Не можех да я видя. Бяха дошли да уловят дъщерята на вещицата и си бяха донесли чувал. Аз виках и се съпротивлявах, колкото сила имах, но бързо ме усмириха. Един мъж ме сграбчи за ръката, друг ми нахлузи чувала, трети го завърза с въжето около врата ми.

— Гледай да не я удушиш — каза един от тях. — Дракан я иска жива, засега.

Чувалът ме боцкаше и миришеше силно на овца — явно го бяха използвали за вълна. Имах късмет, че не беше брашнян чувал. И без това ми беше трудно да дишам. През цялото време си мислех, че ще падна, защото не виждах къде стъпвам. Всеки път щом се препънех, пазачът ми помагаше да се изправя, но ме държеше за ухапаната от дракона ръка, и всеки път като я дръпнеше, ми призляваше, та ми беше още по-трудно да стоя права.

— Казах й.

— На кого? — промълвих аз и се опитах да запазя усещането си за горе и долу. — Майка ти? Казала си на майка си, че ще идваме при Вдовицата на аптекаря? Изведнъж си спомних как тя и майка й бяха допрели глави, докато търсеха в сандъка шала, който увих около главата си. Идеше ми да я чумосам, но не го направих.

— Не трябваше да казваш на никого!

— Да, но тогава не знаех… беше просто — за по-сигурно. Беше преди да…

Преди да се погледнем в очите. До този момент аз бях едно странно момиче, което искаше да й плати, за да й заеме своите дрехи.

— Аз мога — започнах аз, но стражът, който ме държеше, ме дръпна предупредително за ръката.

— Мълчи и върви, момиче — нареди ми той.

Пазачите бързаха и не искаха ние да спираме дори за миг и да ги бавим. Край нас имаше хора, много хора. Можех да ги чуя и усетя — една бутаща се, блъскаща се тълпа, която с неохота ни пусна да минем.

— Тамян! Тамян! Купете си осветен тамян! — крещеше уличен продавач право в ухото ми. — Защитава от очи на вещици и други зли сили! Купете си тамян тук!

— Гледайте! — извика някаква жена изведнъж. — Хванали са дъщерята на вещицата!

— По дяволите! — промърмори този, който ме държеше. — Сега никога няма да минем!

Думите „дъщерята на вещицата“ отекнаха сред тълпата, която ни заобикаляше, и блъсканицата около нас се увеличи. Бе като примка, която все повече и повече се затяга.

— Дяволско изчадие — извика някой.

— Тя е само дете — намеси се друг, който стоеше по-наблизо.

— Дайте път! — изрева един от пазачите, а гласът му се извиси над гълчавата.

— Направете път, в името на Дракона! — чуваха се удари и тропот, защото хората на Дракан трябваше да използват дръжките на копията и щитовете, за да си проправят път през навалицата. Нещо мокро и слузесто ме уцели по рамото, но нямах представа какво е.

— Роза! — извиках аз.

— Тук съм — чу се някъде зад мен. — Почти стигнахме до портата.

Внезапно пазачът ме пусна и аз паднах върху нещо, най-вероятно крак. Задърпах чувала, исках да го сваля, исках да виждам. Някой друг от хората на Дракан ме вдигна и ме метна през рамо, сякаш бях чувал с вълна.

— Стига си ритала! — каза ми той. — Ще те изпусна!

Аз не ритах. Само дерях чувала. Стана ми по-леко сега, когато висях надолу с главата. Успях да издърпам края на чувала нагоре и поне устата ми беше свободна, та можех да дишам по-спокойно, но все още не виждах.

Прозвуча заповед, последвана от дрънчене и проскърцване на железни панти. Около нас се освободи място и гълчавата на тълпата се чуваше по-отдалеч. До ушите ми вече долитаха и други звуци — плисъкът на водата във фонтана на Гарвана в красивата Графска градина, на която обикновените хора можеха да се любуват само от разстояние, през решетката на Високата порта.

— Каква гюрултия! — каза един от пазачите. — Човек би си помислил, че никога не са присъствали на екзекуция преди.

— Това с дракона е нещо ново — добави друг. — Може би затова са дошли толкова много хора.

