Лине Кобербьол
Дарът на змията (15)

Факли в мрака

Бел лаеше. Силно и ядосано, както когато искаше да ни предупреди за нещо, така че аз веднага скочих на крака, макар все още да бях сънен. Чух как Роза се опитва да я успокои долу, до вратата, но Бел не искаше и да чуе.

Аз се изтърколих от сламеното легло и се приближих до ръба.

— Какво има? — прошепнах аз на Роза, която едва успявах да различа в мрака. Всъщност бялата козина на Бел бе единственото нещо, което се виждаше там долу.

В началото Роза не ми отговори.

— Мисля, че идва някой — рече тя, а гласът й бе тих и уплашен.

Аз се обърнах, за да събудя Нико, но той вече бе станал.

— Вземи си лъка — заръча ми той.

Аз кимнах. Защото ако вкъщи дойдеха хора посред нощ, това, разбира се, можеше да означава, че някой се е разболял и има нужда от помощта на мама. Но след случилото се през последните дни, ме беше страх, че…

— Мадам Тонере!

Трескаво тропане по вратата, задъхан глас. Напомняше на…

— Роза, отвори — рече мама. — Това е Ирена.

И наистина бе тя. Жената дишаше някак странно и изглеждаше съвсем объркана, та в началото си помислих, че нещо с детето не е наред. Явно и на мама първо това й бе минало през ума.

— Седни — рече й тя рязко. — Кървиш ли? Давин, запали лампата.

Ирена махна с ръце.

— Не — рече тя, все още задъхана. — Нищо ми няма. Става дума за… става дума за…

— Поеми си дъх — каза й мама.

Ирена седна, но поклати глава.

— Няма време — отвърна й тя. — Откриха Катрин. Катрин, дъщерята на майстора седлар. Тя… нещо не е наред с нея. Лежеше в безсъзнание в кокошарника на странноприемницата и никой не може да я свести. А на гърдите й… на гърдите й имаше нарисуван знак. С кръв.

— С кръв… — в началото мама изглеждаше объркана. След това попита бавно.

— Какъв знак?

Ирена заби поглед в масата.

— Два кръга. Един в друг. Като… като знак на Жрица на срама.

За малко да изпусна лампата, която така или иначе едва бях успял да запаля. Мама гледаше втренчено съпругата на ковача, която просто седеше там с очи, впити в масата, и не смееше да вдигне глава.

— Ирена…

— Знам, че не сте вие — лицето й придоби войнствено изражение. — Каквото и да е това, който и да го е направил…, аз много добре знам, че не сте вие. Но… много други ще кажат, че това е отмъщението на Жрицата на срама за случилото се с дъщеря й. Трябва да се махнете оттук. Не можете да останете. Трябва да тръгвате, веднага.

В главата ми се въртяха хиляди мисли. Какво се бе случило с Катрин? Познавах я добре. Тя бе една от ученичките на Нико, тихо момиченце с кафяви къдрици и луфт между предните зъби. Не бе на повече от седем години или приблизително на толкова. Кой бе наранил такова малко дете?

— Тя каза, че знае как може да се влезе в кокошарника на странноприемницата — рече Нико тихо. — Може би… е изненадала крадеца или нещо подобно.

— Донеси кошницата ми, Давин — каза ми мама. — Трябва да видя дали мога да направя нещо.

— Не чувате ли какво ви говоря? — извика Ирена изведнъж. — Не можете да останете тук! Обущарят, Якоб Хусманд, синът на Мина Гестгивърс… колко дълго време си мислите ще мине, преди те да се появят отвън с факли и тояги или с каквото и да било друго, което би им свършило работа? Казвам ви, че трябва да се махате оттук. Веднага!

Едва в този момент осъзнах как стояха нещата. Че отново трябваше да тръгнем на път. Че отново бяхме бездомни.

Бел отново започна да лае, още по-силно от преди.

Ирена изглеждаше уплашена.

— Това са те — рече тя. — Вече са на път.

