Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (5)

5

През следващите няколко часа Ники ходеше непрекъснато до Тянанмън и се връщаше, както правеха повечето журналисти.

В районите около площада цареше пълна бъркотия. Навсякъде имаше войници, а тълпите от хора намаляваха. Булевард Чанан бе осеян с преобърнати коли и изоставени велосипеди. Горяха танкове и бронетранспортьори, подпалени от огорчените и разгневени жители на Пекин.

Особено хаотична бе обстановката около хотел „Пекин“. Броят на ранените, умиращите и мъртвите нарастваше и измъчени, ридаещи хора — някои от тях облени в кръв — отчаяно се опитваха да пренесат жертвите и да ги откарат възможно най-бързо до болниците и моргите. Използваха импровизирани носилки; Ники дори видя носилка, сглобена от врата на телефонна будка и две дълги железни тръби. Автобуси, каруци и рикши бяха превърнати в линейки. Повечето от пострадалите попадаха в болницата „Сиехъ“, намираща се в една от уличките зад хотел „Пекин“.

В контраст с околността площадът изглеждаше спокоен, когато Ники го посети за последен път в три часа и четирийсет и пет минути сутринта на четвърти юни. Ала само броени секунди по-късно усети особено напрежение във въздуха, напоен с мирис на страх.

Войската вече беше навлязла в пределите на Тянанмън и се бе разположила в единия му край. Точно до статуята на Богинята на демокрацията Ники видя строени войници. Те наблюдаваха площада със студени жестоки лица, с пушки в ръце, готови всеки момент да стрелят по собствения си народ, стига да им бъде наредено.

Близо до паметника тя срещна Клий и той й каза, че на покрива на Историческия музей, откъм източната страна на площада, са разположени картечници.

— Надявам се, могат да стрелят, нали? — попита тя саркастично. Тъкмо в този момент забеляза, че част от студентите, насъбрани около паметника, пишат нещо. Ники дръпна Клий за ръката. — Обясни ми, моля те, какво правят?

— Йойо ми каза, че си пишат завещанията — въздъхна тежко Клий.

Ники се отдръпна и усети как очите й се насълзяват. Веднага обаче се овладя, защото от опит знаеше, че колкото е по-напрегната обстановката и по-страшно отразяваното събитие, толкова по-хладнокръвна би трябвало да бъде тя.

Клий улови реакцията й и я прегърна.

— Живеем в несправедлив свят, Ник, и ти добре го знаеш.

— О, Клий, има неща, които трудно могат да бъдат възприети.

— Съгласен съм.

Тя се усмихна вяло, след което изведнъж се оживи.

— Но да оставим това, нашата работа е да дадем възможност на света да разбере какво става тук. Къде е Йойо?

— Видях го преди малко да разговаря с Арч. Певецът Ху Дъдзян и още двама ръководители призовават по високоговорителите младежите да напуснат организирано площада. — Гласът на Клий секна, защото светлините на Тянанмън внезапно угаснаха.

— А сега какво ще стане? — промълви Ники.

— Подозирам най-лошото — мрачно отвърна Клий. Нямаше никаква повреда, светлините просто бяха изключени.

Скоро след това високоговорителите започнаха да пукат, някакъв безплътен глас каза нещо, звукът се усили и се чу музика.

— Интернационала! — извика Клий. — За бога, какво ли ще направят сега младежите?

— Надявам се, че ще напуснат — плахо отрони Ники.

Но тя знаеше, че докато световноизвестният революционен химн на работниците отеква в нощта, студентите няма да помръднат. Дори и в полумрака можеше да се види, че просто седят и слушат — безмълвни и твърди, изпълнени с гордост и решителност. Когато плочата свърши, те я пускаха още няколко пъти в продължение на двайсет минути.

Ники и Клий си разменяха по някоя и друга дума и от време на време разговаряха с останалите журналисти; всички очакваха щурмът на военните да започне всеки момент и се подготвяха психически. Мина още половин час, през който нищо не се случи, след което неочаквано електрическите лампи пред Конгресната зала на народните представители бяха включена отново и потоци светлина заляха тази част на площада.

Почти едновременно оживяха и високоговорителите. Няколко души започнаха да говорят, но нито Ники, нито Клий можеха да разберат какво казват. Един английски журналист, който беше наблизо, им обясни:

— Ръководителите приканват студентите да напуснат площада. Всички повтарят едно и също — напуснете, за да не бъдете избити.

— Ники, ще направя няколко снимки на тези, които говорят, а също и на Чай Лин! — извика Клий.

 

 

През следващите десет минути Ники се разхождаше около паметника и се взираше в тълпата. Нямаше и следа от Йойо и Май, нито от останалите младежи, които познаваше.

Малко по-късно бе направено второ съобщение, последвано от кратка пауза, след което беше прочетено още веднъж, но от друг глас.

При последната си обиколка за голяма своя изненада Ники забеляза, че част от младежите бавно се изправят на крака, слизат от площадката и си тръгват. По бузите на мнозина се стичаха сълзи; те бяха загубили мирната борба за демокрация и свобода, военната сила бе надделяла и много невинни хора бяха убити. Все пак поне ще бъде спасен животът на някои, помисли си тя.