— Само дано не е започнало — рече трети. — Приятелят ми ни е запазил хубави места на върха на Гарнизонната порта. Ама на, непременно трябваше да ни изпратят да хванем тази малка вещица.

— Сигурно ще стигнем навреме — каза този, който ме носеше. — Не мисля, че графът на Ордена на дракона ще започне без нас.

Очаквах, че като стигнем до двора на Оръжейната, отново ще се надигне врява. Но макар че чувах и усещах присъствието на стотици, не — на хиляди души, беше странно тихо.

Тогава чух гласа на мама.

— Погледнете в душите си — сигурно й бе коствало усилие да привлече вниманието на толкова много хора, но въпреки това думите й бяха уверени и имаха силно въздействие, сякаш пред нея стоеше само един човек. — Погледнете се. Правилно ли постъпвате? Добро и достойно ли е деянието ви? Не ви ли е срам? Аз само изпълних дълга си. Дотолкова ли не може да преглътнете истината, че тя ще ми коства живота?

Стражите спряха. Изведнъж отново стоях на краката си и никой не ме държеше. Смъкнах изцяло чувала. Най-накрая отново виждах.

Целият двор на Оръжейната беше пълен с народ. Мисля, че дошлите да гледат бяха повече, отколкото Дракан беше предполагал. Бяха насядали и по покривите на най-ниските сгради — ковачницата, банята и наблюдателницата над гарнизонната порта или висяха от прозорците на източното крило. Някои бяха докарали със себе си фургони и каруци, за да се извисят над останалите. Около ешафода и дракона обаче беше празно. Всички искаха да го видят, но никой не изгаряше от желание да е близо до него.

В този момент обаче никой не гледаше дракона.

Хората или бяха свели глави и се взираха в земята, или бяха втренчили поглед в майка ми.

Бяха й оковали ръцете и завързали очите, но не знаеха, че една Жрица може да използва само гласа си, ако е достатъчно силна. Тя стоеше там, на ешафода, слаба и крехка, между двама грамадни пазачи, съвсем сама сред стотици хора, които бяха дошли да я видят как умира. Не беше с дрехи от блестяща коприна или златист брокат, като майката на Дракан и другите изискани дами на балкона на замъка. Носеше същата кафява пола, с която беше облечена, когато я отведоха от къщи преди пет дни, а червеникавокафявата й коса бе изгубила блясъка си и падаше оплетена по гърба й. Но никоя от префинените дами, никой от облечените в брони хора на Дракан, нито дори самият Дракан… нито един от тях не можеше да стори това, което правеше тя в момента.

Не виждаше хората, но ги караше да погледнат в душите си. Затова цареше тишина. Затова стотици бяха свели глави и мълчаха.

В този миг всичко бе възможно. И Дракан разбираше, че го грози опасност. Той се беше настанил на един златен трон на балкона на замъка, издигнат високо над тълпата. Явно си мислеше, че така има по-царствен вид. Изведнъж скочи на крака и разцепи тишината с вика си.

— Да, много е добра, вещицата. Но не е Жрица на срама.

Аз стоях със зяпнала уста. Как можеше да говори така, когато всички на площада бяха свидетели на мощта й като Жрица? Но докато останалите мълчаха и се виждаха през нейните очи, Дракан ловко скочи на парапета, хвана се за перилата, прехвърли се от другата страна и се озова на площада. До ешафода бяха оковали платформа. По нея щеше да се изкачи драконът, когато отпуснеха веригата му достатъчно, че да стигне дотам. Но Дракан го изпревари. Той изтича по платформата с големи крачки и след миг се изправи пред майка ми. Бе толкова бърз, сякаш се придвижваше с помощта на магия.

— Това, което чувствате, добри ми граждани, не е срам. Това е вещерско изкуство. От какво да се срамувате? Това не е никаква Жрица на срама, а вещица, която помага на Чудовището-убиец Никодемус. А вие просто сте дошли, за да бъдете свидетели на заслуженото й наказание. Ако беше истинска Жрица на срама, щях ли да мога да направя това? — той свали превръзката от очите на мама, хвана я силно за брадичката и впи поглед право в очите й.

През целия двор на Оръжейната се понесе шепот. Дори аз, която го бях виждала да прави това и преди, се усъмних за миг. Дали наистина бе извършил нещата, в които го подозирах? Не проумявах как някой може да убие трима души и след това да погледне майка ми, без да му трепне окото.