 

 

Нямаше време да опаковаме багаж. Едва успяхме да съберем няколко неща от първа необходимост и да излезем от къщата. Трябваше да яздя с Дина на ръце — тя бе прекалено слаба, за да седи сама на Силке. Роза в последния момент успя да хване Стрибе^[1], нашето котенце, и накара Ирена да обещае, че ще се грижи за него. И така ние поехме на път: аз и Дина възседнахме Фалк, а мама яхна чернушкото, като държеше Мели пред себе си. Роза седеше бледа и уплашена на гърба на Силке и стискаше твърде силно юздите. Все още не бе свикнала да язди.

Тръгнахме по малката пътечка зад къщата. Другият път бе по-широк и щеше да ни е по-лесно да го следваме в мрака, но не смеехме да яздим по него. Съдейки по поведението на Бел, явно другите бяха съвсем наблизо.

— Накарай я да млъкне — изсъсках аз на Роза. — Ще ни издаде.

— Лесно ти е да го кажеш — сопна ми се тя в отговор, но не толкова злобно, колкото обикновено. Сигурно смяташе, че имаше предостатъчно животни, за които да отговаря в момента. Тя дръпна въжето, което Бел носеше около врата си, и й се скара, но това изобщо не помогна. Единственото, което Бел разбираше, бе, че нещо не бе наред и че трябваше да защити своето семейство. Силке се уплаши от лая й, метна грива и се блъсна във Фалк. Роза извика ужасено и изпусна въжето, с което държеше кучето. Бел с лай и джавкане се втурна като стрела напред към тези, които застрашаваха любимите й хора.

— Не — извика Роза, захвърли юздите на Силке и скочи на земята. След това хукна след Бел.

— Роза! Спри! — изкрещях аз.

Но тя продължи да тича. Погледнах мама отчаяно.

— Обърнете конете — рече тя. — Не можем да продължим без Роза.

Изглеждаше сякаш целият двор пред хижата бе пълен с мъже и коне. Не знаех колко точно бяха, нито кои бяха, главите им бяха покрити с нещо като чували с дупки за очите и устата, а светлината от факлите им танцуваше неспокойно в мрака, така че единственото, което се виждаше, бе длан, ръка и две блестящи очи в разрезите на маските.

Един бе хванал Роза за ръката. Друг се опитваше да прогони Бел, като въртеше една факла подобно на тояга. Бел джавкаше, лаеше и се опитваше да захапе конете за задната част на краката.

Изведнъж мама застана между тях. Дори не бях видял кога бе слязла от коня.

— Какво правите тук? — попита тя с онази интонация, която накара всички да застинат и да се заслушат. Дори Бел млъкна и се сви — явно бе разбрала, че е направила грешка. Роза се освободи и се хвърли на врата на непослушното си куче.

В началото никой от мъжете не искаше да отговори. След това един от тях се прокашля. Беше мъжът, който яздеше жребец досущ като този на съдържателите на странноприемницата.

— Нас не можеш да ни изплашиш, вещице — рече той. — Дошли сме да разчистим едни сметки.

Той със сигурност искаше гласът му да прозвучи грубо и твърдо, но това не се получи напълно.

— И за какви сметки по-точно става въпрос? — попита мама. Не знам как й се удаваше да бъде толкова спокойна, но гласът й изобщо не трепереше.

— Каузата ни е справедлива и ти много добре го знаеш!

— Ако каузата ви е справедлива, защо тогава носите маски? Нима не смеете да покажете истинските си лица?

Мъжете се размърдаха неспокойно.

— Катрин — рече единият. — Малката Катрин лежи на смъртния си одър. С твоя проклет вещерски знак на гърдите!

— Позволете ми да видя детето — каза им мама. — Може би ще успея да й помогна.

— Никога повече няма да ти позволим да я докоснеш!

— Къде е бащата на детето? — попита мама. — Какво мисли той?

И този път никой не искаше да отговори. След това мъжът, който седеше на сивия кон, рече:

— Той е при болното дете!

— Вие също трябва да сте там. Защото не аз съм предизвикала болестта й.

— Ами знакът — каза един друг. — Вещерският знак. Как ще обясниш него?

Думите му прозвучаха така, сякаш той наистина искаше да получи отговор, сякаш се бе усъмнил във вината й. Това бе един от тези мигове, когато всичко бе възможно. Дори правдата можеше да излезе наяве.

След това ездачът на сивушкото се поизправи на коня.