Зората настъпваше, осветявайки небето със зловещи, ярки отблясъци. Ники погледна часовника си. Минаваше пет часът и повече не можеше да остане на площада. Въздъхна дълбоко и се запъти по посока на Чанан. Имаше намерение да се върне в хотела, да подготви предаването си и филмовия отрязък, да вземе душ, да се гримира и преоблече. С Арч бяха решили първо да заснемат филмовия материал на балкона на хотела, за да може още същата сутрин да бъде изпратен по куриер. В осем и петнайсет беше предаването й на живо по телефона за новините в седем часа вечерта.

Ники не бе изминала много път, когато внезапно се сети за малката брезентова пътническа чанта, която Йойо държеше в палатката си. Веднъж й беше споменал, че в нея се намират най-важните му документи. Дали и паспортът му не бе там? Дали не се беше върнал да го вземе?

Тя се обърна рязко, мушна се между студентите, които напускаха площада, и забърза към палатковия лагер. Докато тичаше, с учудване видя, че на площада се събират много войници. Стори й се, че са плъпнали навсякъде, а в далечината дочу тракането и боботенето на приближаващи танкове и бронетранспортьори.

Военните кореспонденти не трябва да се правят на герои. Главното в професията им е добре да отразят събитието и да оцелеят. Тези мисли й бяха набити в главата от баща й. Но сега трябваше да се върне и да потърси Йойо и Май и затова продължи да тича през опустелия лагер и да вика: „Йойо! Май!“

Една-две глави се подадоха от палатките и Ники им изкрещя:

— Бягайте! Танковете идат! — Ала те не разбираха английски и тя започна да ръкомаха и да ги подканя: — Вървете! Вървете! — По този начин се надяваше да схванат какво им казва. И се втурна към централната част на лагера.

Видяха се почти едновременно. Йойо и Май тъкмо се показваха зад една палатка, Ники изскочи иззад друга. Двамата бяха облекли якетата си, а Йойо носеше малката брезентова чантичка.

— Бях забравил чантата — заобяснява Йойо. — Също и паспорта.

— Побързайте — прекъсна го Ники. — Войската е тук. Всички вече напускат. — Сви настрана и тръгна да се връща обратно през лагера.

— Не оттук! По-бързо! — извика Йойо и пое водачеството. Тримата се провряха през едно тясно място и излязоха на площада, северно от Паметника на героите.

Военните колони напредваха бързо, а зад тях се придвижваха танкове и моторизирани коли, готови да смажат всекиго, който се изпречи на пътя им.

Изведнъж Ники сви надясно и извика:

— След мен! — И се впусна в посока, обратна на паметника, към изхода за Чанан.

Сърцето и замръзна, когато чу зад себе си гърмежи от пушка. Обърна се и видя, че Йойо и Май я следват, и продължи да тича през площада, като се стараеше да се отдалечи колкото може повече от настъпващата армия, от зловещия шум, който издаваха танковете и оръдията.

Когато приближиха паметника, с крайчеца на окото си забеляза, че и последните студенти вече бягат и също като тях се опитват да се спасят.

— Ники! Ники!

Обърна се и с ужас видя, че Май лежи върху паважа. Над нея се бе надвесил Йойо. Ники се затича към тях.

— Какво има?

Йойо гледаше като замаян.

— Май е простреляна.

Ники клекна до нея, разгледа внимателно кървящото й рамо и нежно докосна лицето й. Май отвори очи, премига няколко пъти и отново ги затвори. Ники промуши ръце под нея и се опита да я повдигне, но тя изохка силно и Ники бързо я положи пак на земята. Усети нещо мокро, погледна ръцете си и видя, че са целите в кръв. Сърцето й се сви, като си помисли, че Май по всяка вероятност е ранена на няколко места. Избърса се в панталоните си, изправи се и погледна пред себе си. Танковете настъпваха и всеки момент можеха да връхлетят върху им, нямаше никакво време за губене и тя подкани Йойо:

— По-бързо! Хвани Май за краката, а аз ще я подхвана през кръста и ще я отнесем зад паметника.

Едва беше успяла да изрече тези думи, някой я блъсна и грабна Май от ръцете й. Чу Клий да крещи:

— Побързай, Ник! Движи се, Йойо! Танковете идат!

Обезумели, хората бягаха панически. Когато се окопити, Ники забеляза, че Клий тича извън обсега на стрелбата и носи Май на ръце, а Йойо го следва. Бяха успели да се измъкнат само няколко секунди преди танковете и бронираните коли да преминат точно върху мястото, където лежеше Май.

Мнозина нямаха този късмет.

Скриха се зад Паметника на героите, където изглеждаше сравнително по-спокойно, тъй като там в момента нямаше войска. Клий постави Май на земята, а Ники се отпусна на стъпалата. Когато Клий се приближи и седна до нея, тя прошепна:

— Благодаря ти, че ми спаси живота.

