Лине Кобербьол
Дарът на змията (13)

Странни погледи

Беше ден за училище. Нико и момичета тръгнаха още рано сутринта, така че ние с мама сами трябваше да напоим конете, да нахраним кокошките, да оплевим фасула, да съберем дърва и още сума ти неща, които трябваше да се свършат, докато негова високомерност беше зает да си играе на учител със селските деца. Най-накрая дойде време да ида и да проверя капаните си. В третия имаше един невнимателен воден плъх, който вече бе мъртъв. „Все още не сме толкова гладни“ — помислих си аз и се наведох, за да отворя капака. Към ръката ми се стрелна една жълто-черна съскаща глава и аз толкова се уплаших, че залитнах назад и паднах върху един мокър и бодлив боровинков храст. Беше водна змия. Зла и бърза, но безопасна. Добре че не беше нещо друго. Зъбите на водната змия може и да не бяха отровни, но въпреки това бяха достатъчно остри. Тя явно смяташе мъртвия воден плъх за своя плячка. Видях се принуден да отрежа горното въже и да дам на влечугото каквото искаше.

Капанът вече не ставаше за нищо. Отзад целият бях в кал, а едната ми ръка бе покрита с малки кървящи драскотини от боровинковия храст. На всичкото отгоре започна и да вали. Да, това беше един прекрасен ден.

Изведнъж видях Дина да върви под дъжда. Лицето й имаше странно изражение и не изглеждаше да се бе запътила към вкъщи.

— Дина — извиках аз. — Къде отиваш?

Тя спря и се огледа колебливо наоколо.

— Ти ли си, Давин?

— Да — отвърнах й аз. — Че кой друг да е.

Тя не каза нищо, просто стоеше там и ме гледаше втренчено, сякаш не беше сигурна, че това бях аз.

— Къде отиваш? — попитах аз отново.

— Вкъщи.

— Дина, вкъщи е натам. — Аз й посочих с ръка.

— Да — отвърна ми просто тя, сякаш не вървеше в точно противоположната посока.

— Защо се прибираш? Да не би учителят Нико да е приключил със занятията си за днес?

За миг тя заприлича повече на себе си.

— Защо непрекъснато се заяждаш с Нико? Обаче хлябът, който той носи вкъщи, ти се услажда.

— Да, но и той яде зайците, които хващам. Само дето не иска да си цапа ръцете с кръв.

— Какво общо имат зайците с това?

— Нищо — аз избърсах очите си от дъжда. — Свърши ли училището?

Дина съвсем се вцепени.

— Не — отвърна ми тя и отново тръгна.

— Дина, почакай. Случило ли се е нещо?

— Какво да се е случило? Само малко се нацапах.

Плачеше ли или това бяха дъждовни капки?

— Дина, какво има?

— Нищо, нали ти казвам. Просто ме боли коремът.

Тя тръгна. „Поне върви към хижата“, помислих си аз. И може би наистина само я болеше коремът. На всеки можеше да се случи. Но въпреки това реших да попитам Роза по-късно.

— Не знам — каза ми Роза. — Щяхме да се упражняваме да пишем букви на глинените плочки, които Ирена поръча за нас. Дина изпусна една, тя се счупи и после просто си тръгна.

— Добре, но да не би някой да й се скара. Нико или някой друг?

— Не, Нико никога не се кара.

— Да не би училището да не й харесва?

Мислех си, че това е точно за нея. Тя самата умееше да пише и чете много добре и за разлика от мен това й харесваше.

— Не, но… — Роза сякаш се замисли.

— Но?

Усетих, че имаше едно недоизказано „но“.

— Най-малките, Катрин и Бет, се страхуват малко от нея. Мисля, че могат да забележат, че не е свикнала да общува с други деца. И макар Дина да загуби дарбата си на Жрица на срама, все пак… все пак у нея има нещо необикновено.

Аз въздъхнах. „Обикновена“ бе дума, която човек в никакъв случай не можеше да използва за Дина. Но не можеше ли поне да се опита? Понякога й се ядосвах. Защо не можеше да бъде поне малко щастлива? Защо й трябваше непрекъснато да върви провесила нос и да се държи странно, та никой да не иска да общува с нея и да я опознае? Доколкото знаех, не това беше начинът да си намериш приятели.

 

 

Няколко дни по-късно се скарах с Роза, та пушек се вдигна. Всичко започна с нещо, което Ирена каза, когато отидох да й върна вилата.

— Добре ли се справяте, Давин? — попита ме тя и ме погледна някак странно изпитателно.

— Да, всичко е наред — отвърнах аз.

— И нищо не ви липсва? Имате достатъчно храна и така нататък?

— Да, сега имаме и хляб, и яйца.

— Защото ако нещо ви липсва, трябва да ми кажете — става ли така? Трябва само да ми кажете. И ще измислим нещо.

Защо се държеше толкова странно? Сякаш премълчаваше нещо.

— Нищо не ни липсва — казах й аз леко обиден. Разбира се, че си нямахме всичко. Липсваха ни куп неща, но нищо, което да не можем да си набавим сами или да заслужим. — Освен това нямаме нужда от подаяния.

Опитах се да не мисля за това колко малко пари дадохме на Ирена, за да можем да живеем в хижата.

— Опазил ме Бог — рече Ирена. — Нямах това предвид. Искам само да помогна. На много от нас ще им стане тъжно, ако се наложи да отпътувате.

