Лине Кобербьол
Дъщерята на жрицата (15)

15.
Оковаването на дракона

Все още не си спомням как съм стигнала от щанда за сайдер до крепостта. Дори не помня дали ме спряха на портата. Ако го бяха направили, сигурно се бях държала по-странно и от Лудия Малте, защото едва ли съм говорила особено смислено. Толкова много неща ми се въртяха в главата, че изобщо не забелязвах какво се случва около мен. Цяло чудо е, че намерих обратния път.

Спомням се, че седях до огнището в лабораторията на учителя Маунус и въпреки силния огън треперех от студ. Спомням си, че Нико и учителят се караха. Нико викаше толкова силно, че Маунус трябваше да му изшътка, за да не го чуе пазачът до стълбите. Те обаче продължиха да се карат със странно снишени гласове, които изобщо не се връзваха с думите, които си разменяха.

— Ако си мислиш, че ще тръгна да спасявам собствената си кожа, когато този проклетник възнамерява да нахрани драконите си с майката на Дина, дълбоко грешиш — ръмжеше Нико.

— Не ти ли е останала капка здрав разум? Не виждаш ли, че е капан?

— А ти какво си мислиш? Може би трябва да му изпратим писмо? „Скъпи Дракан, знаем, че това е капан, така че по-добре не убивай майката на Дина.“ И той веднага ще я пусне, нали?

— Престани. Изобщо не ни помагаш, като се държиш така.

— Много добре знам как искаш да се държа. Искаш да подвия опашка и да се скрия, но…

— Тогава поне за минута се опитай да използваш разума, с който Всевишният те е дарил. А какво ще постигнеш, ако вместо това сам паднеш в ръцете на Дракан и му позволиш да нахрани драконите си с теб? Каква ще е ползата от това? Да не мислиш, че ще пусне Жрицата? Или пък дъщеря й? Или мен, или Вдовицата?

— Никога не бих издал, че…

— Не и по собствена воля и не веднага, но той няма да се спре, докато не излови всичките си противници. Особено след като се отърве от теб. Това наистина ще бъде краят на династията на Рауенс и няма да има кой да разбули тайната, която той се опитва да скрие. А именно, че Дракан е убиецът, че той е истинското Чудовище. Помисли, момче. Премисли нещата още веднъж!

— Все това повтаряш! Но единствено страхливците се задоволяват само с това да мислят.

Учителят Маунус съвсем пребледня. Не каза нищо повече. Тишината надвисна над стаята като голяма черна птица. Алхимикът обърна рязко гръб на Нико и се втренчи в огъня, сякаш бе изгубил нещо в танцуващите му пламъци.

— Направи каквото сметнеш за добре — каза му той с необикновено сух и глух глас. — Вече не съм твой учител. Поне остави Дина да извести Вдовицата, за да не изложиш на риск живота и на други хора за едното нищо.

— Отново? — попита Нико по-спокоен, след като учителят бе отстъпил. — Не е ли твърде опасно?

— Мислиш ли, че тук е на по-сигурно място? — сопна му се кисело Маунус. — След като извършиш геройството, което си намислил, тя никъде няма да е в безопасност. Най-добре веднага да тръгне към къщата на аптекаря и да остане там докато… докато всичко свърши.

Беше ясно, че учителят Маунус се спря по средата на изречението. Какво всъщност искаше да каже? Докато какво? Докато мама умре? Докато заловят Нико? Точно сега изобщо не можех да си представя по-щастлив край.

— Май си прав — каза. Нико. — Дина, най-добре да останеш при Вдовицата.

Аз кимнах безмълвно и това май учуди Нико. Сигурно беше очаквал, че ще възразя. Но аз нямах сили да се карам с него и в този момент ми бе по-лесно да го оставя да си мисли, че ще постъпя, както ми каже.

— Дайте ми някакво писмо или нормално съобщение — казах аз. — Искам да стигна преди да залостят портата за през нощта.

И двамата ме погледнаха.

— Добре ли си? — попита ме учителят Маунус. — Как е ръката ти?

— Добре съм. Напиши посланието.

