Лине Кобербьол
Знакът на жрицата (18)

18.
Кой краде мъртви овце?

Давин

Барутлията дойде и затропа на вратата ни посред нощ. Или поне толкова рано сутринта, че навън бе още тъмно.

— Къде е Салан? — попита той, когато аз сънено му отключих.

— Мисля, че е долу при Мауди — рекох аз. — Защо? И защо си мислиш, че е тук?

— Килан го е видял да се прибира с майка ти вчера — отвърна Барутлията запъхтяно. — Късно. И затова като не го намерихме у тях, решихме, че е тук.

Мама бе отишла да посети някакъв човек, който си бе ударил крака с брадва. Това беше първият път, когато излизаше от къщи, след като я бяха пронизали със стрелата, и макар да бе съвсем наблизо, Салан бе категоричен: тя нямаше да ходи никъде без него!

— Нямаме толкова място — казах аз. — При Мауди е по-широко. Но той защо ви е?

— Нападнали са Евин и са откраднали овцете му — рече Барутлията. — И ако побързаме, можем да ги хванем! — той отново бе скочил на седлото и обръщаше рошавия си малък планински кон. — До скоро!

— Почакай — казах аз. — И аз ще дойда.

Барутлията ме погледна с онзи поглед, който сякаш питаше дали може да се разчита на някого от долината. После кимна.

— Добре — рече той. — Но побързай. Ще се срещнем при каменния кръг. Ще сляза долу да събудя Салан.

Роза се бе появила и стоеше зад мен, загърната със стария кафяв шал на Мауди. Русата й коса бе ужасно разчорлена.

— Къде ще ходиш? — попита ме тя с пресипнал, сънлив глас.

— С Барутлията и Салан. Откраднали са някакви овце.

— Няма ли да кажеш нещо на майка си? — попита Роза, вече не толкова сънено, не толкова сънено и укорително.

— Няма време — отвърнах аз. Думите ми прозвучаха леко неясно, защото в същия момент се опитвах да облека най-дебелия си пуловер. Бях успял да си обуя панталона преди да отворя вратата. — Ти ще й кажеш.

Аз претичах през двора, без да погледна Роза. Знаех, че стои там и ме пронизва с поглед, точно като мама и Дина. Но за щастие нито Роза, нито Мелине притежаваха техните умения. Мислех си, че две жрици на срама в една къща са напълно достатъчни. Бум, точно в този момент отново го осъзнах и стомахът ми се сви: точно сега имаше само една Жрица на срама вкъщи. Сега и може би завинаги. За да прогоня тази мисъл, с все сила блъснах с ръка вратата на конюшнята.

Фалк бе кисел и се дърпаше и съпротивляваше, докато се опитвах да го оседлая. Явно мислеше, че не бе редно да го измъкват така от конюшнята преди да е закусил. Но това трябваше да го решим двамата и скоро успях да го изведа на двора, да го яхна и да се понеса към Каменния кръг.

Аз бях първият, но не за дълго. Барутлията и Салан вече идваха насам по склона. Салан погледна лошо, като ме видя.

— Какво правиш тук?

— Искам да дойда с вас.

— С нас? По дяволите, тази работа не е детска игра, момче. А ти дори нямаш и меч вече.

— Моят лък е с мен.

— Искаш да кажеш моя лък — сопна ми се Салан, защото аз продължавах да използвам неговия. — А освен това… Ще си имаме работа с престъпници и крадци, а не с малки еленчета! Сукалчета като теб могат да си загубят живота.

— Но и Барутлията ще дойде — изпуснах се аз, а той ме погледна сърдито. Не му беше приятно да го наричат сукалче.

Салан изръмжа.

— Не мислиш ли, че майката ти загуби достатъчно деца?

Забих поглед в черната шия на Фалк.

— Не мога вечно да си стоя вкъщи, Салан. Просто не мога.

Много добре си давах сметка, че рядко се задържах у дома след случилото се с Дина, използвах всяка възможност да изляза навън, да се махна. И Салан го знаеше. Но не каза нищо. Само въздъхна.

— Добре. Тогава ела. Но ще яздиш отзад и ще правиш каквото ти кажа.

Аз кимнах.

— Добре.

 

 

Евин Кенси бе малко странен, мълчалив възрастен мъж, който предпочиташе компанията на кучетата си пред тази на повечето хора. Може би затова живееше толкова далеч от Баур Кензи, в самия край на земите на клана. Той имаше малка къща, която лежеше по средата на склона на планината Маедин, и слизаше в Баур Кензи два пъти годишно — напролет, за да продаде вълната си, и през зимата, за да се запаси с храна.