Тя дълго остана безмълвна, навярно беше стъписана. След това каза спокойно, но достатъчно високо, за да могат всички да чуят:

— За първи път срещам напълно лишен от срам човек. Сигурно е доста странно никога през живота си да не си изпитвал това чувство.

Но хората не я разбраха. Те виждаха, че той устоява на погледа й без страх. Не осъзнаваха, че проблемът не бе в уменията й на Жрица на срама, а в Дракан, който не можеше да изпитва срам. А дори и да имаше неколцина, които си даваха сметка за това, те прогониха нелицеприятната истина. Предпочитаха да вярват на Дракан, а не на грозната картина, която съзряха, щом се огледаха в майка ми като в огледало. Виждах как понадигат глави и се отърсват от срама.

И Дракан го забеляза. Той пусна майка ми и се обърна към тълпата.

— Вие загубихте граф — извика той. — Аз загубих баща. Красивата си снаха, нероденото й дете, малкия си племенник Биан… Нима трябва да стоя и безучастно да гледам как убиецът се измъква безнаказано? Тази жена също носи вина за смъртта на близките ми. Не заслужава ли тя самата да умре?

Понесе се шепот.

— Ако е вещица…

— Момчето беше само на четири години…

— Той я погледна в очите. Никой не може да погледне една истинска Жрица на срама в очите…

— …помага на Чудовището…

— Смърт за вещицата!

Не издържах повече.

— Дракан го е извършил — извиках аз и започнах да си проправям през стената от хора път към майка ми. — Дракан ги е убил!

Сякаш никой не ме чуваше. Мама и Дракан обаче ме забелязаха. Мама отвори уста, за да ми каже нещо, но Дракан се наведе към нея, съвсем близо, и й каза нещо, което я накара да замълчи. Спокойното изражение изведнъж се изпари от лицето й. Изглеждаше съвсем отчаяна и аз забравих всичко, забравих да мисля. Единственото, което знаех, бе, че искам при мама.

Никога нямаше да стигна до нея сама, но Дракан даде знак на двама от стражите до ешафода и те ми помогнаха да мина.

— Дракан е бил — казах аз на мама. — Дракан го е извършил…

Надявах се, че мама може да ги накара да чуят. Въобразявах си, че ще каже: „Дракан е убиецът“ и че всички ще повярват. Но тя не го направи. Само ме погледна с отчаяни очи и тихо ми прошепна:

— Мълчи, Дина!

Дракан протегна ръка и ме хвана за врата. Бях забравила колко бързо се движеше.

— Е, госпожо Тонере — каза той, без да повиши глас.

— Може ли да чуем сега истината за господаря Никодемус? Или дъщерята на вещицата ще сподели участта й?

— О, Дина… — промълви мама със сълзи на очи. — Защо просто не избяга?

Дракан направи знак на един от стражите, които стояха около ешафода. „Донесете ми още едни окови.“ Един от тях му подаде верига, той се наведе бързо, сключи я около глезена ми и закачи свободния й край на халката, към която беше прикована мама.

— Е, госпожо? — попита той студено. — Толкова ли е невинен?

Мама беше бледа като мъртвец. Беше се втренчила в него, а той я гледаше в очите, сякаш не беше жрица.

— Ти не си човешко същество — каза му тя накрая. — Животните имат повече съвест от теб.

Думите й не му се понравиха. За миг ми се стори, че му се иска да я удари, и аз сама несъзнателно свих юмруци. След това той кимна рязко, не защото беше съгласен с нея, а защото вече беше взел решение.

— Както иска. Може би ще размисли, като види отблизо едно истинско животно. — Той повиши глас. — Отпуснете веригата на дракона!

Откъм драконовата порта долетя скърцане и трополене.

— Или си мисли, че любимият й убиец ще се появи и ще я спаси в последния момент? Надявам се да се опита, искрено се надявам да опита!

Дракан се обърна и тръгна надолу по платформата, без да бърза, макар че в същия момент драконът се насочи към нас. „Няма основания да се страхува“, помислих си аз ядосано. Ако някой дракон впиеше зъби в него, сигурно веднага щеше да падне мъртъв. Пазачите отстрани на мама хвърлиха по някой друг нервен поглед към чудовището и пъргаво скочиха от ешафода долу на калдъръма. Там изведнъж се бе освободило още място.