— Не искаш ли първо да изпиеш чаша чай? — попита ме Нико. — За да дойдеш малко на себе си. Сигурно е било ужасно да чуеш… това за майка ти.

Изправих се. Огънят така или иначе не можеше да ме стопли. Беше по-добре да свърша нещо. А пък и кавгата им ми дотегна.

— Предпочитам да тръгна веднага.

 

 

За щастие пазачът край стълбата беше друг. Този с парчето месо от сутринта най-вероятно би се зачудил, че един и същи носач на дърва минава покрай него толкова пъти за един ден.

Новият стоеше на портата към двора на Оръжейната и изпъваше врат. Беше толкова погълнат от това, което се случваше в другия край на двора, че почти не ме погледна, докато минавах покрай него. И аз несъзнателно погледнах натам. Беше се насъбрала огромна тълпа, но ми беше трудно да видя защо.

— По дяволите — изпсува пазачът. — Човек изобщо не може да го зърне.

— Кое? — попитах предпазливо аз.

— Дракона — отвърна ми той. — В момента го връзват, да е готов за утре.

Аз спрях. После отново тръгнах, но в посока към тълпата. Не знам защо. Защо исках да видя дракона, когото бяха избрали да изяде майка ми? Но все пак исках. Може би Нико беше прав, като каза, че не съм на себе си.

В началото не виждах нищо от широките гърбове на възрастните пред мен. Можех обаче да различа миризмата на гнило, която така добре познавах. Тогава се чу тихо блеене, което със сигурност не идваше от страната на дракона. Аз се проврях през множеството, без да обръщам внимание на ударите и грубостите, които се сипеха върху мен и когато се приближих достатъчно, видях, че пазачите са вързали едно малко пъстро яре до леговището на драконите. То дърпаше въжето в отчаяни опити да се освободи. Много добре го разбирах — от другата страна на решетката две от чудовищата вече пълзяха насам извивайки тела, и с малко усилия със сигурност щяха да успеят да проврат глава или поне нокти през прътовете на решетката. Единият дракон изсъска на другия и се хвърли напред, за да стигне пръв. Сега, под лъчите на следобедното слънце, бяха значително по-бързи, отколкото през онази студена нощ. И добре, че беше така, защото иначе двамата с Нико щяхме да свършим в търбусите им.

Ярето блееше все по-ужасено, подскачаше и дърпаше въжето толкова силно, че се преобърна и падна по гръб. Някои от зяпачите се разсмяха, но аз усещах единствено кисел тежък вкус в устата си и започна да ми се гади. Исках да се втурна и да освободя ужасеното животно, но не посмях. Двата дракона се зъбеха един на друг, така че белите им резци святкаха. Никой не искаше да остави другия да стигне до плячката, а отворът в стената не беше достатъчно голям, че да се проврат и двата. По-едрият силно захапа другия за предния крак. Раненият дракон пронизително изсъска и закуцука обратно, а другият се провря през решетките. Беше толкова голям, че запълни целия отвор и в началото не можеше да извади главата си, колкото и да се мъчеше.

— Решетката. Бързо! — изрева един от пазачите с все сила.

Двама от помощниците му натиснаха някакъв лост и част от решетката се вдигна. Драконът бързо провря главата си и впи зъби в ярето, така че то започна да блее сърцераздирателно. Кръвта обагри петнистото му краче, но за миг козлето действително успя да се освободи от драконовата паст. Тогава чудовището нападна още веднъж и този път успя да захапе цялата му глава. То не издаде повече звук, но още малко продължи да рита със задните си крака.

— Веригата — извика този, който изпълняваше ролята на командващ, и докато устата на дракона все още бе пълна с козлето, един смел страж хвърли дебела желязна верига около врата му и я стегна.

Драконът започна яростно да мята глава и се опита да стигне пазача с ноктите на предните си крака, но отворът беше прекалено тесен, и стражите успяха да го уловят с веригата преди да се сети да пропълзи назад и да се измъкне изпод решетката.

— Голям смелчага е — промълви един от зяпачите, едър мъж с вълнена връхна дреха, върху която бе закачена красива нова значка с изображение на дракон. — Аз щях да поискам доста пари, за да си играя така на укротител на дракони.