Какво означаваше това? Тя отново ми хвърли същия странен поглед. Нещо ставаше тук, нещо, което не можех да разбера.

Ирена ме изпрати до вратата. От другата страна на площада стоеше Мина, съдържателката на странноприемницата. Веднага щом ме видя, лицето й придоби сериозно изражение. Аз я поздравих учтиво, но тя не ми отговори. Просто стоеше там и ме гледаше злобно.

— Какво съм й направил? — попитах аз.

Ирена замълча.

— Нищо — отвърна ми после тя. — В лошо настроение е, защото са й изчезнали две кокошки. Сигурно лисицата ги е отмъкнала.

Ставаше все по-странно и по-странно. Защо Мина щеше да се сърди на мен, задето лисицата й е задигнала кокошките? Аз се сбогувах с Ирена и се отправих объркан към вкъщи.

Почти бях излязъл от селото, когато нещо тежко ме удари по рамото. Огледах се, но нищо не видях. Отново чух съскане, но този път успях да видя какво причинява шума и откъде идваше той. Двете луничави момчета на обущаря седяха в ябълковите дървета на Андреас Хусман^[1] и ме замеряха с малки неузрели ябълки.

Аз се разсмях. Ха, ето кой се занимава с глупости? Сега щях да им покажа. Набързо вдигнах една от ябълките и се подготвих за ответен удар.

— Крадци, крадци — разкрещя се най-големият.

Застинах.

— Нищо не съм откраднал — извиках му аз в отговор.

— Така ли? Тогава защо от килера ни липсва пастет — изкрещя момчето толкова силно, че сигурно цялото Лербю го чу.

— Аз пък откъде да знам? — извиках му аз разпалено. — Глупак!

Прицелвах се и хвърлях колкото сила имах. Откъм дървото се чу едно болезнено „ау“. „Дано да ти излезе синина — помислих си аз гневно. — Такива неща не трябва да се говорят на хората!“

Бях изминал половината път до вкъщи, когато събрах две и две. Странният поглед на Ирена и думите й „Само трябва да кажете, ако ви липсва нещо“. Изчезнали кокошки. Изчезнал пастет. Някой бе започнал да краде в селото, и разбира се, подозренията падаха веднага върху нас. Новите. Чуждите. И нямаше значение, че никой от нас никога през живота си не бе крал!

Изведнъж спрях. Това всъщност не беше съвсем вярно. Роза. Роза беше от Скиденстад, а там на мнозина им се налагаше да крадат, за да оцеляват. Роза, която можеше така умело да свири с уста предупредителни сигнали, че дори косът би могъл да се заблуди, че чува друг кос.

„Не, това е глупаво“ — помислих си аз. Роза обаче никога не би тръгнала да краде кокошки. Какво щеше да прави с тях?

Но Роза имаше куче. Ами Бел? Бел, която следваше момичетата до училище. А вкъщи нямаше много месо. Дали Бел не бе отмъкнала кокошките на Мина? Дали Роза не бе откраднала пастета за Бел? Всички тези подозрения съвсем ме объркаха и не знаех на какво да вярвам. Може би Роза не знаеше колко важно беше да се отнасяш почтено със своите съседи. Особено, когато си пришълец. Трябваше да говоря с нея.

 

 

Пляс! Шамарът отекна в цялата хижа, а аз имах чувството, че главата ми ще падне. Бел скочи и започна да лае яростно.

— Как може да говориш подобни неща! — Очите на Роза святкаха, а по поруменелите й от гняв бузи се стичаха сълзи.

— Ама аз само попитах…

— Незаконното дете от Скиденстад, това си помисли, нали?! Въшла. Крадла. Да не мислиш, че не съм го чувала преди?

— Да, но аз…

— Дяволите да те вземат. Никога през живота си не съм крала!

— Да, но ти… ти можеш да свириш като кос.

— Да, това е ужасно. И, разбира се, означава, че съм крадла!

— Роза…

— Ако искаш да знаеш, ние пренасяхме контрабанда. Няколко пъти. Моят ужасен брат и аз. Но това не е като да крадеш от съседите си.

— Въпреки това е незаконно…

— Да, така е. Моля, обеси ме!

— Всичко е, защото е толкова важно да…

Но Роза вече не ме слушаше. Тя свирна силно на Бел и изчезна през вратата заедно с кучето си. Аз се хванах за пулсиращата буза и си помислих, че сега не бе най-подходящият момент да я последвам.

— Това бе много глупаво — рече Нико откъм тавана.

Аз се обърнах. Бях си мислил, че с Роза сме сами вкъщи.

— Някой е откраднал нещо! — защитих се аз. — А това може да доведе до изгонването ни от селото.

— Роза живее с вас от две години — каза Нико и провеси крака през ръба. — Откраднала ли е нещо от някого през това време?

— Не — промълвих аз.

— Значи, когато й зададе този въпрос, го направи само защото тя е от Скиденстад.

— Да, да, това вече го разбрах — сопнах му се аз раздразнено. — Постъпих много глупаво и безчувствено, съжалявам. Но ако Роза и Бел не са взели нищо, кой тогава?

— Не знам — отвърна ми Нико замислено. — Но ще е добра идея да разберем, защото останалата част от Лербю си вади заключения също толкова бързо колкото теб.

— Нямаме време да се спотайваме и да следим крадци — рекох му аз. — Имаме си работа за вършене.

— Да, да — промърмори Нико, който явно вече бе започнал да мисли за нещо друго. — Мисля, че ще си поприказвам с моите ученици.