Драконът се плъзгаше бързо напред. Слънчевите лъчи танцуваха по сиво-зелената му люспеста кожа, а дебелата му опашка се полюшваше наляво-надясно при всяка стъпка, която той правеше. Драконът спря в началото на платформата, отвори уста и задуши въздуха с език. Колко бяха отпуснали веригата му? Дали щеше да стигне до нас?

Мама протегна окованите си ръце и ме притисна към себе си. Не можеше да ме прегърне, но можеше да допре буза до косата ми.

— Застани зад мен — прошепна ми тя. — Няма да му позволи да изяде дете. Хората ще се разбунтуват.

След всичките викове „дяволско изчадие“ и „малка вещица“ не знаех дали изобщо има нещо, с което гражданите на Дунарк нямаше да се съгласят. Но не затова поклатих глава.

— Не — казах аз толкова тихо, че само тя да ме чуе. — По-добре да стоим съвсем неподвижно. Не мисля, че драконите виждат добре. А и може би… може би след малко нещо ще се случи.

Но ако нещо щеше да става, трябваше да стане бързо. Драконът опипа с крак платформата и направи три бързи крачки по нея — можеше и да не вижда добре, но явно ни беше надушил. Взирах се право в синьо-лилавата му паст и при вида на острите му като шило резци парещата пулсираща болка в ръката ми се усили. Мисля, че от устните ми се отрони някакъв звук, не вик, а по-скоро неволен тих писък. Мама вдигна глава.

— Дракан — каза тя много високо и отчаяно. — Почакай…

В този миг се чу гръм, от който красивите стъкла на двореца зазвънтяха, а от тесните, високо разположени прозорци на Оръжейната заизлизаха дебели стълбове дим. Драконът затвори уста и замига с очи. Беше странна гледка, защото клепачите му се плъзгаха отдолу нагоре. Някой от тълпата започна да крещи на хората, че Оръжейната гори и че трябва да се спасяват, докато не е избухнала.

— Ще се взриви! Бягайте! — виковете плъзнаха навсякъде.

Хората крещяха, блъскаха се и падаха едни върху други. Тези, които можеха, побягнаха. До ешафода внезапно останаха само двама пазачи. Единият се втурна храбро към Оръжейната, вероятно, за да изгаси пожара преди всичкият барут вътре да се е подпалил и да вдигне половината крепост във въздуха. Другият скочи на ешафода, свали един чук от колана си и нанесе два точни удара по халката, която държеше веригите. Тя бе разядена от царската вода на учителя Маунус и се счупи на четири при втория удар. Пазачът се изправи и през зъбралото на шлема му видях лицето на Нико.

— Бягайте! — извика той, хвана майка ми за лакътя и я завъртя на 90 градуса. — През Драконовата порта.

— Ами… драконът!

— Аз ще се заема с него — каза Нико.

Извади едно шише от ризата си, измъкна запушалката и се обърна към чудовището.

— Драко, Драко… — извика той, точно както през онази нощ в леговището. После хвърли чука по главата му. Драконът изсумтя сърдито и отвори паст, но точно това не биваше да прави. Нико бързо и точно запрати шишенцето в устата му. Изведнъж драконът загуби интерес към всичко останало. Започна да съска, да плюе и да се дере по главата с дългите си нокти.

— Тръгвайте! Сега! — извика Нико. — Към Драконовата порта!

Мама и аз се затичахме, а веригите ни дрънчаха като каруцата на железаря. Аз обаче не успях да стигна до платформата, защото нещо силно дръпна глезена ми и паднах по очи в цял ръст.

— Ти оставаш тук — каза Дракан и стъпи върху гърба ми, докато аз лежах, пъхтях и чаках светът да спре да се върти. — Нека да видим колко далеч смята да избяга майка ти. Или може би добрият ти приятел е решил да се прави на герой и ще пробва да те освободи? Е, Нико? Ще си поиграем ли?

