Лине Кобербьол
Дарът на змията (10)

Сажденото чудовище

Локлайн не представлява нито хълмист терен, нито равнинен. Там няма планини, но възвишенията може да са доста високи. Има купища езера, потоци и гори, безброй гори. И мъх, и папрат и комари, и горски поляни, покрити с висока трева. Има и плодове и безброй птици. Тук живеят повече хора, отколкото в Хьойландет. Селата са разположени по-гъсто едно до друго и са по-големи. Някои разполагат с повече от една мелница и с повече от една кръчма. Но въпреки това няма големи градове като Дунарк или Дракана.

В Локлайн няма графове. Селата носят имена като Кеделстед^[1], Снедкербю^[2] и Тоубю^[3], и това говори само за себе си. Във всяко населено място тук има по трима-четирима уважавани занаятчии, които са сред най-добрите в бранша. Хората идват отдалеч, за да се учат на грънчарство при майстора грънчар Лауренц в Лербю^[4] или при майстора ковач Ханнес в Кеделстед. А ако селото трябва да вземе някакво решение, тази задача обикновено ляга върху плещите на майсторите.

Пристигнахме в Лербю привечер на десетия ден след като напуснахме Скайарк. Утре сутринта Астор Ская отново щеше да отвори портите и макар хората да следяха за Сезуан, рискът той да успее да премине покрай тях, бе значително по-голям. Не ми се вярваше пазачите да спираха всеки пътник и да го караха да си показва пъпа.

Ние обаче бяхме използвали тези дни добре. Сега бяхме на много мили разстояние от Хьойландет, а голяма част от пътеките, по които бяхме минали, бяха скрити и лъкатушещи. Дори бяхме успели да продадем сивушката и да купим един малък прегърбен работен кон, само за да изглеждаме по-различно. Мама пък бе скрила знака на Жрицата под блузата си и бе избягвала да поглежда когото и да било в очите, за да не може след това да се говори, че оттук бе минала Жрица на срама.

Нямахме намерение да спираме в Лербю, но точно когато минавахме през площада между ковачницата и странноприемницата, се чу силно изпукване и каруцата заплашително се залюля. Мама веднага спря коня и нареди на Роза и Мели да слязат от каруцата. Когато тя самата скочи на земята, прозвуча трясък, после изскърцване, едното предно колело се откъсна и каруцата сякаш падна на колене и се наклони на една страна. Чернушкото зари с крака, за да не падне, а Нико побърза да го освободи от теглича.

— Ох — възкликна една жена, която вадеше вода от кладенеца. — Това не изглежда добре.

И не беше добре. Предната ос бе счупена, а половината от багажа ни бе разпилян по твърдите печени глинени плочи на площада.

— Така не можете да продължите — допълни жената.

За това можех и сам да се досетя. Аз я погледнах уморено и може би щях да й скръцна със зъби в отговор, ако бях забелязал дори зрънце злорадство в усмивката й. Но не беше така. Тя просто искаше да помогне.

— Знаете ли какво — рече тя. — Мъжът ми Амос чиракува при майстора на каруци Грегориус в Хюлбю^[5], не е далеч оттук. Той със сигурност би дошъл да поправи каруцата. През това време можете да отседнете в странноприемницата на Мина.

— Скъпо ли е? — попита мама предпазливо.

— Не е скъпо, но не е и евтино. Мина поддържа чисто и спретнато. Но ако не разполагате с много средства, то остава хижата на Ирена. Тя не е кой знае какво и е малко отдалечена, но Ирена със сигурност ще ви приеме при себе си срещу няколко петака.

— Звучи добре — рече мама. — Къде мога да намеря тази Ирена?

Жената посочи към ковачницата.

— Там. Тя се ожени за ковача миналата година и хижата оттогава стои празна.

 

 

Тази хижа съвсем не бе точно палат. Целият сламен покрив бе позеленял от мъх, а замазаните с глина стени бяха ужасно наклонени. Не беше и голяма — имаше само една стая, с огнище в единия край и зидано легло в другия и стълба към прашния таван.

— Няма много мебели наистина — рече Ирена Смедместерс^[6], която ни заведе до къщата. — Но ще накарам доведения ми син Улрик да докара каруца слама, за да има на какво да лежите.

Мама й плати десетте медника, както се бяха договорили.

— Можете да останете тук, колкото искате — рече Ирена. — На старата къща ще й се отрази добре, ако в нея отново поживеят хора.

Чувството да имаме покрив над главата, който бе почти като свой, бе странно. Но приятно. Макар и на тавана да имаше мишки — чувахме ги как щъкаха и цвърчаха.

— Ако ще живеем тук, трябва да си завъдим котка — рече Роза.

Изведнъж всички се спогледахме. Защото думите й „ако живеем тук“ прозвучаха толкова на място.

— Сигурно ще е за една-две вечери — отвърна й мама. — Най-много за седмица. Едва ли смяната на предната ос и колелото ще отнеме повече време.

Макар че тогава никой не каза нищо, всички си мислехме едно и също. Защо не тук? Все някъде трябваше да спрем. Все някъде трябваше да живеем.