— Затова се учудих малко, като го видях — каза Килан Кланзи, съседът от най-близката къща до тази на Евин, когото старият мъж бе събудил посред нощ. — А как изглеждаше само! По лицето му се стичаше кръв и се олюляваше като пиян. Моята Ани го сложи да легне и му даде нещо за сгряване, макар че той, разбира се, не искаше водка. Но бе съвсем подивял. Искаше веднага да тръгна с него, за да можем да хванем тия дяволи, само ние двамата! Успяхме само да го накараме да седне. Не го беше грижа за сцепената му глава. Нито пък за задигнатите овце, но застреляли едно от кучетата му. Казвам ви, направо не е на себе си зарад това!

Килан бе събрал двайсетина мъже, като броим мен и Барутлията. Достатъчно, както сам се бе изразил, „за да дадем на тия дяволи урок“. Съвсем рано призори стигнахме Маедин и склона, където бе извършено нападението. В началото ясно се виждаше накъде бяха избягали гадовете. Бяха прекарали овцете през един трънак, затова храстите бяха стъпкани и изпочупени и навсякъде имаше вълма вълна. Личеше си, че им е било трудно да преминат, и следите водеха право към земите на клана Ская.

— Евин каза, че тези разбойници са носили наметала на клана Ская — рече Килиан. Аз не му повярвах. Ская не биха нарушили мира между клановете по този начин, казах си аз. А и кой може да различи в нощта черно и синьо? Но явно е бил прав.

— Нека видим. — отвърна му Салан на своя цветист планински диалект. Но изглеждаше мрачен и притеснен и си спомних как бе отказал да се намеси в делата на друг клан, дори когато си мислехме, че някой от Лаклан бе направил засада на майка ми.

— Какво ще стане, ако е някой от Ская! — попитах аз шепнешком Барутлията. — Просто ще си тръгнем обратно към вкъщи?

— Не знам — отвърна ми Барутлията.

Поехме по следата с възможно най-бързото темпо. На сутринта стигнахме каменната могила, което означаваше, че вече се намирахме на територията на клана Ская. Салан спря жребеца си.

— В случай, че продължим напред — рече той, — искам всеки от вас да ми обещае нещо.

— Какво? — попита Килиан.

— Искам да ми обещаете, че няма да използвате меч, нож или лък срещу някого, освен ако не ви кажа.

— Кой те е провъзгласил за наш водач? — изръмжа един от мъжете сърдито.

— Мълчи, Вал — спря го един от другите. Никой друг не каза нищо. Никой не беше провъзгласил Салан за водач. Той просто бе такъв и дори и сърдитият Вал го знаеше.

Понякога завиждах малко на Салан и ми се искаше да приличам повече на него.

— Е, Килиан — каза Салан. — Обещаваш ли?

Килиан кимна.

— Да — каза той. — Обещавам.

Салан попита всеки един от нас — дори Барутлията и мен. Всички казахме „да“. Едва след това навлязохме в земите на Ская.

Имах чувството, че някой изведнъж бе махнал с вълшебна пръчица и бе накарал следите да изчезнат. В един миг бяха широки и ясни като път, в следващия прекъсваха и почти не се виждаха. Изведнъж крадците на овце бяха дали всичко от себе си, за да ги скрият. Бяха се разделили, бяха яздили през вода, по скали.

— Всяка лисица пази хралупата си — каза Килиан. — Наблизо сме.

Трябваше да се разделим.

— Вие двамата идвате с мен — рече Салан на Барутлията и мен.

Така и направихме. Търсехме целия предиобед, без да открием нито крадците, нито следи, нито овце. Едва когато слънцето се бе издигнало съвсем на небосклона, се случи нещо.

Барутлията ги намери. Не разбойниците, а овцете. В една клисура, следите почти ги скриваха.

— Тук! — извика той, но гласът му звучеше някак странно. Не бе щастлив и триумфиращ, ни най-малко. И когато се приближихме, видяхме и чухме защо. Всички овце бяха мъртви. Една част бяха застреляни, на останалите им бяха прерязани гърлата. Цялата клисура бе пълна с мъртви овце, а мухите жужаха и кръжаха над тях като черен облак. Сетих се за главния стражар и неговата история за падението на Суларк.

— Видях мухите — каза Барутлията пребледнял. — И така ги намерих. Всички са мъртви — той хвърли на Салан и мен учуден поглед. Кой по дяволите краде мъртви овце?

 

 

Овцете, разбира се, не са били мъртви, когато са ги откраднали, но аз разбирах какво имаше предвид. Кой би положил толкова усилия да открадне животните, за да ги убие след това? Не може да е заради месото, защото само след един ден престой в клисурата, то вече изобщо нямаше да става за ядене.

