Лине Кобербьол
Знакът на жрицата (23)

23.
Отмъщението на Валдрако

Дина

— Почти се бяхме измъкнали — промълви Давин тихо. — Точно му бяхме избягали.

Аз си замълчах. Нямаше нищо за казване. Бях толкова изтощена, че успях да поспя няколко часа тази нощ, въпреки студа и стегнатите въжета, заради които ръцете ми бяха изтръпнали. През останалото време просто лежах допряна до гърба на Давин в опит поне малко да се стопля, а мислите ми се въртяха около това какво щеше да направи Валдрако, когато отново му паднехме в ръцете.

В началото питаех известна надежда. Не бяха заловили Бродягата. Надявах се, че той можеше да успее да ни освободи преди да стигнем до Валдрако. Когато падна мрак и спряхме за през нощта, все още се надявах. Може би щеше да се промъкне тук и да ни освободи от въжетата, без никой да види. Можеше да пусне конете, така че да отклони вниманието на пазачите. Може би… но времето минаваше, а от Бродягата нямаше и помен. А и как един леко смахнат скитник би могъл да се справи с тринайсет опитни войници, независимо от това колко добре се оправяше в гората? Може би просто бе избягал.

Фалшивите Кензи изобщо не бързаха. Бяха изпратили един ездач до Дракана, който да съобщи за улова им, а те самите се бяха насочили към някаква „главна квартира“, чието име не споменаваха. Явно не знаеха, че Валдрако ни търси малко по-надолу в планината. Не знаеха почти нищо за нас, освен това, че някои наистина бяха от клана Кензи. Барутлията не можеше да скрие своя произхода заради планинския си говор, който човек не можеше да сбърка, а Тавис побърза да им обясни, че той не принадлежал към глупавите Кензи, а че бил внуче на самата Хелен Лаклан. Не знам дали си мислеше, че така ще ги накара да го пуснат, но във всеки случай сгреши, сега го следяха още по-зорко, отколкото нас.

Мнимите мъже от Кензи се канеха да продължат и ни заповядаха да отидем при конете, когато по пътеката се чу тропот от копита и се зададе препускащ в галоп войник.

— Нося вест от Валдрако — извика той веднага щом се приближи дотолкова, че да можем да го чуем. — Пленниците трябва да бъдат отведени до Свинската урва и лично да бъдат предадени на господаря Валдрако. Незабавно.

— За какво е цялото това бързане? — измърмори този, който малко приличаше на Салан — другите го наричаха Морлан. — И без това преходът дотук хич не беше лек, а сега да се връщаме и обратно. Той и сам може да си ги вземе. Срещу прилична цена.

— Свинската урва — повтори вестоносецът. — Веднага. И бъдете спокойни, със сигурност ще ви плати добри пари. Да знаете, че сте уловили златна птичка.

Морлан изръмжа, но изгледите за добра отплата явно оказаха своето влияние.

— Яхвайте конете — извика той. — Нека видим какво ще плати Дракан за няколко златни птички.

 

 

Бяхме съвсем близо до Свинската урва, когато се натъкнахме на още войници от Ордена на дракона — един малък патрул от четирима мъже. Морлан вдигна ръка и нашият отряд спря. Аз се размърдах и се опитах да се наместя така, че да не ме болят бедрата. „Представителят на клана Кензи“, с когото делях един кон, ме хвана по-здраво през кръста.

— Стой мирно — изръмжа той. — На крантата така или иначе не й е лесно.

Морлан излезе леко напред и пресрещна предводителя на патрула.

— Аха, значи Морлан ги е заловил — каза войникът. — Прекрасно. Аз ще поема оттук.

— Не бързай толкова — отвърна му Морлан. — Аз вече получих заповед.

Да, искаш своя дял от наградата, помислих си аз.

— И какво гласи тази заповед?

— Трябва да отведем пленниците до Свинската урва. Натам сме се запътили.

Той посочи между ушите на коня към една малка долина, накъдето се бяхме запътили.

— Свинската урва? Нищо не знам за това — войникът изгледа подозрително Морлан и хората му. — Защо точно там?

— Откъде да знам.

— Морлан, не знам какво си намислил, но…

— Нима се съмняваш в думите ми?

Войникът изглеждаше така, сякаш го бе блъснала воня в носа.

— Твоите думи, защо да се съмнявам в тях? Само защото яздиш под фалшиво знаме и носиш фалшиво наметало ли? Или може би то е като хамелеон?

— Ах ти, псе — изръмжа Морлан и сложи ръка на меча си. — Ще те науча аз…

— Да, ще видим на какво ще ме научиш, когато господарят Валдрако дойде. Надуй рога!

Един от другите вдигна бойния рог и даде сигнал, който отекна между стените на урвата.

Морлан пусна дръжката. Очите му горяха под червените вежди, но той не спомена повече за честни думи и уроци.

— Обещаха ми възнаграждение — отвърна той кратко.

Войникът кимна.