— Десет дни път — промълви Дина. В гласа й прозвуча копнеж, копнеж по това да се заселим някъде, а не просто да обикаляме безцелно насам-натам. — Нима десет дни път не са достатъчни?

Мама замълча.

— Не знам. А и не знаем какво е това място. Нека да не започваме да мечтаем твърде рано.

 

 

Аз се събудих на следващата сутрин. Много ми се ходеше до тоалетна. Не можах да си намеря ботушите, затова слязох бос по стълбата и отворих вратата. Слънцето светеше, а денят бе приятен и топъл. В малкия двор пред хижата растяха трева и дива лупина, които стигаха до коляно. Аз прешляпах през тревата, заобиколих зад къщата и намерих едно дърво, до което да се изпишкам. Бел се появи иззад ъгъла, като махаше с опашка и лаеше радостно. Тя все още бе едно голямо кутре и сигурно си търсеше компания за игра. Никой вкъщи обаче нямаше настроение за това, след като… да, след като змията Сезуан се появи и разби живота ни. Завързах си панталоните и взех един голям клон.

— Ето, момиче — рекох аз. — Дръж!

Тя го захапа щастливо за другия край и двамата започнахме да го дърпаме напред-назад и да ръмжим радостно един на друг, мачкахме тревата и ланшния енчец^[7], та човек можеше да си помисли, че оттук бяха минали цяло стадо диви свине. Накрая клонът се счупи по средата. Бел продължи да гризе доволно своята половина още известно време. След това дойде при мен и я остави в краката ми, изпълнена с очакване. Аз вдигнах парчето от клона. Цялото бе олигавено, но трябваше да си изключително коравосърдечен, за да устоиш на погледа в тъмните очи на Бел. Вдигнах ръка и хвърлих клона, а Бел се втурна напред през тревата, която бе толкова висока, че единственото, което успявах да видя на моменти, бе махащата й черно-бяла опашка.

— Давин!

Мама викаше.

— Тук съм — отвърнах й аз.

— Можеш ли да дойдеш и да ни помогнеш? Нещо е заседнало в комина.

И наистина бе така. Ако човек се наведеше в огнището и погледнеше нагоре в комина, щеше да види една съвсем мъничка светла точица сред непрогледен мрак. Опитахме се да изръчкаме мръсотията с една дълга пръчка, но тя бе твърде нависоко. Върху мен паднаха сума ти сажди и повечето ми влязоха в очите. Ау, как пареше само.

— Дина, вземи ведрото и въжето и провери водата в кладенеца отвън — рече мама. — Давин, стига си ги търкал, така само става по-зле.

Майките са най-досадни, когато са прави. Аз свих ръце в юмрук, за да не се изкушавам да си трия очите, а след малко се появи Дина с ведро кладенчова вода.

— Не мирише лошо — рече мама и внимателно я опита. — Водата е хубава. Давин, ела, за да ти изплакна очите.

— И сам мога — промърморих аз.

— Да, но аз мога да видя какво правя, а ти не.

Тя изми лицето ми и изплакна внимателно пострадалото ми око. Внезапно отново се почувствах като малко момченце, което мама привежда в ред. Все още й бях ядосан заради змията, само че не през цялото време, то не бе и възможно, след като човек е яздил, хапвал, спял и работил непрекъснато десет дни наред. Понякога яростта се надигаше в мен, понякога от нея не оставаше и следа. В момента не я усещах.

— По-добре ли е сега?

— Да — рекох аз и си помислих, че всъщност всичко бе наред. Днес нямаше да се търкаляме по горските пътища. А ако успеехме да изчистим комина, скоро щяхме да приготвим закуска в истинско огнище, а не на лагерен огън.

Накрая трябваше да се кача на покрива с помощта на нашето най-дълго въже, което Нико метна около комина. Аз се покатерих по покрития с мъх сламен покрив, седнах напречно на билото, а Нико ми хвърли една дълга дебела тояга. Аз се наведох над комина и погледнах вътре.

— Прилича на птиче гнездо — рекох аз, пъхнах тоягата в комина и се опитах да разхлабя сплъстената маса от клонки и слама. Хич не беше лесна работа и бях принуден да се изправя на билото, за да мога да достигна по-навътре в комина.

— Внимавай — извика ми мама.

— Да, да.

Ръчках и бутах с тоягата, а по челото ми изби пот. Човек можеше да си помисли, че това птиче гнездо имаше нокти, толкова здраво бе захванато. Най-накрая се случи нещо. Гнездото полетя със свистене надолу и тупна в студената пепел на огнището. Саждите се разлетяха на всички страни, дори и нагоре в комина, но този път аз успях да затворя очи навреме.

— Ха-ха-ха-ха-ха! — извиках аз.

— Какво трябва да означава това? — попита мама.

— Това означава, ваше благородие, че делото е завършено! Подвигът е извършен! Рицарят на почетната брезова тояга победи сажденото чудовище!

Мели ме погледна с отворена уста и ококорени очи. След това се разсмя. Аз размахах тоягата над главата си и повторих победния си вик.

— Ха-ха-ха-ха-ха — хаааах!

— Да, да — каза мама. — Сега обаче слез, преди да паднеш и да си счупиш нещо.