— Говори се, че ще получи десет сребърника за това — каза стоящият до него. — Представяш ли си, 10 сребърника! С толкова пари семейството ми би изкарало половината зима.

Чу се скърцане и дрънчене на стари зъбчати колела, които явно рядко задвижваха. Зад дракона падна още една решетка, а тази пред него се вдигна. Звярът толкова яростно замята глава, че веригата се раздрънча, а върху укротителя се изля дъжд от капки козя кръв. Той избърса ядосано лицето си и се дръпна, така че животното да не може да го стигне. Драконът направи няколко крачки напред и вече никой от тълпата зяпачи не се опитваше да се приближи повече. Даже точно обратното — повечето несъзнателно запристъпваха назад и аз изведнъж се оказах сама най-отпред. Трябваше да се дръпна с останалите, но аз просто стоях там и гледах дракона. Гледах сиво-зелените му люспести крака, жълтите му очи и кървавите парчета козе месо, които висяха от едната страна на пастта му. Но се чувствах по-различно от онзи път в леговището, когато се бях вцепенила от страх и Нико трябваше да ме дърпа напред. Много добре знаех, че драконът не може да ме стигне. Мисля, че стоях там и се опитвах да проумея ситуацията — да проумея, че Дракан беше поръчал всичко това — козлето, веригата, укротителя и десетте му сребърника, защото наистина щеше да го направи. Щеше да хвърли майка ми на дракона, за да я разкъса сякаш е яре.

— По-добре внимавай — каза някой зад мен и постави ръка на рамото ми.

Аз се обърнах и вдигнах поглед. Ръката беше на един пазач, който очевидно трябваше да държи хората на безопасно разстояние от дракона.

— Може да плюе отрова, така че най-добре… — той изведнъж замълча. И тогава осъзнах, че го бях погледнала в очите. Светкавично наведох глава и кимнах.

— Няма да се приближавам повече — уверих го аз. — А и обещах да се върна бързо вкъщи. — Освободих се от хватката му и се опитах да приличам на момче, което трябва веднага да се прибира.

— Чакай… — стражарят посегна да ме хване.

Думите му прозвучаха по-скоро объркано, отколкото заповеднически, сякаш самият той не знаеше защо искаше да ме задържи.

— Мама ще се ядоса, ако закъснея — викнах му аз през рамо и с блъскане започнах да си проправям път през тълпата.

Пазачът не ми отговори и в мен се породи надеждата, че той никога няма да разбере защо се е почувствал толкова странно и неудобно от това, че е погледнал един носач на дърва в очите. Бях се измъкнала от тълпата и вече крачех решително по калдъръмения двор на Оръжейната към улица Каруцарска. Сигурно щеше да ме забрави веднага, щом изчезнех от полезрението му. Трябваше да направя само още няколко крачки…

— Спри! Ти с коша на гърба, стой на място!

Сърцето ми заби лудо, но аз се направих, че не съм го чула. Само още няколко крачки и щях да изчезна от погледа му.

— Дрес, спри го! — извика пазачът.

Аз хвърлих един поглед през рамо, за да видя на кого вика. Там стоеше мускулестият мъж от сутринта, същият, който се ядосваше на новобранците, задето искаха да станат рицари на Ордена на дракона. Това, че беше едър, не му пречеше да е подвижен и бърз. В един момент стоеше спокойно облегнат на стената на черната дървена постройка, в следващия вече протегна широката си космата лапа и ме хвана за ризата.

— Оставаш тук — каза той и рязко ме дръпна навътре.

Ризата ми се скъса, препънах се в прага, кошът се изсули от гърба ми и аз паднах на четири крака върху пръстения утъпкан под. Ранената ми ръка ме заболя, но нямах време дори да изохкам, защото мускулестият стражар ме хвана за врата и ме изправи.

— Къде си мислеше, че отиваш? Не чу ли, че ти наредиха да спреш?

В този момент разбрах как се чувстват плъховете, когато Пес ги захапе за врата. Мускулестият ме стискаше толкова силно, че не можех да мисля за нищо друго. Дори за миг ми се стори, че краката ми за секунда се отделиха от земята, а може би просто не ме държаха вече.