— Ская трябва да си платят за това — рече Килиан ядосано, като видя мъртвите овце. — Да нападнат един стар мъж, да застрелят кучето му, да отмъкнат прехраната му, от какво ще преживява Евин през зимата?

— Мауди няма да го остави да гладува — каза Салан. — Но ти имаш право. Ская ще си платят. Някои от нас трябва да слязат до Скайарк.

Нямаше голям шанс да хванем престъпниците сега, когато овцете вече не бяха с тях. След кратко обсъждане всички се отправихме към Скайарк с изключение на Вал, който се върна, за да каже на Евин и на останалите от клана Кензи какво се беше случило. Яздехме през останалата част от деня и макар че по пътя срещахме различни хора от Ская и минахме през няколко села, единственото, което Салан ни позволи да направим, бе да поздравяваме учтиво.

— Ще представим жалбите си на Астор Ская — каза той. — Както подобава. Никой не трябва да може да ни каже, че ние сме нарушили мира между клановете.

Скайарк бе същинска крепост, единствената в планинската земя, а Астор Ская бе единственият мъж — глава на клан в планините, той най-много се приближаваше до образа на граф. Скайарк се простираше от едната страна на прохода Скайлър и разположението му беше много стратегическо, тъй като това бе единственото място в планините, откъдето можеха да минат талигите и големите кервани. Хората говореха, че родителите на Астор Ская са били по-скоро предводители на разбойници, отколкото графове, но сега Ская печелеха доста от традиционната търговия, а Астор събираше пари от преминаващите през прохода, за да го поддържа и да го брани от бандити.

Скайарк се издигаше величествено под лъчите на следобедното слънце. Крепостната стена се простираше от едната страна на планината до другата и бе също толкова внушителна и сива като самите скали, а от кулите се вееха знамената на Ская — сини в горната част и черни в долната, по средата със златен орел. Погледнах малката ни група с безпокойство — шестнайсет потни, мръсни планинци, на които им личеше, че са били изтръгнати от сламената постеля в ранни зори и са яздили дълго. Шестнайсет прашни планинци и аз. Не бяхме внушителна група и като погледнах към крепостните стени, си помислих, че ако влезем вътре, Ская щяха да ни смачкат, както лешникотрошачката чупи лешника. В случай че те наистина бяха нарушили мира между клановете и искаха да предизвикат вражда.

— Кой е там? — извика пазачът на портата.

— Мъже от клана Кензи — отвърна му Салан, който и да се чувстваше като лешник в лешникотрошачка, по никакъв начин не го показваше. — Идваме по работа при Астор Ская.

— И по каква работа по-точно, Кензи?

— Закона на клана — каза Салан просто, но гласът му бе твърд като желязо.

Портата се отвори.

— Заповядайте тогава, Кензи — рече пазачът. — В името на закона на клана.

Астор Ская ни прие в Соколовия двор. Той явно се канеше да ходи на лов. Бе облечен в кожени дрехи и носеше дебела ловна ръкавица на едната си ръка, а един кон с черна блестяща козина стоеше оседлан и готов. На един по-малък кон отстрани имаше необичаен ездач — орел, завързан с каиши и с шапка с перо на главата.

— По каква работа идвате, Кензи? — попита той нетърпеливо и замижа на слънцето. — Нямам много време. — На лов с орел може да отидеш само през деня и явно затова бързаше толкова.

— Тази нощ е бил нападнат Евин Кензи — рече Салан. — Застреляли са кучето му и са откраднали овцете му. Разбойниците са носили наметала на Ская, а следите им стигат до Ская. Намерихме овцете във вашите земи, бяха мъртви. Астор Ская, това е престъпление, което поставя много въпроси, които изискват отговор.

Астор Ская вдигна глава и погледна Салан с такава погнуса, сякаш вонеше.

— Нима стоиш и ме обвиняваш в кражба на овце?

— Искам отговори.

— Ето ти отговор: Ская не са крадци на овце и никога не са били. Сбогом.

Той обърна гръб на Салан и се запъти към коня, който го чакаше.

— Няма да се размине толкова лесно, Ская.

В началото си помислих, че Салан го каза. Но гласът бе друг, по-дрезгав и изпълнен с омраза. Един ездач бе влязъл в Соколовия двор — стар мъж, който можеше да бъде само Евин. Дългата му бяла коса летеше на всички страни, по брадата му имаше още кръв, а по едната страна на лицето му се виждаше ръждивочервена струя, кръв от раната, която не бяха успели да отмият. Конят му бе подгизнал от пот от глава до пети и изглеждаше така, сякаш едва си стои на краката. Но продължаваше да се подчинява на ездача си и направи няколко несигурни крачки напред, докато Евин застана точно над Астор.