Дракан извади меча си. Държеше го с лекота и високомерен вид. Пред очите ми изплува един от спомените на Нико — денят, когато той, четиринайсетгодишен, изхвърли меча си в канала, след което баща му го преби. Дали мечът още лежеше и ръждясваше в жабунясалата от водорасли вода, или пък го бяха извадили? Във всеки случай Нико не го беше докосвал след това, независимо колко бой беше изял от баща си. Но сега той бавно извади меча, който беше част от задължителното снаряжение на стражите.

— Пусни я — каза той. — Остави я да си иде.

— Можеш да дойдеш да си я вземеш — изсмя се Дракан и размаха светкавично меч. Блестящото му острие изсвистя и описа дъга.

Нико бързо направи три крачки по платформата, но не обикновени, а по-скоро като хоризонтални подскоци с десния крак напред. Личеше си, че някога е учил фехтовка. Но Дракан посрещна първия му удар и го парира с такава сила, че мечът за малко да изхвръкне от ръцете му.

— Пробвай отново — каза Дракан с насмешка. Той дори не бе мръднал крака от гърба ми. — Би трябвало да можеш и по-добре.

Аз завъртях глава и погледнах Нико. Беше пребледнял и уплашен. След това не виждах нищо друго, освен крака, защото Нико се затича напред и отново нападна. Остриетата се удариха със силен и напевен звън и този път Дракан трябваше да премести и двата си крака. Но мечът излетя от ръката на Нико и той остана без оръжие.

— Жалко, малки ми Нико — каза Дракан и вдигна меча си, за да нанесе последен удар.

Аз хванах единия му крак с две ръце и се опитах да го спъна, но не това беше причината той да нададе пронизителен вой и да се хване за прасеца. Сякаш го беше ужилила огромна невидима оса. Нико беше бърз. Той отново грабна меча си, замахна с него като с чук и удари Дракан с плоската му страна. Дракан падна назад и остана да лежи безмълвно.

— Какво стана? — попита Нико неразбиращо. — Да не го ухапа?

— Не — отвърнах му аз. За това просто не се бях сетила. Тогава видях Роза, която се бе показала от скривалището си под платформата.

— Нали ти казах, че имам нож — рече ми тя.

И наистина — в дясната си ръка стискаше ръждив нож, чието острие беше обагрено в червено от кръвта на Дракан.

— Коя си ти? — попита Нико и я погледна, сякаш бе гном, трол, елф или нещо подобно.

— Това е приятелката ми Роза — осведомих го аз гордо. След което се втурнахме към Драконовата порта.

Това е почти последното, което си спомням съвсем ясно. Знам, че бягах, вървях и се катерех. Знам, че някой ме прехвърли през портата в леговището на драконите, че заедно с учителя Маунус, главния стражар и трима от хората му минахме покрай драконите — но дори тях не помня. Покатерихме се по няколко мокри срутени стени, където водата от Стария резервоар се процеждаше през една цепнатина и стигаше до драконите. Минахме по върха на зида на резервоара и стигнахме до равния покрив на банята, и докато главният стражар палеше един фитил, ние скочихме в градината на двореца зад Северното крило. Никой не се опита да ни спре. Всички се бяха устремили в противоположната посока, през улица Каруцарска или Графската градина към Главната порта на крепостта — колкото се може по-далеч от Оръжейната. Малцината, които не си бяха плюли на петите, не смееха да ни последват през леговището на драконите. Имаха повече да губят от нас.

Но ако ни бяха настигнали, нямаше да могат да продължат, защото главният стражар незабелязано бе изнесъл всичкия барут от Оръжейната и сега го използва, за да пробие дупка в стената на резервоара. Спомням си взрива и водата, която внезапно се изля през стената, както като махнеш тапата от бутилка. После имаше един дълъг неясен момент и ми се струва, че през част от пътя ме носеха. Приятелят на главния стражар, гарнизонният готвач, ни бе оставил въжена стълба до стената след Западната кула. Нико казва, че самият главен стражар бил извършил геройството да се изкачи по люлеещата се стълба и ме метнал през рамо като „чувал с картофи“, според дружелюбния израз на Нико.

Помня очите на мама, очи, на които не можеш да откажеш.

— Събуди се, Дина. Знам, че се чувстваш ужасно. Но от сега нататък трябва да вървиш сама. Никога няма да успеем да минем по улиците, ако те носят. Чуваш ли ме? Хайде, изправи се. Стани веднага. Единият крак пред другия. Върви!