— Ей, Дрес, по-полека. Той е само дете.

— Достатъчно е голям, че да се опита да се измъкне от Ханес — отвърна Дрес, но ме пусна. Аз изгубих равновесие и отново се строполих.

— Ясно — избоботи този, който направи забележка на Дрес, и аз видях, че това е главният страж от сутринта.

Постройката явно беше тренировъчна зала за стражите от крепостта, защото целите стени бяха покрити с най-различни оръжия и доспехи — дървени прътове, копия и тояга, шлемове, брони и мечове.

— И какво иска Ханес от този скакалец?

— Не знам — отвърна Дрес. — Но момчето не спря, като му каза.

В този момент Ханес се появи на входа.

— А, хванали сте го значи — той леко дръпна надолу пуловера си, който явно се беше вдигнал, докато бе тичал.

— Може и така да се каже. Какво ще правиш с него? — главният стражар свали шлема си и прокара ръка през косата си. Тя беше къса, кафява и слепнала от пот.

— Не знам… — лицето на Ханес изведнъж придоби глуповато изражение. — В него има нещо…

— Има нещо — повтори главният с насмешка — Ау, колко страшно. Хайде веднага да го хвърлим в затвора.

Ханес се смути още повече, но държеше на своето.

— Мисля, че съм го виждал и преди или… всъщност, напомня ми за някого.

Главният стражар въздъхна.

— Изправи се, момче! Защо не си спрял?

Аз бавно се изправих на крака и стоях с наведена глава, сякаш се страхувах или ме беше срам.

— Не знаех, че вика на мен, а… и бях обещал на мама да се прибера рано вкъщи.

— Май сме заловили страховит престъпник, а Дрес? — главният стражар изсумтя презрително. — Вижте дали не е откраднал нещо и ако не е, го пуснете да тича при майка си. По-дяволите, имаме по-важни неща, с които да се занимаваме.

— Аз не съм крадец! — казах възмутено, като не посмях да дам пълна воля на яда си. — Нищо не съм откраднал!

Дрес ме бутна в стената и ме държеше с една ръка, докато с другата сваляше кожения колан на учителя Маунус. После хвърли колана към Ханес, който отвърза кожената ми кесия и изсипа съдържанието й в лявата си ръка.

— Четири медни монети, къшей хляб, лист хартия и боклуци — каза той.

— Какво пише на бележката? — попита Дрес.

— Хм… не ме бива много с буквите…

— Дай на мен — каза главният стражар и взе листа от него.

— Два фауна^[1] дърва, платени: четири медни шилинга — прочете той.

— Това е, за да не си мисли мама, че мамя — казах аз. Този път учителят Маунус се беше изхитрил още повече. Беше написал истинската бележка с невидимо мастило като предния път, а с обикновено — това за дървата, за да не изглежда странно.

Ханес стоеше и гледаше четирите медни монети. Притаих дъх — знаех за какво си мисли. Той беше_ сигурен_, че това на пръв поглед напълно безинтересно момче го бе заинтригувало с нещо. Но не можеше да обясни с какво.

— Върни на момчето кесията и го пусни да си ходи — нареди главният стражар. Коленете ми омекнаха от облекчение. Дрес ме пусна, а Ханес ми подаде колана, кесията и монетите. Ръцете ми трепереха, докато връзвах кесията, но накрая успях.

— Да не забравиш това, момче — каза главният стражар и ми подаде бележката. — Да не си помисли мамчето, че лъжеш.

— Благодаря, господине — отвърнах му аз и хванах листа.

Той обаче не го пусна.

Стояхме така, всеки държеше своя край от бележката, а аз не можех да разбера защо не я пуска.

— Господине? — казах аз и усетих, че гласът ми леко трепери. — Може ли да си получа бележката? Но внимавах да не го погледна.

— Ръцете ти са прекалено чисти — рече той.