— Вещерски номера — изсъска той. — Не разбирате ли? Тя обърква ума ни, за да не можем да свършим това, за което сме дошли!

Той вдигна факлата, сякаш искаше да удари мама с нея. От устните на Дина се отрони сподавен уплашен вик и тя се опита да се освободи от прегръдката ми.

— Стой мирно — прошепнах й аз, макар че на мен самия ми се искаше да пришпоря Фалк между маскираните мъже. Ако я удареха… Само ако я докоснеха… Исках да съм до мама. Но не можех да изоставя Дина и Мели. Това ме раздираше отвътре.

— Остани със сестрите си — прошепна Нико, пристъпи напред и застана до мама. Не носеше дори нож, с който да можеше да се защити. Не, не беше страхливец.

— Добър вечер, Андреас Хусманд. Добър вечер, Пайтер Гестгивърс. Добър вечер, обущарю. Виждам, че и Вилман Снедкер^[2] е тук. Как се справя малкият Вилман със смятането?

Явно на Нико никак не му бе трудно да разпознае мъжете, въпреки маските им. Но той все пак бе общувал с хората от селото повече от мен.

Личеше си, че на тях не им хареса, че ги разпознаха и назоваха по име. Предпочитаха да останат анонимни в мрака.

— Съжалявам за Катрин — рече Нико и наистина го мислеше. — Бихме сторили за нея всичко, което можем.

— Няма нищо за гледане — рече Вилман. — Тя просто спи. Но никой не може да я събуди.

— Позволете ми да помогна — помоли ги мама. — Нека видя какво мога да направя.

Изведнъж Пайтер Гестгивърс обърна сивия си кон и изчезна, сякаш всички горски зли духове му бяха по петите. Останалите се поколебаха за миг, след което го последваха. Тропотът от копитата се отдалечаваше все повече и повече, а светлината от факлите изчезна в мрака.

Дори не смеех да си го помисля. Бяха си тръгнали. Без да ни сторят нищо.

Мели бе започнала да плаче, тихо и приглушено, сякаш се страхуваше, че някой щеше да я чуе. Аз скочих от коня, така че да мога да държа и нея, и Дина.

— Шшшш — прошепнах. — Няма ги вече. Всичко свърши.

Но не беше така.

Изведнъж доловихме отново тропот от конски копита и по пътя се зададоха трима ездачи. Не спряха и не казаха нищо. Просто хвърлиха факлите си върху покрива на хижата.

Върху сламения покрив.

Аз пуснах Дина и Мели и се втурнах към кладенеца.

— Помогни ми — извиках аз на Нико и хванах въжето, нямах търпение да използвам дръжката. Покривът бе стар и покрит с мъх, може би щяхме да успеем да загасим огъня преди той да се е разпрострял. Една от факлите бе паднала сама, само две бяха останали да лежат върху покрива.

Нико грабна нашата кофа от гърба на кафявия ни кон и изля в нея водата от кладенчовото ведро. А аз го напълних отново и започнах да го тегля нагоре. С ъгълчето на очите си видях как Нико се опитваше да хвърли водата на покрива. Но тя не стигаше достатъчно високо. Той остави кофата и изчезна между дърветата.

Какво правеше? Да не би да се бе предал?

— Нико!

Той се върна обратно заедно с кафявата кобила. Скочи на гърба й и застана изправен на него като същински панаирен жонгльор.

— Роза, подай ми кофата!

Роза изпълни молбата му. Той хвърли водата върху сламения покрив и загаси едната факла. Ако успеехме да направим същото и с другата…

Откъм гората се появиха още трима ездачи, или същите трима, но с нови факли. Кафявата кобила подскочи уплашено настрани, така че на Нико му се наложи да я възседне. Този път на покрива се задържа само една факла, но за сметка на това тя попадна високо горе, а огънят обхвана веднага сухата слама. А откъм мрачната гора отново долетя тропот на копита.

Мама сложи ръка върху моята.

— Остави го да гори — рече ми тя уморено. — Така или иначе не можем да останем тук.

Ние стояхме обезкуражени на двора и гледахме как пламъците поглъщаха целия покрив. Бел скимтеше, а Мели продължаваше да плаче, тихо и уплашено.