Той постави ръка под брадичката й и я погледна в очите, без да пророни дума. Лицето му имаше особен израз, който по-рано Ники не беше забелязвала.

— Трябва веднага да закараме Май в болницата — рече той. Свали фотоапарата си и го закачи на шията на Ники. — Погрижи се за него, мисля, че успях да направя няколко хубави снимки. — След това се наведе и вдигна Май на ръце.

Когато стигнаха Вратата на небесното спокойствие, те се спряха и извърнаха очи към площада.

Нямаше я вече Богинята на свободата. Тя беше съборена и стъпкана от танковете, разбита на парчета. Палатковият лагер бе изравнен със земята. Ники беше благодарна на Бога, че последните студенти бяха успели да избягат малко преди това.

Изведнъж почувства, че я обзема тъга.

Булевард Чанан беше задръстен от танкове и войници. Ранените и умиращите лежаха в локви кръв, а изтерзаните жители на града се опитваха да им помогнат с каквото могат.

Ники и Йойо вървяха пред Клий, който носеше Май, и му разчистваха пътя.

Почти се бяха добрали до хотел „Пекин“, когато Йойо извика:

— Погледнете! Знаме на Червен кръст на автобус трийсет и осем. Това е линейка. Може да вземе Май до болница „Сиехъ“.

Клий кимна с глава и тръгна натам с раненото момиче; молеше се на Бога и се надяваше, че лекарите ще успеят да го спасят.

 

 

Ники седеше в офиса на Ей Ти Ен в хотел „Пекин“ и се опитваше да се съсредоточи върху онова, което трябваше да каже. В Китай беше неделя сутрин, осем часът и петнайсет минути. В Ню Йорк — събота вечер, седем и петнайсет.

Тя държеше в ръце подвижния телефон и говореше ясно и сигурно, без паузи, както сама се изразяваше, с телевизионна скорост. Драматичния си репортаж за събитията на Тянанмън Ники завърши с думите:

— Някога Мао Дзедун бе казал, че всяка политическа власт произлиза от дулото на оръжието. Днес китайската народноосвободителна армия стреля срещу студентите и обикновените граждани. Срещу невинни, невъоръжени хора. Свидетели бяхме на истинско кърваво престъпление и то бе извършено по заповед на застаряващи ръководители, готови на всичко, за да запазят политическата си власт. Изглежда, че Мао Дзедун е бил прав, поне що се отнася до Китай. — Прозвуча кратък сигнал преди финала. — Тук е Ники Уелс, която ви пожелава лека нощ от Пекин.

От другата страна на линията се чу как водещият Майк Фаулър казва:

— Благодаря ти, Ники, за този забележителен репортаж от Пекин. А сега да преминем към новините от Източна Европа…

Ники изключи телефона и погледна към Арч, който седеше на бюрото си със слушалки на ухото.

Той се усмихна, поклати няколко пъти глава и като сви ръката си в юмрук, вдигна палец, за да изрази възхищението си от предаването.

В момента разговаряше с редактора на новините Джо Спайт, намиращ се в контролната зала на Ей Ти Ен в Ню Йорк.

— Благодаря ти, Джо — рече сияещ Арч. — Ще ви изпратим филма след един час. Очаквайте го утре вечер. Всичко хубаво. Чао. — Окачи слушалката и се обърна към Ники: — Всички са очаровани. Беше наистина чудесна!

— Това е един от най-добрите ти репортажи оттук — отбеляза Джими. — Но мисля, че филмът, който заснехме, е още по-хубав.

— Вярно е — съгласи се Люк.

— Благодаря, момчета — усмихна им се тя. Похвалата им означаваше много за нея, защото знаеше, че винаги казват истината и ако нещо не е било както трябва, не биха й го спестили.

Някой почука на вратата. Люк отвори и в стаята влезе Клий. Изглеждаше изтощен и измъчен. Ники предварително знаеше какво ще каже, долови го в безизразния поглед на тъмните му очи.

— Май е мъртва — глухо промълви той. — Не можаха да я спасят. Опитаха, но беше изгубила много кръв.

— Бедното момиче — пошепна Джими.

Люк въздъхна тежко, а в очите на Арч се четеше покруса.

Ники се приближи към Клий, като леко се олюляваше.

— Изглеждаш ужасно, Клий. Седни, ще ти направя кафе. — Клий пристъпи към нея и изтри стичащите се по бузите й сълзи, които дори не бе усетила.

— Поплачи си — рече й кротко той.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й.

— Какво става с Йойо?

— Съкрушен е от мъка.

— А сега къде е?

— В болницата „Сиехъ“, урежда формалностите по изпращането на тялото на Май на родителите й, които живеят в покрайнините на Пекин.

Ники замълча и повече не пророни дума.

Клий я прегърна и я отведе на дивана. Двамата седнаха един до друг и той тихичко й заговори:

— Ние, журналистите, почти всеки ден се сблъскваме с човешки трагедии, с проблемите на живота и смъртта. Постепенно закоравяваме и смятаме, че нищо не може да ни засегне. Но всъщност всички ние сме дълбоко уязвими. Включително и ти, Ники.