В началото не разбирах какво иска да каже. Беше съвсем неочаквано. Такава ирония. „Ръцете ти са мръсни“ — все ми повтаряше мама. След което ме пращаше да отида до помпата и да ги измия, преди да ми позволи да седна на масата или да пипам шишета й със сок, етикетите за бурканите с билки или каквото и да било друго. Не помня някой някога да ми беше казвал, че ръцете ми са прекалено чисти.

И тогава осъзнах какво не беше наред. Сетих се за ръцете на сина на мелничаря, и за тези на Лудия Малте — големи силни длани със счупени нокти и набита между пръстите и около кокалчетата мръсотия, сякаш някой беше боядисал гънките им в кафяво. Аз пуснах бележката и дръпнах ръка към себе си, но, разбира се, беше твърде късно. Главният стражар ме хвана здраво за китката.

— Това не е момчешка ръка — каза той. — А още по-малко на носач на дърва.

Извих ръка и се опитах да се освободя, но единственото, което постигнах, беше, че Дрес ме хвана за другата, ранената, и трябваше да прехапя устна, за да не изкрещя от болка.

— Да не искаш да кажеш, че е момиче?

Главният стражар ме хвана за брадичката и вдигна главата ми.

— Я се вгледай добре — каза той. — Разбира се, че е момиче.

Аз затворих очи, но усетих как сълзите напираха през миглите ми. Усещах пареща, туптяща болка в ръката, която Дрес държеше, и не можех да понеса мисълта, че бях на косъм да се измъкна, а отново бях пленница.

— Погледни ме — каза главният стражар спокойно, дори нежно. — Погледни ме, момичето ми… — сякаш примамваше дете или животно, което се опитваше да дресира.

„Добре — помислих си аз, — след като сам ме моли, ще го погледна.“ Отворих очи и отвърнах на погледа му.

— Пусни ме — казах аз, като дадох всичко от себе си, за да звуча като Жрица. — Или така се отнасяте с по-слабите от вас?

И двамата ме пуснаха. Аз се отдалечих заднешком и се насочих към вратата. Дрес стоеше, поклащаше глава и изглеждаше така, сякаш някой го бе ударил с ковашки чук по главата. Главният стражар не помръдваше. Погледът му блуждаеше, но накрая отново се обърна към мен.

— Ти си дъщерята на Жрицата — каза той.

— Да. И мен ли ще хвърлите на драконите? Сигурно и пари ще взимате, за да могат хората да гледат? — не успявах да докарам точната интонация — гласът ми звучеше прекалено несигурно и едновременно ядосано. — Сякаш е някаква клоунада — гласът ми съвсем изчезна. Не можех да кажа нищо повече. Но главният стражар отново сведе глава и се втренчи в пода.

— Нищо няма да ти направим — каза той. — А сигурно скоро ще пуснат и майка ти, стига истинският убиец да се предаде.

— Вие знаете ли изобщо кой е той? Замисляли ли сте се изобщо…?

Не можах да продължа, защото Ханес ме хвана отзад и ми запуши устата.

— Държа я — извика той.

Ухапах го по ръката, колкото сила имах.

— По дяволите — изрева той. — Тя ме ухапа! Това дяволско изчадие ме ухапа!

— Да пукнеш дано — извиках аз и го ритнах в крака.

Ханес сипеше ругатни и не ме пускаше, а и Дрес се размърда. Той свали някакво старо палто от една кука на стената и го хвърли върху главата ми, така че не можех нито да виждам, нито да дишам. Един от двамата, най-вероятно Ханес, ме просна на пода и притисна с нещо гърба ми, може би с коляно.

— Дай ми колана си! — изрева Дрес, и скоро след това вързаха ръцете ми, така че не можех да ги движа.

Вече не усещах натиска върху гърба си, но все още не можех да се изправя. Палтото миришеше на пот и застояло и беше толкова дебело, че имах чувството, че ще се задуша. Коланът, с който ме бяха вързали, се впиваше в болната ми ръка и я стягаше, а явно раните ми се бяха отворили, докато Дрес ме бе държал, защото едно топло влажно петно се разля от лакътя надолу към китката ми. Аз с усилие се обърнах и се подпрях на другата си ръка, после легнах по гръб и се опитах да седна.

— Тя ме захапа — повтори Ханес с нотка на страх в гласа. — Мястото кърви.