— Евин — рече му Салан. И протегна ръка, за да го спре, но Евин виждаше само Астор. Той извади меч от навитото на руло одеяло зад седлото, меч, който бе толкова стар, че чак бе почернял от времето.

— Погледни добре този меч, Астор — рече старият мъж. — Принадлежал е на баща ми и на дядо ми. И преди е бил оплискван с кръв на клана Ская. И отново ще бъде така, ако намеря свинята, която уби моята Моли! — и той се изплю право в лицето на Астор Ская.

За миг всички стояхме като вцепенени, с изключение на Евин, който обърна уморения си кон и си тръгна, без да каже и дума.

Астор Ская се хвана за лицето, сякаш не вярваше на очите си.

— Моли? — рече той и звучеше по-скоро объркан, отколкото ядосан. — Коя е Моли?

Салан се изкашля.

— Кучето му. Това, което са убили.

Астор Ская се втренчи в Салан. Облада го гняв.

— Куче? — попита той с треперещ от ярост глас. — Той ме обижда и ме заплашва, той ме заплюва заради едно куче!

— Той много го обичаше — каза Салан и за първи път изглеждаше неуверен. Посещението при Ская не бе протекло, както го бе планирал.

Едно срамежливо конярче подаде на Астор кърпа и той внимателно си избърса лицето.

— Прекрасно. Ти си свърши работата, Салан Кензи. Върви си сега вкъщи. И побързай, защото след изгрев слънце утре никой от клана Кензи няма да бъде добре дошъл в земята на Ская.

Ние настигнахме Евин малко след като бяхме напуснали Скайарк. Бедният му кон вървеше толкова бавно, че той щеше да стигне по-бързо, ако вървеше пеша.

— Евин — рече му Салан. — Това не бе много умно.

Лицето на Евин бе сериозно и сурово.

— Бях в правото си — отвърна той.

Салан изръмжа.

— Да, ако наистина някой от Ская стои зад това. Но дори и тогава… Евин, наистина ли искаш Ская и Кензи да започнат война, да умират хора, заради едно куче?

— Да — отвърна Евин и продължи напред.

 

 

Пътуването ни обратно бе дълго и тежко. И ние, и конете бяхме преуморени. Трябваше да спрем за почивка, ако искахме конете да издържат пътя до вкъщи, но никой не предложи да си направим лагер в земята на Ская. Наложи се да оставим коня на Евин или никога нямаше да стигнем до териториите на Кензи преди изгрев слънце. Евин се бе качил отзад на коня на Барутлията, който бе най-дребен и най-лек от нас.

Когато стигнахме до каменната могила, нощта вече се бе спуснала, ясна и студена, и повечето от нас едва се държаха на конете от умора. Но бе по-лесно да продължим до земите на Килиан, отколкото да устройваме бивак в мрака. Накрая се строполих в сеното в дома му и бях толкова уморен, че не можех да си вдигна главата.

Лежах там, но не можех да заспя. Виждах пред очите си разяреното лице на Астор Ская, а и това на Евин, кърваво и изпълнено с омраза.

— Барутлия? — прошепнах аз. — Спиш ли?

— Не точно — отвърна той дрезгаво. — Защо?

— Наистина ли мислиш, че между Ская и Кензи ще избухне война?

— Не знам. — Сеното зашумоля и Барутлията се обърна към мен. — Но се надявам да стане така, защото Ская си го заслужават.

Изведнъж ме хвана яд на Барутлията. Не знаеше какво говори. Война — това бе време на смърт. По време на война се връщаш у дома и вместо къщата си, заварваш един обгорен имот и купища мъртви животни. Точно както стана с Липовата къща. Вече го бяхме преживели. Нямаше да понеса да започнем всичко отначало още веднъж. И този път без Дина.

— Не знаеш какво говориш — рекох му аз, но не мисля, че той ме чу, защото не ми отвърна, а и скоро захърка.

 

 

Очаквах, че мама ще бъде ядосана или най-малкото тъжна заради постъпката ми. Много добре знаех, че трябваше поне лично да й кажа, че ще тръгна със Салан и Барутлията, вместо да оставя Роза да свърши черната работа. Но мама отвори вратата веднага, щом чу тропота от копитата на Фалк, и аз едва бях слязъл от коня, когато тя ме прегърна и ме притисна към себе си.

— Давин — рече ми тя, като се смееше и плачеше едновременно. — Виж. Виж какво ми е изпратила Вдовицата!

Мама размаха нещо пред очите ми — една алуминиева плочка на кожена връвчица.

Беше знакът на Жрицата на Дина.