— Виж какво ни причини твоя любим — сопнах се аз на Дина. — Ще изплюеш ли най-накрая камъчето кой е?

— О, Давин, толкова си глупав — рече Дина тихо. — Аз нямам любим.

— Не аз съм глупав. Не аз тръгнах да се шляя из гората по залез-слънце заради едно писмо от някакъв ухажор.

— Писмо? — удиви се мама. — Какво писмо?

Дина не каза нищо.

— Дина. Какво писмо?

Дишането й бе съвсем ускорено, както когато я ухапа змията.

— Той написа, че не иска да ме плаши. Че не той е убил Пес. Че иска само да ме опознае.

Глупак. Да, Дина бе права. Бях пълен глупак. Сезуан.

Писмото в яйцето бе от Сезуан.

Очите на мама блестяха от страх и отчаяние.

— О, Дина — рече тя. — И ти му повярва.

— Не. Не и в началото. А и не… не напълно. Просто… всички бяха толкова щастливи тук. А аз не исках да тръгваме на път… отново. Заради мен.

Мама остана мълчалива ужасно дълго време. „Само не й се карай“ — молех се аз. — „Само не се карай на Дина.“ Никога не бях чувал Дина да говори така, с толкова тих и слаб глас. Сякаш щеше да се пръсне на хиляди парченца, ако мама се отнесеше по-твърдо с нея.

— От колко време е тук? — гласът на мама звучеше спокойно, но в това спокойствие имаше нещо неестествено. Бе като маска, която прикриваше нещо друго — страх, ярост или и двете.

— Не знам — гласът на Дина бе толкова слаб, че почти не се чуваше. — Един ден ми бе оставил съобщение на плочите в училище. Видях го, когато понечих да ги раздам. Сигурно бе преди седмица.

— Почти две — казах аз дрезгаво. — Това бе денят, когато се прибра вкъщи, защото те болеше коремът.

Дина кимна.

Откъм гората се чу силно бухане на сова. Бухане, което всъщност едва ли идваше от някоя истинска сова.

— Трябва да тръгваме — каза Нико. — Ако някой от тях има лък, бихме били много лесна плячка тук, на светлината.

Сякаш те чуха думите му. Изведнъж на няколко стъпки от нас падна стрела.

— Изчезвайте — изкрещя един глас в мрака. — В Лербю не ни трябват вещици.

Беше най-големият син на Мина Гестгивърс, но едва ли той бе стрелял, не и с кривогледото си око.

— В гората — изкомандва Нико. — Ако успеят да вземат и конете, с нас е свършено.

Мама изтръпна. Тя вдигна Мели и се затича тромаво към гората. Нико гушна Дина и я последва.

— Хайде — казах аз на Роза, която продължаваше да стиска Бел. — И дръж здраво това диво животно!

Преследваха ни цялата нощ. Всеки път щом си помислехме, че можем да поспрем и да си поемем въздух, чувахме проклетото им бухане и към нас политаха стрели. Играеха си с нас. Познаваха по-добре гората и докато се държаха на разстояние от нас, не можехме да направим нищо, за да се защитим. Не целяха да ни убият, иначе отдавна да бяхме мъртви. Въпреки това ни грозеше смъртна опасност, защото те не виждаха достатъчно добре, за да са сигурни, че няма да ни улучат. Дори една стрела лизна малкия гърбушко и му остави кървава драскотина. В един друг момент пък само шестото чувство на Нико го накара бързо да се наведе, иначе щяха да го уцелят в окото.

Едва на зазоряване ни оставиха. Изстреляха една последна стрела, която падна съвсем до муцуната на Силке, но тя обаче бе твърде изнурена, за да се уплаши.

— Изчезвайте от Локлайн — изкрещя някакъв непознат глас.

— Нямаме нужда от такива като вас.

 

 

Четири дни по-късно бяхме оставили Локлайн зад гърба си и се бяхме запътили на запад през долината към Сагислок. Този път носехме още по-малко неща отколкото когато напуснахме Хьойландет. Общо взето май нямахме друго освен дрехите на гърба си. Можеше и да бях мразил Сезуан преди, но нищо не би могло да се сравни с ненавистта, която изпитвах сега.