— Остави я под помпата за малко — посъветва го главният стражар.

— Но тя, искам да кажа, тя ме прокле…

— И какво от това? Сега да не би да си мислиш, че може всеки момент да умреш? Зъбите й все пак не са отровни, нали? Бързо вън при помпата. Дрес, а ти вдигни момичето. Ще я заведем при господаря.

Дрес ме изправи на крака, като ме хвана за колана, сякаш беше дръжка на чанта. Изведнъж светът се преобърна, защото той ме метна на рамо и аз увиснах с главата надолу. Заритах с крака, за да се освободя, но той само ръмжеше.

— Престани. И краката ти ще вържем, ако се наложи.

Спрях да се мятам. И без това осъзнавах, че няма никакъв смисъл.

 

 

Дрес ме беше носил и ме хвърли на земята, сякаш бях чувал с картофи. Нищо не виждах и не успях да се подпра с ръце, когато паднах. Макар че палтото беше плътно и омекоти малко удара, аз все пак си натъртих рамото и коляното, и отново лежах, без да мога да се изправя.

— Е? — каза един леден глас. — Какво ми носите?

— Едно момиче, госпожо. Хванахме дъщерята на Жрицата.

— Защо е опакована като коледен подарък?

— Госпожо, мислехме си, че… — главният стражар замълча и се изкашля нервно. — Очите й, мадам…

— Тя е дете, главни стражарю. Нима трима големи мъже не могат да се справят с нея, дори лицето й да не е покрито? Пуснете я.

Не бях сигурна кой беше господарят. Но когато Дрес разхлаби колана и най-накрая махнаха душливото палто от мен, първото нещо, което видях, беше една обемна синя копринена пола. А когато вдигнах глава, съзрях везан в златисто колан около талията, черна коса, прибрана в стегната мрежа с бели перли, и накрая едно мъртвешки бледо, изпито лице. Призрачната дама. Дама Лизеа. Майката на Дракан.

Този път аз не исках да я гледам в очите, но беше неизбежно. В главата ми затанцуваха объркани картини — нож, вихрушка от бял пух и онези ядосани викове, толкова силни и пронизителни, сякаш ги издаваше граблива птица, а не човек. Тя се наведе към мен и аз несъзнателно се свих. Но тя само ме докосна нежно по едната ръка.

— Ти кървиш, момиченце. Нараниха ли те?

Не вярвах на ушите си. Очаквах, че отново ще измъкне ножа и веднага ще ми пререже гърлото. А тя стоеше до мен и звучеше така, сякаш наистина се притеснява за ухапаната ми ръка. Онемях от почуда.

Кльощавата й бяла ръка повдигна ръкава ми и откри напоената с кръв превръзка.

— Не сме го направили ние — каза главният стражар.

— Сигурно проклетото Чудовище я е ранило.

Дама Лизеа пусна ръкава ми.

— Горкото дете. Имаш късмет, че си избягала, преди да ти стори още по-ужасни неща. Сега си на сигурно място.

Аз отворих уста и отново я затворих. Какво можех да кажа? Искаше ми се да защитя Нико, но не беше много разумно да го правя. Най-добре беше да не показвам, че знам къде е.

— Съвсем си объркана, нали? Седни тук — на стола.

Как се казваш?

— Дина — изкваках аз. Имах чувството, че съм попаднала в някакъв омагьосан замък, където всички се държаха по начин, противен на очакванията. Да не би защото главният стражар и хората му бяха там? Тя ме хвана за здравия лакът и ме подкрепяше, сякаш я беше страх, че иначе ще падна. Столът, на който ми помогна да седна, имаше седалка от червена кожа и брокатена възглавница с блестящи златни нишки. Определено не беше предназначен за такива протрити и мръсни одежди като моите.

— Разкажи ни какво се случи, Дина — каза тя. — Как избяга от него? Защо те държеше в плен?

Парфюмът й ме обгърна като невидим облак. Беше не по-малко душлив от палтото. Не знаех какво да отговоря.

