запомним имената на всички хора, които живеят тук за кратко. А 8-Д-10 изобщо не е трудно, нали?

— Не — рекох аз. — Няма да го забравя.

— Разтоварете багажа си преди да отидем до банята.

Баня? Сега? На мен ми се искаше първо да огледам наоколо и да разбера къде бяха мама и момичетата. Но в същото време щеше да е много хубаво да измия мръсотията от пътя от тялото си.

Банята бе много изискана. Никога преди не бях виждал нещо подобно. В пода имаше два големи басейна, един пълен със студена и един — с топла вода. Първо се потапяш в този с топлата. Той бе толкова дълбок, че човек можеше да потъне целият, ако поискаше. След това се измиваш в този със студената. Това караше кръвта ти да затупти във вените. Аз забравих колко уморен бях и ми се прииска да скроя някой номер на Нико, както бях правил много пъти с Кини и Барутлията. Кой знае дали щях да видя Барутлията някога отново. Аз обаче не исках да мисля за това сега. Гмурнах се под водата и дръпнах Нико за глезена, така че той се обърна и цопна във водата, без изобщо да очаква.

В началото, като се показа над водата, изглеждаше страшно ядосан. След това обаче в очите му се появи игрив пламък. Той махна мократа си тъмна коса от челото си, пое дълбоко въздух и се гмурна. И така ние се впуснахме в забавна водна битка с всички възможни коварни номера и нечестни трикове, така че по варосаните стени летяха пръски вода. Нико наистина знаеше разни хватки. Всъщност повече от мен.

След това седнахме на ръба на басейна, като дишахме тежко. Аз го погледнах скришом. Беше слаб, също като мен. Можех да преброя ребрата и на двама ни. Последните месеци се хранехме оскъдно и почти не вкусвахме месо.

Тогава видях някакви малки странни белези, които покриваха цялото му тяло над кръста. Малки драскотини, не по-дълги от един инч^[1].

— Какво е това? — попитах аз.

Той проследи погледа ми.

— Какво? Това ли? — Нико потри един от белезите с пръст.

— Да.

Нико направи гримаса.

— Това е дело на учителя ми по фехтовка. В мига, в който сбъркаш, той ти нанасяше удар. Втория път те порязваше. Съвсем леко. Казваше, че няколко капки кръв помагат да запомниш урока по-добре.

Аз се опулих. Та те бяха толкова много. Най-малко сто. Може би не бе толкова странно, че Нико не обичаше мечове.

— Сигурно те е боляло. Затова ли искаше да спреш да се фехтуваш?

Той поклати глава.

— Всъщност не. В мига, в който изхвърлих меча си, много добре знаех какво ме очаква, когато баща ми узнаеше. Той удряше много по-силно от учителя по фехтовка.

— Да, но защо?

Нико вдигна рамене.

— Трудно е за обяснение. Аз знаех какъв искаше баща ми да стана. Малко или повече като него. А аз… аз не исках.

Може би имах късмет, че не познавах баща си. Вижте Нико. Вижте бедната Дина, която изведнъж бе получила змия за баща.

Мъжът с приятелската усмивка се върна. Усмивката му застина, като видя как бяхме разпръснали вода навсякъде, но нищо не каза. Просто ни отведе в третата стая на банята, където трябваше да се подсушим и облечем.

— Къде са дрехите ми? — попитах аз.

— Занесохме ги в пералнята — отвърна мъжът. — Тук ще намерите чисти — той посочи два купа сиви сгънати дрехи. — След като се облечете, ще отидем в трапезарията.

Аз трябва да съм изглеждал доста объркан, защото това бе още една дума, която не бях чувал.

— Столовата — рече Нико. — Означава просто столова.

Звучеше добре. А сивите дрехи бяха чисти и ми стояха почти по мярка. Панталоните можеха да се затегнат в кръста с връв, а ризата бе широка, но удобна. Въпреки това не ми харесваше особено. Сякаш ме превръщаше в друг човек.

Нико се огледа.

— Каква елегантност — каза той с леко намръщен глас. — Каква изискана кройка.

Никога не бях чувал благородници да си говорят за дрехи, но когато го правеха, сигурно разговорите им звучаха точно така. Не можех да се сдържа да не се разсмея на шегата му.

— Господарю — рекох аз и направих най-хубавия поклон, на който бях способен. — Ще ходим ли на банкета?

Нико се усмихна.

— Да — отвърна ми той. — Преди да съм заръфал хавлията.

 

 

В началото, след като влязохме в столовата или трапезарията, както я наричаха тук, не можех да видя мама и момичетата, защото и те, разбира се, бяха облечени в сиво, точно като всички останали, а жените на всичкото отгоре носеха и шалове на главите, та не можех да видя цвета на косите им. Тогава обаче чух Мели да кашля.

Сивите дрехи изобщо не й отиваха. Не че отиваха на някой друг от нас, но при Мели беше най-зле. Приличаше на малко безпомощно врабченце. Закръглеността й бе изчезнала, а сивият шал караше лицето й да изглежда още по-бледо. Прииска ми се да смъкна дрехите от нея, да я облека в нейната си нощница, да я сложа в леглото, да й дам сок от червени боровинки и да й разкажа приказка за лека нощ.

— Не трябва ли да лежи в леглото? — попитах аз мама.

— Не дават да се яде по стаите — отвърна ми тя. — Ще я приспя веднага, щом хапне малко.

Дина се бе втренчила изтощена и обезкуражена в празната метална чиния. Бузите на Роза за сметка на това бяха поруменели от гняв и ми беше ясно, че малко й оставаше да избухне.

— Какво има — попитах аз предпазливо.

— Затвориха Бел в клетка! Заедно със сума ти други кучета.

— Защо? Да не би да е ухапала някого?

— Разбира се, че не! — заяви Роза възмутено. — Казаха, че не можели да позволят наоколо да се разхождат безстопанствени кучета. Сякаш Бел е безстопанствена. Та тя през цялото време вървеше послушно до мен!

— Става дума само за няколко дни, Роза — опита се да я утеши мама.

— Ако някое от тези крастави псета ухапе Бел, ще се разправя с мен!

Усетих как някой ме докосна по рамото и се обърнах. Зад мен стоеше една от облечените в сиво жени.

— Не може да седите тук — рече тя нито остро, нито извинително, а съвсем апатично, сякаш светът бе устроен така и тя не можеше да направи нищо, за да го промени.

— Защо не? — попитах аз.

— Това не са вашите места.

— Какво искаш да кажеш?

Тя посочи пейката и аз видях, че върху седалките имаше изрисувани номера. Точно както на леглата.

— Това тук е 2-В-4 — рече тя. — Това е моето място.

Аз се наместих, така че да има място и за нея, но явно това не бе достатъчно.

— Трябва да се преместите на вашите места.

— Има ли някакво значение?

Тя поклати уморено глава.

— Никой няма да получи храна, преди всички да седнат по местата си.

Това дружество с всичките му числа и правила много бързо щеше да ми дойде до гуша, помислих си аз. Но забелязах, че Нико и аз бяхме единствените мъже в тази част на столовата, а гладните несъстоятелни хора около нас вече бяха започнали да ни хвърлят ядосани погледи.

— Ще се преместим — казах аз на Нико. — Дай да намерим 8-Д-10 и 8-Д-11.