— Спокойно, Морлан. Ще получиш възнаграждението си.

Аз седях унило и гледах ръцете си, които бяха вързани за седлото. Можеха да се карат колкото си искат. Какво значение имаше дали Валдрако ще дойде тук или ще ни чака в урвата? Резултатът щеше да е един и същ.

Малкият патрул явно бе един вид челен отряд, защото не след дълго откъм възвишението над нас се появиха още войници от Ордена на дракона. Осем мъже и самият Валдрако.

Виждаше се, че бе прекарал няколко дни в гората, далеч от удобствата, с които иначе обичаше да се обгражда. Вече не изглеждаше толкова поддържан и спретнат, а лютият му гняв се забелязваше от няколко стъпки разстояние. Хората му гледаха да не му се пречкат много-много.

Погледът му пробягна по групата хора, които го чакаха, и се спря на мен.

— Ясно — рече той, а в гласа му нямаше дори нотка на триумф. Бе просто студен. — Най-накрая.

Той насочи Мефисто през групата право към мен, пък и конете, и ездачите бързо се дръпнаха встрани. Валдрако развърза веригата, която носеше на кръста си толкова бързо, че почти не можах да проследя движенията му. Тя изсвистя във въздуха и щеше да ме удари точно през лицето, но конят, на който седях, не бе свикнал с подобно поведение, както Мефисто. Той уплашено отскочи назад и краят на веригата ме улучи по бедрото. Беше достатъчно ужасно. Зави ми се свят от болка.

Чух, че Давин извика нещо, но не можех да го видя през сълзите си.

— Усмири коня си — изкомандва Валдрако и вдигна ръка още един път. Не можех да мръдна вързаните си ръце, само извърнах лице и се наведох доколкото можах. Веригата изсвистя до врата ми, точно зад ухото. Усещането бе като да се порежеш на тънък лед: първо ми стана студено, после се появи парещата болка и усетих как кръвта започна да се стича по шията ми.

Проблесна острие на нож. Почти очаквах да го забие в мен на мига, но вместо това той ме освободи от седлото, хвана ме за ръката и ме свали от коня. Всичко стана толкова неочаквано, че аз паднах между конските копита. Главата ми още бучеше след удара, аз не смеех да вдигна очи, не исках да рискувам да уловя погледа му.

Явно и той бе скочил от коня, защото в следващия миг ме хвана за врата, почти за същото място, където ме бе уцелила веригата. Изправи ме на крака и ме прилепи до тъмнокафявото бедро на Мефисто, с лице в коженото седло.

— Ако ме погледнеш, ще ги убия до един — прошепна той в ухото ми с леденостуден глас. — Всички до един. Разбра ли?

Аз кимнах.

— Сигурна ли си, че разбра?

— Да — прошепнах аз. — Добре разбрах.

— Имам основания да се съмнявам — каза той, — защото явно не прие първата ни уговорка на сериозно. Може би не смяташ, че ще постъпя, както ти обещах.

Обля ме студена вълна.

— Не — прошепнах аз отчаяно. — Всичко знам. Добре знам.

— Мълчи — заповяда ми той. После извиси глас. — Тук ли е момчето от Лаклан?

— Да — рече Сандор, който държеше юздите на Мефисто.

— Добре. Убийте го.

— Не — изкрещях аз. — Не!

Сандор хвърли юздите на Мефисто на един от другите войници и пристъпи към коня, върху който седеше Тавис. Аз се извърнах наполовина и за миг съзрях застиналото, тебеширенобяло лице на Тавис. Един от другите войници, вестоносецът, изпревари Сандор и смъкна Тавис на земята.

— Пуснете ме — изкрещя Тавис и се опита да ритне войника по прасеца, но той го хвана за врата и го замъкна към храсталака.

Аз виках и крещях. Забравих и заплахите, и така наречените уговорки с Валдрако.

— Засрами се — извиках аз и се опитах да го погледна. — Засрами се, засрами се…

— Мълчи, малка вещице — изкрещя той с известна паника в гласа и се опита да ми запуши устата. Аз го захапах и продължих да викам. Но нямаше смисъл. Защото в гласа ми нямаше и нотка от интонацията на Жрица на срама и Валдрако най-накрая го прозря. Спря да се опитва да ми запуши устата и вместо това ме обърна, така че го погледнах право в лицето.

— Но какво става — рече той и сякаш се развесели малко. — Рядката ми птица май си е загубила ноктите.

Аз ревнах с пълно гърло, от носа ми потече река сополи и не спирах да шепна „засрами се“, макар че нямаше никакъв смисъл. Чух как Тавис изкрещя в гъсталака, тихо и уплашено. После настана тишина.

Войникът се върна. Ножът и ръцете му бяха покрити с кръв.

— Какво да правим с трупа? — попита той. — Ще го вземем ли с нас?

— Не — отвърна Валдрако с безразличие. — Остави го там. И лешоядите трябва да се хранят с нещо.