— Къде е мама? — попитах аз. — Защо искате да я убиете? Тя не е сторила нищо нередно! — опитах се да уловя погледа й, но тя гледаше главния стражар, макар че говореше на мен.

— Майка ти не каза истината и измени на призванието си — отвърна ми дама Лизеа. — Това е сериозна простъпка. Но може да е постъпила така, защото се е страхувала за живота ти. Сега, след като й покажем, че си на сигурно място под нашата опека, се надявам да промени думите си. Пък ако ти можеш да ни помогнеш да хванем чудовището Никодемус… да, мисля, че тогава майка ти със сигурност може да избегне наказанието.

Жената беше пристъпила назад и макар че виждах, че ме наблюдава, тя все още не искаше да ме погледне право в очите. Стоеше съвсем неподвижна и очакваше моя отговор. Беше поставила едната си ръка върху облегалката на стола, а другата върху рамото ми. Много добре знаех какво чака. Почти го беше изрекла на глас. „Предай ни Нико и ще пуснем майка ти.“

Поради някаква причина се сетих за Сила, дъщерята на мелничаря, и за деня, в който играехме на „Поискай ръката на принцесата“. Тогава Сила успя да ме измами, макар че я познавах и знаех какво е отношението й към мен. А тя, със своя светлочервен чаршаф и венеца от жълти цветя… тя беше само жалко подобие. Дама Лизеа беше истинската принцеса: невинна и великолепна на външен вид, с копринени поли и сияйни като усмивката й перли, но изключително опасна и жестока към всеки нещастник, който направеше грешен ход в играта й. Ножът й тогава беше истински, а при мисълта какво щяха да сторят с Нико, ако го заловяха, започна да ми се повдига.

Не й вярвах. Тя много добре знаеше, че ще направя всичко по силите си, за да спася мама. Не бях забравила хрускащия звук, който се чу, когато драконът сключи зъби около главата на козленцето. Но даже и сега да разменях живота на Нико за този на мама, изобщо не можех да бъда сигурна, че Призрачната дама ще удържи на думата си. А Нико… спомних си как седеше в килията и пиеше виното на Дракан, въпреки че се бе досетил, че е отровно. Знаех колко му костваше да се прави на смел и колко всъщност се страхуваше от меча на палача и от това да умре пред очите на хора, които викат и крещят с ненавист към него, защото мислят, че е убил една жена, едно дете и един стар мъж.

Усещах тънките кокалести пръсти на дама Лизеа върху рамото си. Само да спре да ме докосва. Болката пулсираше в ръката ми, а мокрото петно по ръкава ставаше все по-голямо. Не знаех дали постъпвам правилно или не, но бързо извърнах глава, така че да не успее да отклони поглед.

— Разкажи ни защо синът ти уби Биан — казах аз. Детето, мислех си аз, това трябваше да е най-ужасното. Ако тя изобщо изпитваше вина и срам, то вероятно се терзаеше най-много заради смъртта на Биан.

Очите й бяха толкова тъмносини, почти черни. Лицето й бе напълно безизразно, но за миг усетих яростта й, сякаш бушуваше в мен самата.

— Той ме продаде, сякаш бях ловно куче или ездитен кон — изсъска тя почти безшумно. — Продаде ме, като му омръзнах… А моят син не беше достатъчно добър, за да управлява… Така беше справедливо. Справедливо беше!

Изведнъж лицето й се оживи. Тя ме отблъсна от себе си толкова силно и яростно, че столът се преобърна и аз паднах на едното си коляно.

— Малка вещица! — изпищя дама Лизеа. — Главни стражарю, хвани я! И тя е измамница като майка си. И е също толкова опасна.

Тя ми обърна гръб и зарови лице в ръце. Слабите й рамене трепереха. Плачеше ли? Главният стражар, Ханес и Дрес стояха като вцепенени и я гледаха втренчено. Бяха ли чули думите й? Дали го беше казала на глас или трябваше да си Жрица на срама, за да можеше да ги чуеш? Може би въпросът ми ги беше стъписал така?

— Не чухте ли какво ви наредих? — извика дама Лизеа, като сега владееше гласа си малко по-добре. — Хванете това дете на дявола, преди да ни е омагьосало всичките!