Аз вървях. Какво друго можех да направя? Прекосихме Дунарк по диагонал и стигнахме до Скиденстад, където Роза знаеше за дупка в стената и за една пътечка, Мидената пътечка, която жителите на Скиденстад използвали, когато искали да се спуснат по скалата на Дунарк, за да търсят миди в плитчините долу. Нико промърмори, че вероятно оттам тайно се пренасят и други неща, освен миди, но беше доволен, че пътечката я имаше.

Посъвзех се малко, докато стояхме долу на пясъчния бряг. Усещах мириса на солена вода и чувах крясъците на чайките, които кръжаха над главите ни. Бяхме десет човека. Двама пазачи, на които главният стражар бе посмял да се довери, гарнизонният готвач, главният стражар, Вдовицата, учителят Маунус, Нико, мама, Роза и аз.

— Какво ще правим сега? — попита мама и погледна надолу към ръцете си, за да не ги притеснява с очите си.

— Ще се скрием в тръстиката край реката. Когато се спусне вечерта, ще дойде лодка.

— С лодкар, на когото можем да вярваме?

— Деверът ми — каза бързо гарнизонният готвач.

— Колко още ще вървим всъщност?

— Още малко — каза готвачът. — Не повече от час.

И ние повървяхме още малко.

Останалите държаха ушите и очите си отворени. Няколко пъти ни беше казано да легнем по корем. И ние лежахме в меката черна кал и гледахме златистозелените стъбла на тръстиката, докато не ни съобщяха, че трябва отново да се изправим. Беше почти приятно да лежим така — във всеки случай беше по-добре, отколкото да ходим. Само дето ме мъчеше ужасна жажда. Щях да пия от солената вода в каналите, ако мама не ме беше спряла и не ми беше казала, че от нея ще ми стане зле.

— Добре ли си? — попита ме Роза, сбърчила притеснено вежди.

— Чудесно — излъгах аз.

Какво друго можех да отговоря? Никой не можеше да ми помогне сега. Мама ме държеше под око, но дори и тя не предложи да направим почивка. Чисто и просто беше опасно.

Най-накрая стигнахме до уговореното скришно място. Тук тръстиката бе висока и гъста, същинска гора, в която можехме да се свием. Главният стражар отряза няколко стръка с меча си и ние си направихме рогозка от тръстика, на която можехме да лежим и седим. Тя боцкаше леко, но поне бе суха, а не мокра като калта. Аз продължавах да треперя от студ, макар че слънцето светеше. Малки черни мушици кръжаха и ни хапеха в топлия следобед.

— Добре — каза мама. — Дай да погледна ръката ти.

Аз предпочитах да лежа неподвижно и да не движа ухапаната си ръка, доколкото беше възможно. Тя туптеше през цялото време. Но когато мама говореше с тази интонация, знаех, че няма мърдане. Мама внимателно измуши раирания вълнен пуловер на Роза през главата ми, но ръката, разбира се, отново беше кървяла и ръкавът бе залепнал заради засъхналата кръв. Аз стиснах зъби толкова силно, че челюстта ме заболя, но въпреки това ми потекоха сълзи, когато мама го издърпа. Тя дълго и мълчаливо разглежда триъгълните рани. Бяха се появили червени линии, а две от раните бяха забрали.

— Може ли да намерим чиста вода? — попита тя.

— Не и преди да дойде лодката — отвърна главният стражар. — Речната вода със сигурност е мръсна, а не можем да рискуваме да запалим огън, за да я преварим.

Мама не попита нищо повече. Тя накъса долната част на полата си на ленти и направи нова, макар и не съвсем стерилна превръзка на ръката ми. Пуловерът ми изглеждаше отвратително, но нямаше какво друго да облека. А треперех като кутре.

— Мислех, че ръката й е по-добре — каза Нико притеснено.

— Беше по-добре — промърморих аз гневно. — Преди всички да започнат да я дърпат.

— Опитай се да поспиш, ако можеш — каза мама, като ме държеше за ръка, както когато бях на седем години и страдах от ужасен коклюш. И аз заспах.

Когато се събудих, вечерницата грееше високо над тръстиката, а небето беше тъмносиньо и нежно като кадифе. Мама не беше до мен, но от едната ми страна седеше Роза, а от другата — Нико.

— Дойде ли лодката? — попитах аз.

— Не, но май вече я виждат — отговори ми Нико. Роза клюмаше с глава и май беше задрямала.

За кратко помълчахме. Аз погледнах Нико, който седеше и се взираше във Вечерницата, сякаш се надяваше тя да му разкаже нещо.

— Нико?

— Аха?

— Тогава… в двора на Оръжейната, когато удари Дракан…

— Да — каза той сухо. — Не съм забравил.

— Ти го удари с плоската страна на меча.

— Да.

— Можеше да използваш острието. Можеше да го убиеш.

Той нищо не каза.

— Нико, след всичко, което той ти причини… Защо не го направи? Защо не го довърши?

Той въздъхна дълбоко и ми хвърли бърз поглед.

— Не знам — промърмори приятелят ми. — Просто не можах.

Ние мълчахме и заедно гледахме Вечерницата. Ръката дяволски ме болеше, но главата ми леко се проясни, след като бях поспала малко. Тогава тръстиката зашумоля и от нея се показаха мама и Вдовицата.

— Лодката е тук — каза Вдовицата. — Ще тръгваме.

Нико ми помогна да се изправя. Все още не ходех много уверено. След малко забелязах, че Роза продължава да седи.

— Хайде — подканих я аз.

Тя поклати глава.

— Не. По-добре да се сбогуваме сега.

— Какво искаш да кажеш? Къде ще отидеш тогава?

— Вкъщи.

— Вкъщи?

— В Скиденстад. При мама.

Направи ми впечатление, че въпреки всичко не спомена Аун.

— Да не си полудяла! — изрепчих й се аз. — Да не мислиш, че можеш да се върнеш, сякаш нищо не се е случило? Ти заби нож в крака на Дракан, Роза!

Тя ме погледна, а в очите й блестяха сълзи. Но не плачеше, не искаше да плаче.

— А ти къде си мислиш, че мога да отида? — тонът й беше груб и враждебен, но знаех, че в душата си не питае лоши чувства към мен.

— Ще дойдеш с нас, разбира се. Нали, мамо?

Мама кимна.

— Роза е добре дошла. Може да напишем писмо на майка ти, за да знае къде си. Но Дина е права. Не можеш да се върнеш в Дунарк.

Устните на Роза трепереха.

— Наистина ли?

— Разбира се!

— Но…

— Какво но?

Тя късаше едно листо тръстика с резки нервни движения.

— Само дето… не знам… не познавам…

Тя млъкна и отново заговори с войнствения тон, който вече добре познавах.

— Лесно ти е на теб да си храбра. Имаш майка си, семейството си и Нико… а аз си нямам никого. И… никога не съм напускала Дунарк преди.

— Имаш мен — казах аз с известно огорчение.

— И мен — добави Нико. — Даже отчасти съм ти длъжник. Ти може да си забравила, но аз не съм.

Роза продължаваше да къса листото тръстика на все по-малки парченца. Искаше ми се да хвана ръцете й, които късаха и дърпаха, и да я накарам да спре, но не посмях. Понякога човек трябваше да внимава с Роза. Тя беше силна, но и чувствителна. Нека само някой посмееше да й съчувства. Тя не би го позволила.

Накрая ръцете й се успокоиха и последните остатъци от тръстиката се понесоха надолу и се приземиха в калта.

— Погледни ме.

Каза го толкова тихо и неочаквано, че в началото си помислих, че не съм чула правилно.

— Какво каза?

Роза се изправи.

— Погледни ме — повтори тя малко по-високо. — Погледни ме, за да съм сигурна, че ще се осмеля.

Има моменти, когато човек се чувства по начин, който не може да бъде описан с думи. Така беше с мен сега. Нищо не казах. Просто погледнах приятелката си в очите и не сведох поглед, докато тя не видя, че знам, че е силно и храбро момиче, което нищо не може да го уплаши.

Към следващата част или към съдържанието

Лине Кобербьол Дъщерята на жрицата (20)

Метаданни

Данни

Дъщерята на жрицата

Информация

История

Сваляне / Връзки

20.Жрицата на срама и Безсрамния

Лине Кобербьол
Дъщерята на жрицата (20)

20.
Жрицата на срама и Безсрамния